Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Петя Кокудева: Когато непрекъснато догонваш другите, нямаш свой собствен път

Добрата история съдържа в себе си всичката философия, казва писателката пътешественичка пред „Въпросите на Площада“

„Бих искала да разпознавам таланта навсякъде – и сред зелените, и сред класиците, и сред популярните, и сред забравените“, казва Петя Кокудева. Снимка: Здравко Петров - Петя Кокудева: Когато непрекъснато догонваш другите, нямаш свой собствен път

„Бих искала да разпознавам таланта навсякъде – и сред зелените, и сред класиците, и сред популярните, и сред забравените“, казва Петя Кокудева. Снимка: Здравко Петров

Нейната дефиниция за влиятелен е свързана с вдъхването на импулс за творчество – такъв за нея е Валери Петров, който я вдъхновява да пише, Явор Гърдев – да изказва мислите си плавно и задълбочено като него, и още редица творци и интелектуалци, с които намира, че са в една „екосистема“. Петя Кокудева може би също предизвиква у редица свои читатели съзидателна енергия. Новата ѝ книга „Поздрави от синята палатка“ е сред най-търсените заглавия на родния книжен пазар и вероятно е запалила искрата у мнозина мечтатели да тръгнат на път, а на други да запишат историите на своите пътешествия.

Вижте още: ВАШ ЛИ Е ПЕТЕЛЪТ? НЕ. ТОВА Е БОГ

Петя Кокудева е завършила телевизионна журналистика в Софийския университет „Св. Св. Климент Охридски“, а след това магистратура по литература и творческо писане. Работи като копирайтър и пише за деца и далечни земи.

Първата ѝ книга „Лулу – детски стихотворения за възрастни“ (изд. „Жанет 45“, 2011) печели Специалната награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ и досега има над 4 преиздания. През 2014-а излиза втората ѝ книга – „Малки същества“, a през 2016-а „Питанки. Детски стихотворения“, с която авторката печели Националната награда за детска литература „Константин Константинов“. През пролетта на 2018-а се появява „Лупо и Тумба. Част 1“ с кратки, абсурдистични разговори между две животни – енот и куче. Отличена е с националната награда „Христо Г. Данов“.

Освен на детски книги, Петя е автор и на серия иновативни учебни помагала за началните класове, в които учебният материал е представен под формата на приказни истории. Някои от стихотворенията ѝ са превърнати в песни, а други са включени в учебниците и читанките за втори и трети клас.

През август почитателите на Петя Кокудева може да я видят в Бургас – на 17 август тя ще представи „Поздрави от синята палатка“ на фестивала „С книга на плажа“. В Стара Загора ще бъде на 18-и този месец, в Къща на архитекта. А сега ни гостува в „Площад Славейков“ с „Въпросите на Площада“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Не знам дали има универсално време, с което да сме в крак. На един етап са хората в Ню Йорк, на друг в Джакарта, на трети в София. На мен лично у нас ми липсва преплитане на изкуството с живия живот. В Исландия например разказват истории от сагите си по улични табели или върху камъни. В Нова Зеландия имат Национален магьосник, който вдъхновява по площадите с речите си срещу фанатизма. В Латвия са създали истинска Гора на приказките, посветена на техния фолклор. В Талин видях изложба на известни илюстрации, направени върху столчета – така че рисунките неусетно да се впишат в бита. Липсва ми подобен подход към изкуството тук – усещането за игра и изобретателност, за това да не се вземаш насериозно, докато всъщност говориш за много сериозни неща.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Още като студентка по журналистика бях убедена, че Илия Бешков е световен откъм визуална и словесна мисъл. Неговите записки, илюстрации, карикатури стоят съвсем уверено в моя личен свят на високия рафт, където са Чоран и Имантс Зиедонис, например. Иван Методиев е също поет от такава класа за мен. В детската литература, и друг път съм казвала, Борис Априлов по нищо не отстъпва на световните образци – с „Приключенията на Лиско“.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Моята дефиниция за влиятелен е свързана с вдъхването на импулс за творчество. Влиятелен е за мен Валери Петров, защото като прочета „Добрите писма“ – си казвам: „Егати, и аз искам да напиша нещо толкова завършено, ясно и сложно едновременно!“, и почвам да пиша. Или като чуя как плавно и задълбочено изказва мислите си Явор Гърдев, си казвам: „Ама и аз искам да се науча така!“. Хората, чието творчество изважда от мен съзидателна енергия, са влиятелни. Такива са в моята екосистема Недко Солаков, Валери Петров, Иван Радоев, Екатерина Йосифова, Явор Гърдев, Владимир Трендафилов.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Има една история в „Поздрави от синята палатка“ – за град Матера. В нея се разказва за няколко младежи („Клубът на стълбите“), които решават да върнат достойнството на града си, известен по-рано като „срамът на Италия“. Отначало го правят на студентски мускули и ентусиазъм, а по-късно успяват наистина да променят съдбата на града си, благодарение на това, че част от тях влизат в политиката и съумяват да лобират за промени и инвестиции. Ето един пример за смислено лобиране, защото във вашия въпрос прозира еднозначна негативност на думата. За мен ядрото на този въпрос е не дали е редно да се лобира, а за какво избираме да лобираме – за посредственото или за талантливото, за пари или за смисъл. Нямам нищо против да лобирам за по-широка обществена видимост на добрата поезия или детска литература.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Предполагам, питате за български? Фестивалът „Кино за пътешественици“. Международният софийски литературен фестивал, чиито различни издания имат акцент всяка година върху литературата на различна държава. „Пловдив чете“, защото се прави всеотдайно и има своя енергийна нишка през годините.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– За мен събития са по-скоро определени културни процеси и хората, които ги задвижват. С едно спорадично събитие нищо не става. Например, такъв сравнително нов и поне засега устойчив процес ми се струва нарастването на броя издателства и български автори, посветили се на красиво направена детска литература. Друг такъв процес, свързан с превода като изкуство, е работата на Къщата за литература и превод в София, където често се случват интересни дискусии. Културно събитие е за мен и активността на българи в чужбина, които полагат доста усилия в подкрепа на литература ни – немското издателство „eta Verlag“ на Петя Лунд е един такъв малък двигател.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Усещането за стойност е строго лична работа. За мен такива са книгите на издателство „Изток-Запад“. Бих посочила няколко издателства от последните години, които внесоха нов почерк в детската литература: „Точица“, „Рибка“, „Timelines“, „Пурко“, „Лист“. Също издателство „Жанет 45“, на които съм много благодарна, че често довеждат в България великолепни автори като Йон Калман Стефансон, Етгар Керет, Хюс Кайер, Тайе Селаси. За мен лично е жизненоважен този досег със съвременни писатели от различни култури. Изброените издателства са важни с това, че не просто имат стойностни книги – такива имат много издателства, а притежават консистентност на вкуса – можеш да разчиташ на подбора им в цялост. Това далеч не са единствените издателства с ценни книги – харесвам и ICU, „Критика и хуманизъм“, „Дамян Яков“…

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– „Интелектуалец” не е магнитче на хладилника, не е някакво събирателно. Има будители сред интелектуалците ни – такива са лично за мен Кристиан Таков и Георги Каприев, например. Техните мисли рядко са ме оставяли безучастна.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Наскоро поетесата Красимира Джисова ми каза нещо интересно, за което не се бях замисляла. Да ме прощава, перифразирам по памет: „Много е лесно днес да твърдиш, че Елиът е класик или че Езра Паунд е класик – някак укрепена, сигурна позиция е, на завет си. Истински трудното и смелото е да съумееш да разпознаеш следващия Елиът, новия Паунд – да провидиш огромния потенциал на новите творци, дето още още никой не ги знае“. Много ми хареса това. Бих искала да се тренирам да разпознавам таланта навсякъде – и сред зелените, и сред класиците, и сред популярните, и сред забравените.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Бих се погрижила поне откъм финанси да имат нормален живот на старини. Не става дума за охолство, а за някакво сносно живеене.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Критериите могат да са различни, но първата стъпка е изобщо да съществуват. Защото сега често такива няма, камо ли да се огласят публично. Все настъпват брожения покрай национални литературни награди. Да имаш конкретни критерии е проява на поемане на отговорност. Какви точно ще бъдат – това е отделен въпрос. А това, че няма да са изчерпателни и обективни… – ами, няма да са, ничии критерии не са.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Има постоянни битки, които се виждат и отдалеч. Между млади и стари, между блогъри и академици, между издателства, между културни издания. И все пак за мен основната линия на разделение днес е свързана с онлайн културата. Тя или се хули и обявява за профанна, или тъкмо обратното – използва се твърде агресивно и подменя литературата с литературна публичност. И двете ми се струват еднакво непродуктивни откъм смисъл. Както ми каза един индонезийски професор по танцово изкуството – да не съумееш да свържеш модерното с класическото е гибелно и за двете.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Трябва да призная, че винаги съм стояла встрани. Не познавам добре много хора на изкуството – моите близки приятели са инженери, радио водещи, програмисти, дизайнери… Опасността, която съзирам при хората на изкуството и особено тези на словото, е, че са умели в риториката. Това може да е заплаха. Когато си добър с думите, лесно можеш да се престориш на много толерантен и без предразсъдъци, даже може и да си повярваш, че си такъв. Когато реално не си.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– То не е точно тема. За мен лично нямаме силна школа в разказвачеството – още от деца ни учат, че е важно да сме „умни“. На какво се учих аз в училище? Да пиша есета, пълни с едни предълги и сравнително кухи размишления с по три подчинени в изречение. Никой не ме е учил просто да разказвам, да забелязвам своите и чуждите истории. Трябваше сама да разбера, че добрата история съдържа в себе си всичката философия, без обаче да я назовава директно.
Твърде често българското изкуство много държи да изглежда тежко интелектуално. В резултат се получава така, че един филм, да речем, не е в състояние да разкаже увлекателна история, защото е твърде зает да се прави на Марк Аврелий.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– То всичко е политика – и да искаш, не можеш да я избегнеш. Аз например като ходя при деца, често им разказвам за други страни, за децата в далечни държави и как живеят. Това е моят „коментар“ на родната вгледаност в пъпа. Има детски писатели, които са избрали друга посока – защо не? – например да разказват на децата за България, за символите на патриотичното. И двете СА политика и СА коментар на явленията – нищо, че не се случват на площада, в книга или на тв екрана.

– Съществува ли травма в българската култура?

– За мен лично нашата травма – и на личностно, и на национално ниво – е дълбоко загнезденото усещане за маргиналност, за малоценност, за дефицит спрямо големите култури и езици. Непрестанното сравнение, което рядко е в наша полза. Ако човек непрекъснато догонва някого, той следва неговата пътека – няма как да догонваш, вървейки по собствен път. А като нямаш свой собствен път, нямаш нищо.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Тя е последна грижа и на нас, самите. Кои са тези милиони българи, които четат вестник „Шок“ или купуват кичозни детски книги? Не сме ли тъкмо ние, нашите майки, баби, чичовци? Колко от нас притежават културата да плащат за качествено съдържание или пък да опознаят предшествениците в своето творческо поле. Хайде да признаем честно пред себе си, а? Не се чувствам в правото си да соча единствено вината у друг, докато и сама я нося.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– „Не сме народ точно толкова, колкото и повечето страни по света не са народи.” Опиването от самосъжаление не е проява на реализъм и критичен ум, а е задънена улица. Пред самозазиждането в цинизъм, избирам риска да сметнат вярата ми в хората наоколо за наивна глупост.


Всички интервюта от „Въпросите на Площада“

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg