Пианист в Белене след виц за Сталин. По милост корепетитор заради Шостакович

Зала в Софийската опера вече носи името на Трифон Силяновски – български композитор, пианист и юрист, работил по милост като корепетитор в Операта след престоя си в комунистическите лагери. На 16 декември се навършват 100 години от рождението на Трифон Силяновски. Според директора на Операта акад. Пламен Карталов, името му отдавна заслужава да получи достойна почит.

Кариерата на самия Пламен Карталов е свързана с Трифон Силяновски. През лятото на 1972 г. група студенти от Българска държавна консерватория създават Камерна опера-Благоевград. Идеята е на основателя ù Пламен Карталов – директор, главен художествен ръководител и режисьор. Младият тогава режисьор кани корепетитора от Операта Трифон Силяновски да участва заедно с него в създаването на новата трупа.

„Фончо напусна Софийската опера от тази стая. Тези дни той навършва 100 години. Какъв по-хубав повод ние да осветим тази стая на корепетитора, музиканта, енциклопедиста, композитора, пианиста и да дадем възможност на нашите млади артисти да се вдъхновяват от това, което той е оставил в тези стени, в този дух“, споделя маестро Карталов.

Стаята на композитора и пианист Трифон Силяновски, където е работил като корепетитор в Софийската опера. Снимка: Софийска опера и балет

Трифон Силяновски, роден на 16 декември 1923 г., завършва едновременно три специалности: право в СУ „Св. Климент Охридски“, „Композиция“ в Държавната музикална академия в класа на проф. П. Владигеров и „Пиано“ при проф. Димитър Ненов. Учи и история на изкуството и стилистика при Ханс Зеделмайер във Виена в периода 1941-1943 г.

След установяване на комунистическия режим през 1944 г., професионалната кариера и музиката са забранени на Силяновски до 1959 г. Става жертва на политическо преследване след донос, че е разказал виц за Сталин. Прекарва няколко години в лагерите Белене, Богданов дол и Куциян. Там е подлаган на всякакви издевателства, два пъти е принуждаван сам да копае гроба си. След като излиза от лагерите, периодично е хвърлян в затвора и е изселен от София.

Работи в селското стопанство, свири на пиано в ресторанти, дава частни уроци по латински и гръцки. През 1959 г. му се разрешава да работи като корепетитор в Софийската опера. През 1973 г. заедно с Пламен Карталов създават Камерната опера в Благоевград и той става неин музикален директор до 1982 г. Преподава четене на партитури в АМТИ – Пловдив (1982 – 1991). В края на 90-те години е избран за извънреден професор в ДМА (от 1997 г.).

Акад. Пламен Карталов почете Трифон Силяновски за 100-годишнината на композитора корепетитор. Снимка: Софийска опера и балет

Трифон Силяновски е автор на 3 симфонии, 3 концерта за струнен оркестър, концерт за пиано и други произведения за оркестър; на хорови опуси; камерни и солови пиеси. Голяма част от произведенията му са тематично свързани с ортодоксалната музикална традиция. Това определя и характерни черти от композиционния му стил, в който преобладават ясна структура, плътна музикална фактура и сложна полифония. Когато през 1958 г. Шостакович чува неговата Втора симфония, спонтанно възкликва: „Този човек е гений!“. Именно оценката на Шостакович дава възможност на Силяновски все пак да се занимава с музика – през 1959-а по милост е назначен като корепетитор в Операта.

Той е автор и на книги, студии и над 70 непубликувани различни изследвания в областта на философията, естетиката, теологията, историята на изкуствата и проблеми на музикалната интерпретация, политология и др.

В откровен и болезнен разказ, записан и публикуван от Фондация „Белене“ преди смъртта му през 2005 г., Трифон Силяновски разказва за изживяванията си в лагерите.

Новогодишно пиршество
от Трифон Силяновски

Беше на 2 юли 1949 г., по смъртта на Георги Димитров. Правехме репетиция в Зала „България“, на другия ден трябваше да има акт-концерт на Консерваторията, щях да свиря Бетовен – пети концерт. Дирижираше Марин Големинов, концертмайстор беше Владко Аврамов. По време на репетицията влезе човек, прекъсна ни и каза, че Г. Димитров е починал и изобщо няма да има концерт. Слязохме от сцената, там отзад имаше портрети: на Димитров, на Ленин, на Сталин. Аз в един по-тесен кръг казах така: „Тези двамата си умряха, а кога ли ще си отиде и оня, третият?“. Сталин имах предвид. Това може би е било добре дошло за тези, на които са донесли, защото и преди това правех подобни изказвания и недоволствувах.

На 6 юли в 6.30 сутринта пристигат един милиционер и двама цивилни. Обиск и така нататък, както си му е редът. И след това: елате за кратка справка…..

…Набутаха ни във вагоните и пътувахме три дни от Богдановдол до Белене. Вместо за един ден – за три, защото нали крият – маневри, забутат те в глухи линии, чакат да се мръкне, после те откарват и т. н. И ние не знаем къде ни карат, щото ясно – по лагери някъде, ама къде ще бъде – дали ще бъде по добруджанските лагери, или другаде някъде? А вече в Добруджа имаше Ножарево, Заград, Забуново, Куфалджа – тия лагери бяха прочути, в Добруджа и четирите, бяха страшни….

…Както и да е, по едно време, на втория ден, аз подочух, че сме за беленската гара. Стигнахме, отвориха вагоните. Вънка пълно с милиция, с насочени пушки, като че ли бандити пристигат. Бил барабана в селото Белене, то е католишко село: „Тук ще пристигнат касоразбивачи, крадци, айдуци“. И онова набожно село, кат се скрило и гледа така, през перденцата, какви, аджеба, идиоти ще скочат от влака. На брега ни направиха преглед, записаха ни на нова сметка имената и почнаха да ни прехвърлят на остров Персин…..

…Спяхме като сардели. Аз спях до Стойчо Мушанов, зад мен беше Илия Кайряков, пак демократ, до него Стоян Мавров, и той демократ, и т.н. През нощта не можеш да мръднеш, защото първо си като сардела, а второ, не дай си Боже да ти се допикае. Като се върнеш, вече няма къде да легнеш и оставаш дневален до сабахле. И всички бяхме решили да си пикаем в гащите, а спяхме на по една кълка, щото няма място… Така миришеше на амоняк, воня страхотна.

Видях всякакви хора: земеделски народни представители, социалисти, протестантски пастори, католишки свещеници, офицери. Бившият пълномощен министър от Вашингтон Сашо Наумов беше, също секретарят на Никола Мушанов – адвокатът Мушунков, много добър, много достоен човек. От земеделците много добро впечатление ми направи Недко Ботев – на около 70 години, никога не хленчи, работеше си, от никого помощ не искаше. Беше Пешо Сърбина – Петър Сърбински, той също добре се държеше там.

Най-добрите обаче, най-чистите и топли хора, където нямаше и капка предателство, това бяха анархистите. Трябва да кажа, че в сравнение с тях ние и пет пари не струвахме. Получават колети – той ще вземе една хапка оттам, другото всичко ще раздаде, ще дойде, ще те подкрепи, ще пита уморен ли си. Това само анархист може да го направи. Бяха нахакани и отговаряха, дръзко се държаха. И милиционери биеха, бе! Носеха си черджета под дрехите – ще му направят мечка и ще му хвърлят боя. И се знаеше кой го прави – само анархистите го правеха. Затова всяка вечер поне по един от тях лежеше в карцера. Спомням си Йов Петров, Трифон Терзийски, дедо Ачо, анархист от Добрич, 76-годишен, горд, като че ли си е при бабата, хич не му пука. При мен умря Цвети Иванов, познавахме го добре, хвана го тетанус, от пирон се набоде и докторът, разбира се, го мина метър…

…На Магарец погребваха мъртвите. Той беше малко по-югозападно. Но имаше погребани и на самия Персин. Понякога викаха така: „Да излязат четири души за копане на гробни помещения“. Мряха – някои отслабват и отпадат, други ги пребиват. А колкото пъти някой се дръпне встрани или пък излезе нощно време и стрелят по него, особено ако му имат зъб. Като на фронта… От управата Китов беше много лош и от милиционерите един старшина Велико. А пък имаше един Атанас, той беше чудесен човек, ще получи от булката колет, например ошав, ще го разпредели на шепи: на ти на тебе, на ти на тебе, то нали и вие сте хора. И такива ги имаше…