Пианистът Иван Янъков: Бих се върнал окончателно в България

Пианистът Иван Янъков бе в центъра на едно от най-впечатляващите събития по време на коронавирусната изолация у нас – концерт пред празната зала „България“, чиято публика бе онлайн. Изпълнението му бе голям жест към ценителите, които нямат често удоволствието да го служат на живо у нас.

Виртуозният музикант е сред многото българи, които живеят извън България и се завърнаха у нас заради опасността от COVID-19. Янъков живее и работи в Хонконг, Китай, допреди кризата, и се прибира малко преди вирусът да се развилнее в Европа.

След четири месеца в родината, разговаряме с Иван Янъков на живо – за идеята да остане окончателно в България, за живота след коронавируса и за протестите срещу правителството.

– Завърнахте се малко преди началото на коронавирусната пандемия, колко време сте вече в България?

– Повече от 4 месеца. Последно толкова дълго съм оставал в България сигурно преди 15-16 години.

– Оказахте се в неочаквана ваканция, както някои наричат паузата, но за повечето ви колеги този период е на безпаричие и безизходица. За вас как минаха тези 4 месеца?

– Бях доста зает вкъщи, наваксах с много неща, които се бяха насъбрали, репетирах, учих нов репертоар, планирам проекти за догодина. Работя над техниката си, защото покрай многото пътувания човек няма време да седне да поддържа нещата, както би трябвало. Парадоксалното е, че още през януари бях решил няколко месеца да спра с концертите, да направя майсторски класове и да се установя на едно място просто да си свиря кротко.

– Имахте ли усещане за катастрофичност, за край на света?

– Да – заради вестниците. Така наричам медиите, старомоден съм. Те наистина създаваха такова усещане.

– Как успяхте да се приберете тъкмо навреме, преди да затворят границите?

– Човек понякога проявява такива инстинкти. Още в средата на януари, може би защото бях в Азия, видях как там пламна вирусът – тогава в Азия беше по-страшно, отколкото в Европа. В края на януари излязох от Хонконг, бях няколко седмици в Тайван – „некомунистическия Китай“, после бях в Лондон, бях в Италия да представя новия си диск и буквално два дни, след като напуснах Милано, скочи бройката на заразените.

– Обиколили сте навсякъде, където има коронавирус.

– Може би затова не искам да изляза от България, да не стане и тук същото… Шегувам се. Движил съм се на гребена на вълната, преди да се обърне. Действително ми беше като на филм, защото, слава богу, в България нямаше много сериозни случаи.

– Имате ли своя версия за бедствието, което ни сполетя?

– Природата реагира на начина на живот на хората – не може по този начин да се експлоатира околната среда, без да има някакъв отговор. Не се съобразяваме с най-елементарни природни закони.

– Вие лично правите ли нещо в тази посока, опитвате ли се по някакъв начин да противостоите на консуматорския начин на живот?

– Освен че говоря много на тази тема, имал съм периоди, даже почти 12 години, когато не съм консумирал месо –  смятам, че е неетично. Не съм парадирал с това, за себе си съм го правил. Отгледан съм като вегетарианец. От малък родителите не са ми давали месо, което за онова време предполагам е изглеждало странно. Баща ми казва, че заради този режим на хранене не съм боледувал от типичните детски болести. Месата, и преди, и сега, са пълни с хормони и антибиотици, ако не пазаруваш от много специализирани, скъпи магазини.

– По време на карантината от какви магазини пазарувахте?

– От най-обикновени магазини пазарувах. Но в днешно време и това е лукс. Ние имаме късмет – имаме си дом, храна, някакви спестявания за прехрана – а много, много хора не са имали и това, и за тях времето на пандемията действително е било страшно.

– Немалко българи, които живеят в чужбина, избраха България за карантината – сетиха се къде са им корените или като най-сигурното по онова време място в Европа, какво е вашето обяснение?

– Аз никога не съм забравял откъде съм, никога не съм се срамувал, напротив, винаги много съм се гордял откъде идвам – с приятелите си тук, с колегите, особено с учителите.

– Изнесохте концерт пред празната зала „България“, който гледахме онлайн. Тревожи ли ви страхът на публиката да се върне в залите?

– Защо, публиката е гладна за нови събития.

Вижте, при нас, българите, има едно невероятно чувство за самосъхранение, когато ножът опре до кокала. Може до последния момент да вършим какви ли не безхаберия и в 12 без 1 минута всички се усещат и правят най-невъзможните неща, за да се самосъхранят.

– Колко от плановете ви се провалиха за тази година?

– Нито един не се провали, защото бях решил да си взема почивка. Първите две потвърдени участия са ми през октомври в Шанхай, където ще дирижирам, което трябваше да бъде през май, и в Братислава през декември. Планирам през  септември и октомври да бъда в студиото, ще запиша албум с произведения на Роберт Шуман, после и с музика на Прокофиев и Стравински. В България друг концерт не планирам тази година.

– Различен ли е звукът, когато свирите в празна зала?

– Не много. Има леко ехо, което е добре. Зала „България“ е правена през 1937 г. и след като е възстановена, акустическите ѝ качества са останали, както са си били отпреди Войната. Акустиката е уникална.

– Светът още се бори с коронавируса, но парадоксално точно в този момент се развихри културната революция #Black Lives Matter, вие чувствали ли сте се в неравностойно положение заради това, че сте от Източна Европа? 

– Не, не съм имал такова усещане, защото при музиката не е нужно да се изразяваш със слово, а и още през 20-те, 30-те години на миналия век наши изпълнители са оставяли следа на световната сцена. Първоначално го направиха оперните певци, които винаги са били третирани като звезди във всички най-големи оперни театри по света и знаете, че още от 50-те, 60-те много наши музиканти, които са избягали на Запад, не са имали никакви проблеми да се наложат. Много от тях не са и бягали, защото са имали възможност да се връщат в България.

– Така е при звездите, как са приемани по-обикновените музиканти и творци?

– При класическите музиканти не съм виждал пренебрежение, нито дискриминация. Винаги, когато съм казвал, че съм от България, се сещат да цитират име на някой друг български музикант, с когото вече са имали контакт, било то техен студент, колега или професор.

– И все пак не може да отречете, че има разлика в отношението към хора от Западна Европа и от Източна Европа?

– Защото ние им позволяваме така. Ако човек не позволи за го унижават, нещата се променят. Аз имам много колеги българи музиканти, които винаги отстояват достойнството си – но дори да направиш две крачки назад, това не означава, че след това няма да минеш един километър напред.

– При вас случвало ли се е?

– Естествено.

– Пребиваването в Азия каква стъпка е за вас като музикант?

– Мисля, че беше просто епизод от развитието ми… Може да ме попитате защо го казвам в минало време.

– Няма ли да се завърнете в Хонконг?

– Ще отида отново, но там се промениха много неща. Да не навлизаме в политиката, но някои държави в Азия станаха прекалено агресивни, искат да се налагат навсякъде и вече не се отнасят добре с чужденците.

– Заради това ли не желаете да се завърнете в Китай, или заради коронавируса?

– Европа и Западният свят са действително местата, където се развива класическата музика. Затова се възмущавам, когато някои колеги казват, че класическата музика в Европа е мъртва. Изобщо не е вярно – вижте какви разкошни оркестри има, какви музиканти, какви проекти.

– Случвало ли се е да свирите на частни партита, на корпоративно събитие?

– Разбира се, ако заплащането е добро. Имах подобен ангажимент преди шест месеца – от една италианска компания, която има голям офис в Шанхай, ме поканиха да свиря за 6 минути на коледното им парти, като за тези 6 минути взех повече, отколкото съм взимал за три много големи концерта в големи зали. Да не говорим как ме посрещнаха, как ме обявиха – аз излязох на червения килим вместо шефа на фирмата, а самият той след това не ме остави на мира да си говорим. В България също съм срещал меценати, които са изразявали уважението и възхитата към това, което правя… Имал съм и случаи, когато много подпомогнаха за мои проекти.

– Какво мислите за „строителите“ на днешна България?

– В сравнение с преди 10 години, много неща са се оправили. Напуснете за 5 години България и се върнете – ще видите, че има разлика. Или влезте в YouTube и намерете някое видео от София от 90-те години. Днес е по-чисто, по-подредено, по-организирано. Не съм гласувал за хората, които управляват в момента, но признавам, че много от нещата, които са се захванали да правят, са направени. Има вече три линии на метрото, някакви неща се правят, които преди не се правеха изобщо.

– Живял сте в мегаполиси като Хонконг и Лондон. Като ви е толкова хубаво в София, бихте ли се върнали за постоянно тук?

– Няма основание да не се върна.

– Заради носталгията към детството ви ли го казвате?

– Не, нямам никаква носталгия, защото повечето ми приятели, с които съм отрасъл, не живеят тук, с изключение на трима-четирима. Имам нови интересни контакти с хора, които са културни, четат, занимават се с планинарство, водят по-интелигентен начин на живот, свързан с природата, с по-етично отношение между хората.

– Привличат ви социалните контакти, а развитието на града като инфраструктура?

– И това ме привлича. За мен живеенето в България не е кауза пердута, не е нещо, към което не бих се върнал. До всяка точка на света се стига с едно прекачване, с изключение на Австралия. Тук си имам хубаво местенце за свирене, акустически изолирано студио и мога да работя 24 часа, без да преча на съседите.

– Как си обяснявате протестите в момента в София и на плажа „Росенец“?

– Обяснявам си ги с факта, че и у нас, както и в много други държави, винаги има два паралелни свята – единият на имащите, но немного можещи (т.е. посредствени и властни), а другият – на можещите, но неимащи, поради честността им и нормалното им мислене.

– А може би животът в по-демократични общества от нашето е успокоил сетивата ви?

– Във всяка демокрация има кризи – и политически и икономически. Правилните решения са нормални избори, нови партии и платформи, ако е нужно. Но не омраза и улична агресия. Недоволство има навсякъде. Не може уличната тълпа да решава какво трябва да се случва.

– Явно сте готов да се върнете в България окончателно?

– Да, без да казвам, че го правя, бих се върнал.