Пианистът Иван Янъков: София е като Швейцария в сравнение с Китай

Интересен концерт очаква ценителите на класическата музика на 14 юни, петък. Пианистът Иван Янъков ще представи новия си албум с произведения на Ференц Лист в зала „Люмиер Лидл“. Публиката у нас има редкия шанс да чуе изпълнител, когото аплодират най-често в Китай и Лондон.

Пианист и диригент, Иван Янъков изнася концерти в над 30 страни в Европа, Азия, Австралия и Северна Америка. Свирил е като солист на редица оркестри и в множество големи зали, сред които „Sydney Town Hall“, „Tokyo Metropolitan Arts Center“, „Kitara Hall“ в Сапоро, „Cadogan Hall“ и „Saint Martin-in-the-Fields“ в Лондон, „City Hall“ в Хонконг, „Okinawa Convention Centre“ в Япония. През 2001-ва, като победител на конкурса „Artists International Series“, е спонсориран за самостоятелен дебют в рециталната зала на „Карнеги хол“, Ню Йорк. През последните две години Янъков често свири пред многохилядна публика в Китай. Свирил е камерна музика с изпълнители от Лондонската филхармония.

Роден в София в семейство на музиканти, Янъков учи и работи в Ню Йорк, където получава магистърска степен в „Mannes College of Music“. Специализира и като пълен стипендиант в Академия „Киджана“ в Сиена, Италия. По време на престоя си в Америка изнася много концерти из цялата страна. Диригентския си дебют прави през 2010г. с чешкия Национален симфоничен оркестър. В Лондон той основава и дирижира камерния оркестър „London Chamber Players“. Дирижира в Мадрид, Москва и Лондон.

Иван Янъков често води майсторски класове из Европа и Азия, последно в Консерваторията на Бирмингам. Журира редица международни конкурси, сред които „Ернест Блох“ в Лондон. Съосновател и музикален директор е на фестивалите „Siena Belcanto“ в Италия и „Irvine Chamber Music Festival“ в Калифорния, САЩ.

В програмата на концерта в „Люмиер Лидл“ Янъков ще изпълни три произведения на Лист – „Сонет по Петрарка №104“, „Соната в си минор“ и „Isoldes Liebestod“ – финална сцена из операта „Тристан и Изолда“ (Вагнер/Лист), а също „Шест етюда из опус 10“ от Фредерик Шопен и „Три части из балета „Петрушка“ от Игор Стравински.

Албумът на Иван Янъков може да бъде слушан и свален от най-големите световни дигитални платформи: iTunes, Spotify, Amazon, Google Play, както и от специализираната платформа за класическа музика – Idagio. На концерта на 14 юни албумът ще се предлага също на диск и грамофонна плоча.

Разговаряме с Иван Янъков по Скайп.

– Къде Ви намирам, господин Янъков?

– В Хонконг съм. Имах два концерта в съседния град Шънджън, също рецитал и майсторски клас в техния университет.

– Как се чувствате в Китай? Вие често концертирате там.

– Има много голяма разлика между Китай и Хонконг – Хонконг е свободно място, Китай е комунистически, за съжаление, и няма голяма свобода, но засега има много възможности за развитие в културата. Дават се големи средства за нови проекти, не само за музика, но и за други сфери в културата.

– Свободата на класическата сцена има съвсем различно измерение, нали?

– Естествено, защото можем да свирим със затворени уста.

– Когато се събуждате, винаги ли знаете в коя страна се намирате?

– Понякога се събуждам и действително не знам къде се намирам – и мисля, че достигнах нирваната преди няколко месеца, когато излязох от самолета и тръгнах към мястото, където се получава багажът. Започнах да се чудя откъде съм кацнал и трябваше да си извадя билета. За последната година съм летял 105 пъти, така че понякога е доста стресиращо.

– Казахте „нирвана“, може би е грешка на езика?

– Използвах го в смисъл, че съм достигнал съвършенството на пълната конфузия да не знам къде се намирам. Едната степен е като се събудиш и ти трябват няколко минути да се усетиш къде си, но да слезеш от самолет и да тръгнеш да си събираш багажа и да не знаеш откъде си кацнал – това вече е друго ниво.

– Пътувате често, кое наричате „дом“?

– Имам две бази – едната в Лондон, другата в Хонконг. Тук имам резидентска карта, така че имам право да седя колкото си искам. Но домът за мен е София, когато се прибера при родителите ми. Освен тях, в България имам много приятели, колеги. Има и доста проекти, които придвижвам в България – един от тях е „Четиримата пианисти“, проект, в който смесваме джаз с класическа музика. В средата на август ще водя един конкурс – полуфиналът се провежда в Азия, а финалът – в София. Всяка година е в различни градове по света, бил е в Ню Йорк, Берлин, Санкт Петербург и тази година предложих да се направи в София, защото мисля, че през лятото градът е идеален за такива събития. Да не говорим, че е страхотен град. Центърът хубаво е направен, има много възможности за интересни събития.

– От сантимент ли го казвате, или отдалеч се вижда по-добре?

– Имаше един период между 2015 и 2018 г., когато си идвах само веднъж в годината и видях голяма разлика за тези три години. Вие не я усещате – това е като да имаш дете, което расте пред очите ти, но ако някой роднина не го е виждал доста време, тъкмо той ще усети разликата след година или дори няколко месеца.

– В какви аспекти виждате промяна в София?

– Мисля, че е по-чисто, по-международно – като се разхождам в центъра на София чувам повече чужди езици. Като слизам от самолета често се запознавам с французи, португалци, италианци, които живеят в София. Преди година в Шанхай и се запознах с едни младежи, които без да знаят, че съм българин, ми казаха, че възнамеряват да се преместят в София, защото имало много добри условия за IT специалисти, защото е с най-бързия интернет, храната е добра, климатът е разкошен, има ниски данъци. Ние сме доста критични, но мога да Ви кажа, че София е като Швейцария в сравнение с Китай. В Пекин съм получавал алергични кризи от мръсния въздух – не само аз, самите китайци също доста страдат от това.

– А как мислите – в България излезли ли сме от комунизма?

– Не мога да бъда обективен, защото съм патриотично настроен. Но често съм бил в компания на хора, където не съм казвал откъде съм в началото, за да видя каква ще е реакцията после – и винаги е имало много положително отношение. Не само от азиатците, но и в Европа, и в Америка. Преди няколко месеца бях в Австралия, където свирих за първи път. Всички австралийци, с които говорих, имаха много положително отношение. По-информираните хора знаят за нашето минало от преди 30 години и казват, че все пак това, което правим днес, е голямо постижение. Не искам да говорим за политика, но не забравяйте, че ние се оказахме в един изолиран район през 90-те години, когато Чехия, Унгария и Полша дръпнаха много напред. Но аз мисля, че се справяме много добре – вижте културния календар в София и го сравнете с този преди 10 години… Вижте какви солисти и диригенти се канят в Софийската филхармония! Естествено, за камерната музика може още много да се желае – но имам много добри приятели от Ню Йорк – Лора Чекоратова и Георги Вълчев, които са започнали свой фестивал в Родопите. Казва се „Неотъпкана пътека“ и мисля, че това, което правят, е разкошно. Много бих желал да видя как повече хора правят такива събития. Знаете, когато сте във Франция или в Швейцария примерно, отивате в някое малко алпийско или средиземноморско градче, или някъде по лозята, и през лятото се озовавате на подобни камерни концерти…

Вижте още: НЕОТЪПКАНА ПЪТЕКА ДО РЪБА НА СВЕТА

– Казахте, че сте патриот. Плаши ли Ви вълната на национализъм, която се надига у нас?

– Винаги я има като реакция на прекален либерализъм, за съжаление. Не искам да сравнявам с 20-те и 30-те години, но е била точно тогава – след един много екстремен либерализъм се появяват неприятни десни течения, които си играят с националистическите чувства на хората, което, разбира се, не е добре. И двете крайности не са добри.

Но ако се погледне какво се случва в момента в централно- и източноевропейските държави, мисля, че България е в рамките на контекста. Не сме в най-добрата ситуация, за това до голяма степен вина имат хората, които не гласуват. Както се шегува един приятел: денят за размисъл в България е денят след изборите, когато хората се вайкат.

– Лошото е, че не се вайкат масово от това, че все повече байганьовци влизат във властта…

– Вижте какво е Вашето мото на „Площад Славейков“, за съжаление в политиката е точно обратното. Предполагам, че голяма част от тези политици слушат чалга – това личи и по поведението им.

– На Ваши концерти в България срещали ли сте политици?

– Честно казано, не мога да се сетя. Имахме един много смешен случай в Лондон, свирихме „Четиримата пианисти“ – беше концерт за 24 май. Теодосий Спасов беше на концерта, моят оркестър участваше, „Мистерията на българските гласове“ беше дошла, сериозно събитие се получи и успяхме да продадем зала от 1000 места четири месеца преди концерта. Беше дошъл и наш предишен културен министър. Видях го на закуска и отидох да се запозная с него, той едва ме поздрави, даже не се и здрависа с мен. След концерта не дойде да поздрави нито един от нас четиримата, а иначе говори 15 минути преди концерта от сцената. Ние се оказахме пейзаж за неговото появяване.

– Роден сте в тоталитарна България, как живееше семейството Ви в онова време?

– Не беше весело. Баба ми и дядо ми са били големи журналисти и преди, и след Девети септември, вкъщи се говореше много открито. Нощем се слушаше Би Би Си с намален звук и се шептяха всички новини. Баща ми беше хорист, обикаляше света, от него знаехме какво се случва и общо взето винаги съм бил потиснат, че не сме част от Европа и от света. Още като бях на 11-12, това много ме потискаше, малък съм бил, но заради семейството си явно съм имал някакво развито чувство за социална правда и свобода. Дядо ми е бил основател на един от големите вестници през 1941-1942 г., но ще Ви излъжа кой точно. Бил е много силно в опозиция. Членувал е в комунистическата партия и три дни преди Девети септември си хвърля партийната книжка. След Девети минава в опозиция, това му коства здравето и рано умира. А баба ми беше шеф на културния отдел в „Земеделско знаме“. Като малък винаги ме мъкнеше по всички големи концерти в България – когато е идвала примерно Кралската филхармония или на концерта на Алексис Вайсенберг, тогава само така можеха да се намират билети, с връзки като журналист.

– По време на комунистическия режим класиката беше повече на почит, отколкото след промените. Какво е Вашето обяснение?

– Нямам обяснение. Тъжно е. А лошото е, че много хора се опитват да го използват като инструмент, за да настройват хората срещу промените и да предизвикват чувство на носталгия. Едното няма нищо общо с другото, може би е било някакъв начин за бягство от реалността или компенсация на режима.

– Свирите по цял свят, а как Ви приема българската публика?

– Количеството на публиката се увеличава, ходих в Добрич преди месец и хората много се радваха. Какви хора слушат днес класическа музика? От една страна това са младоците, които вече имат нормална работа и време да ходят на концерти. Познавам много такива, които са в средата на 20-те и началото на 30-те си години, обичат класическа музика и се интересуват. В София винаги една част от публиката е, както се казва, „баби, лели, чичовци и братовчеди“. Шегувам се. Идват, разбира се, доста приятели и колеги, както и хора, които разбират от Фейсбук за концертите ми и идват, идват и много хора, които се интересуват от произведенията.

– Каква музика свирите в новия Ви албум?

– Новият албум е само с произведения на Лист, записан е преди две години в Италия, но чак сега реших да го издам. В него свиря „Соната в С минор“, която ще чуете и на 14-и в „Люмиер“, свиря „Шеста унгарска рапсодия“ и транскрипцията на Лист върху финалната сцена на Тристан и Изолда, която също ще звучи на концерта в София.

– Предлагате албума в най-големите дигитални платформи. От това има ли някаква възвръщаемост?

– Възвръщаемостта не е лоша, но не е и голяма. Най-голямата е от продажба на дискове след концерти. Затова съм в тази част на света, тук има много голям ентусиазъм към класическата музика. Имал съм концерти, на които съм продавал 300 диска, което е невероятно. Най-голямата сцена, на която съм свирил, беше в Окинава, Южна Япония – между 4 и 5 хил. Представете си зала по-голяма от зала 1 на НДК. Шокът беше голям, когато излязох на първата репетиция. В началото имаше страх, но акустиката беше идеална и всичко се получи.

– Кое е най-хубавото място, на което сте свирили? Например някъде в планината, където няма никой около вас?

– За съжаление, не – поради тежестта на нашите инструменти. Но ако бях цигулар или флейтист, със сигурност щях да го направя. Заради звука и заради свободата.

– За трети път в този разговор споменавате свободата. Очевидно има голямо значение за Вас?

– За мен свободата е да даваш право на другите да съществуват. А ако правиш това, което си искаш, за него в българския език има много точна дума: свободия. Със свободата трябва много да се внимава, тя трябва да се извоюва, да се цени и да се поддържа. Рационално понятие е, базирано на начина, по който мислим, осъществяваме го и го поднасяме.

– Какво ще Ви връща винаги в България?

– Освен семейството и приятелите – въздухът, храната, климатът, музиката и не на последно място: корените.