Пинкър, насилието и най-мирната епоха в историята (откъс)

В новата книга за българския пазар „По-добрите ангели на нашата природа“ ученият когнитивист Стивън Пинкър обстойно разглежда темата за човешкото насилие и опровергава наложилото се в обществото мнение, че то расте с всяка изминала година. Професорът излага подробни статистически данни, множество примери и научни изследвания, които доказват прогресивното намаляване на насилието… Целта му е да докаже, че в момента навярно живеем в най-мирната епоха, откакто човешкият вид съществува.

Пинкър се опитва да установи кои са промените в културната и материалната ни среда, които са дали надмощие на „по-добрите ангели“ у човека. В търсенето на тези фактори, облагодетелствали промяната, Пинкър проследява „шест тенденции, пет вътрешни демони, четири по-добри ангели и пет исторически сили“.

В „По-добрите ангели на нашата природа“ професорът от Канада разглежда въпроса за насилието през по-нестандартна призма, уточнявайки: „Тази книга е за навярно най-важното нещо, случвало се някога в човешката история. Вярвате или не – а знам, че повечето хора не вярват, – насилието е намалявало в течение на дълги периоди от време и днес ние живеем в може би най-мирната епоха, откакто съществува нашият вид. Това намаляване, разбира се, не е протекло гладко, то не е свело насилието до нула и няма гаранция, че ще продължи. Но то е неоспоримо явление, видимо в мащаб от хилядолетия до години, от воденето на войни до шамаросването на децата.“

Преводът на книгата от английски език е на Елена Филипова, превела още „Как работи умът?“ – отново на Пинкър, „След Вавилон“ на американския учен Джордж Стайнър, „Псевдонауката“ и „Капаните на фармацевтиката“ на британски доктор Бен Голдейкър, „Подсъзнателното“ на Ленард Млодинов и др.

Изследването е над 1000 страници, в луксозно издание с твърди корици и на цена от 49,90 лева. Книгата излиза под знака на „Изток-Запад“.

Стивън Пинкър (1954) е сред водещите съвременни учени – психолингвист и когнитивист с утвърден престиж и огромна популярност, благодарение на великолепните му научни трудове, написани на достъпен за широка аудитория език. Бил е директор на Центъра по мозъчни и когнитивни науки в Масачусетския технологичен институт. Преподава психология в Харвардския университет. Автор е на множество книги, сред които „Езиковият инстинкт“, „Как работи умът?“, „Материалът на мисълта“, познати и на българския читател.

Откъс от „По-добрите ангели на нашата природа“

Във всяка една епоха начинът, по който хората възпитават децата си, ни дава поглед към тяхното схващане за човешката природа. Когато родителите са убедени във вътрешната поквареност на децата, те ги бият, щом кихнат; когато са убедени във вътрешната им невинност, забраняват играта на народна топка. Онзи ден, докато си карах колелото, ми бе напомнена последната мода в човешката природа, когато задминах една майка с две деца в предучилищна възраст, разхождащи се край пътя. Едното дете нещо се суетеше и плачеше, а другото бе мъмрено от майката. Докато минавах покрай тройката, чух строгия глас на мама да произнася една дума: „Емпатия!“

Живеем в епохата на емпатията. Това заявява манифестът на видния приматолог Франс де Ваал – част от пороя от книги, поборници за тази човешка способност в края на първото десетилетие от новото хилядолетие. Ето една извадка от заглавията и подзаглавията, излезли само през последните две години: „Епохата на емпатията“, „Защо емпатията е от значение“, „Социалната невронаука за емпатията“, „Науката за емпатията“, „Емпатичната пропаст“, „Защо емпатията е съществена (и застрашена)“, „Емпатията в глобалния свят“, „Как компаниите преуспяват, като създават широка емпатия“. В една от тези книги, „Цивилизацията на емпатията“, активистът Джереми Рифкин обяснява възгледа:

Биолозите и когнитивните невроучени откриват огледалните неврони – т.нар. неврони на емпатията, – които дават възможност на хората и другите биологични видове да усещат и преживяват състоянието на друго същество като свое собствено. Ние сме, както изглежда, най-социалните животни и търсим близката съпричастност и компанията на своите ближни.

Социалните учени на свой ред започват да преразглеждат човешката история през призмата на емпатията и в хода на този процес откриват скрити досега нишки на човешкия наратив, които подсказват, че човешката еволюция се измерва не само с разширяването на властта върху природата, но и със засилването и разширяването на емпатията към по-разнородни други групи в по-широки времеви и пространствени области. Растящите научни доказателства, че ние сме в основата си емпатичен вид, имат дълбоки и обхватни последици за обществото и е много възможно да определят съдбата ни като вид.

Онова, което е нужно сега, е истински скок към глобално емпатично съзнание, и то за по-малко от едно поколение, ако искаме да възкресим световната икономика и да възродим биосферата. Така въпросът става: какъв е механизмът, който дава възможност на емпатичната чувствителност да съзрее и на съзнанието да се разгърне в цялата история?

Така че може стремежът към разгръщане на емпатичното съзнание, а не опитът да накара диването да престане да се заяжда със сестра си, да е бил онова, което е накарало майката край пътя да набива в главата на синчето си понятието за емпатия. Може би тя е била повлияна от книги като „Да се научим на емпатия“, „Да научим децата на емпатия“ и „Корените на емпатията: да променим света дете по дете“, чиято авторка, според рекламния отзив на педиатъра Т. Бери Брейзълтън, „има за цел да постигне нищо по-малко от световен мир и опазване на бъдещето на планетата ни, започвайки от училищата и класните стаи навсякъде, дете по дете, родител по родител, учител по учител“.

Е, аз нямам нищо против емпатията. Смятам, че емпатията е – в общи линии, макар и невинаги – хубаво нещо и съм призовавал за нея на редица места в настоящата книга. Разширяването на емпатията донякъде обяснява защо хората в наше време отричат жестоките наказания и се замислят повече за човешката цена на войната. Само че емпатията днес се превръща в онова, което беше любовта през 60-те – сантиментален идеал, превъзнасян с популярни клишета (онова, което движи света; онова, от което се нуждае днес светът; всичко, което ти е нужно), но надценяван като фактор за намаляване на насилието. Когато американците и руснаците престанаха да дрънкат ядрените си саби и да раздухват марионетни войни, любовта, както ми се струва, нямаше много пръст в тази работа, нито пък емпатията. И макар да ми се ще да мисля, че имам не по-малко емпатия от всеки друг, не бих казал, че емпатията е това, което ме удържа да не очистя критиците си, да не размахвам юмруци заради паркоместа, да не заплашвам жена си, когато ми посочи, че съм направил нещо глупаво, и да не лобирам страната ми да влезе във война с Китай, за да му попречи да ни надмине по икономическа продукция. Умът ми не изпада в размишления какво ли им е на жертвите на подобни видове насилие, та после да се сепне, след като е усетил болката им. Умът ми, първо на първо, изобщо не поема в подобни посоки – те са абсурдни, нелепи, немислими. И все пак подобни варианти никак не са били немислими за предишните поколения. Спадът на насилието може и да дължи нещичко на разширението на емпатията, но той дължи много повече на по-прозаичните ни способности като благоразумието, разума, справедливостта, самоконтрола, нормите, табутата и понятията за човешки права.