Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Писък, пронизващ един живот

Снимка: Румен Добрев - Писък, пронизващ един живот

Снимка: Румен Добрев

Не, не видях картината първо. Първо прочетох името. Едвард Мунк. Прочетох го и в сърцето ми сякаш повя лек хлад. Какво пък е това име?

Може би бях на дванайсет? Или тринайсет? Някой ми подари книжка с репродукции на художници. Много симпатична, много умна книжка. Направена с образователна цел. Нещо като тия неща, които пиша тук.

А, един момент! Искам само да ви попитам: Мразите ли образованието? Разочаровахте ли се от него като източник на светлина? Започнахте ли да се предавате на представата, че щом не носи благоденствие на хладилника – значи не носи нищо полезно?

Започнахте ли да се съмнявате в ценността на знанието? А?

Ако имате възможност да избирате – да научите името и историята на един художник, който въобще не ви влиза в работа, или да не ги научите – кое ще изберете?

Първо си отговорете на тия въпроси – сами на себе си. Мен ме оставете. Аз съм на страната на знанието. И смятам, че няма безполезно знание. Пък вие сте си вие. Отговорете си на вас си.

Някои от вас може да приведат като довод думите на Буда: Умният запомня знания, мъдрият се освобождава от тях, забравяйки.

Но за да ми приведете като довод думи на Буда – трябва да знаете кой е Буда. И какво е казал. Котката си захапва опашката – нали така?

Аз съм на страната на знанието и смятам, че няма безполезно знание.

Та така де. Бях на дванайсет и получих книжка. Не просто с репродукции, а с много красиви репродукции. Бяха в отделен плик – с високо качество, на тънка и плътна, полугланцова хартия. Не просташки гланцова, о не! Полугланц.

А в книжката имаше текстове, които поясняваха какво е изобразено на репродукцията – и празно място – за да си я залепиш сам. И като залепиш всичките правилно – получаваш чудно красиво албумче.

В тази поредица от книжки художниците вървяха по трима. И в книжката, която получих, бяха събрани трима от ранните герои на моя художествен живот – Гирландайо, Пиеро дела Франческа и Ботичели. Ботичели, естествено, веднага ми стана фаворит! Че и на кого не е? Пиеро беше хладен и геометричен, Гирландайо беше даже малко зловещ, доколкото помня. Трима велики майстори на Кватроченто. А Кватроченто (четвъртият век) е периодът в историята на живописта, който отговаря на петнайсти век от Рождество Христово. Не напълно, защото ранният петнайсти век е по-скоро доста средновековен, а късният вече е зрял Ренесанс – но това са детайли. Общо взето – времето, преди да се появят другите трима: Леонардо, Микеланджело и Рафаело. И да пометат всички, и да поемат цялата светлина върху себе си.

Това беше моята книжка. Налепих я цялата и бях щастлив. Радвах и се. Дядо и внуче на Доменико Гирландайо ме възхищаваше особено много. Защото дядото беше зловещ и силно контрастираше с ангелското внуче. Много години по-късно, като студент по медицина, разбрах, че този нос от куп ужасни възли е всъщност типична картина на розацеята. Светът е странен и навързан с безброй неведоми връзки. Дали моето учене на медицина беше свързано по някакъв начин с носа на този дядо? Знае ли човек!

Но в края на книжката имаше и реклама на другите книжки от поредицата. Именно там срещнах името Мунк. И замрях.

В това име имаше нещо като проказа. Като окапал нос. Явно това име идваше от северна страна – това Едвард, едновременно и немско, и не съвсем, ами някак по-северно… И това Мунк – като лице без нос, именно това ми навяваше. Като опулена, маймунска, безноса, страшна физиономия, която не прави гримаси, защото вече няма пластичност – тя е застинала в гримаса! Така прозвуча на малкото момченце с пищна фантазия това странно, северно име.

Което в ушите на някои норвежци сигурно звучи нежно, на други – гальовно, а на трети – гордо.

Психосемантика. Всеки си има свое лично усещане, свои лични цветове и емоции за думите. Всяка дума (често не си даваме сметка за това) звучи на всеки отделен човек по различен начин. Някой шоп казва думата „еба“ и в нея влага толкова насмешлива и ведра енергия, че прихва да се смее! Някой измъчен и невротизиран пуритан чува думата „еба“ и получава пристъп – повръща и кълне до небесата.

За мен името Мунк беше зловещо, странно и привлекателно. И се разтърсих. Та как ли се търсеше по онова време? Без Гугъл и Уикипедия? Ами как – бавно и търпеливо. В наше време няма сгради като пирамидите – нали така? Как са правени те?

Бавно и търпеливо.

И намерих, доста бързо – не намерих, а някак – точно когато трябваше – попаднах на картината! Картината „Писък“. „Писък“ на Едвард Мунк.

Да. Не се бях излъгал. Този човек! Тази картина! Как, как – питах се – може така точно да отговаря картината на името на един художник?

После видях тази картина хиляди пъти. На различни места.

Тя – странно – ставаше популярна за пореден път – поне на два пъти в младостта ми.

Знаете ли това? Историческите неща – предмети на изкуството, събития и други такива – стават ту модерни, ту изпадат в забвение в различни периоди. Примерно до 19 век Леонардо да Винчи и неговата Мона Лиза въобще не са били толкова неимоверно митологизирани – колкото са сега. Такава роля може би е играел Рафаело. Но пък Микеланджело е бил абсолютният хегемон на 16 век – векът на старостта му; и продължил да бъде почти цял век след като умрял.

Уж изчезналите в миналото неща ту се прочуват отново, ту отново изчезват. За да мине още време и да се прочуят пак. И пак да залязат. Надявам се това да е свързано не само с човешките прищевки, но и с истинските качества на творенията и творците. Но – никога няма да разберем дали е така.

Та така. Мунк стана популярен през осемдесетте в България като част от антикапиталистическата пропаганда, а „Писък“ – тя беше образът на ужасяващата ядрена война, която капиталистите искат да запалят.

После минаха години. Никой не се сещаше за Мунк и неговият „Писък“. И излезе филмът „Писък“. В който един сериен убиец носеше маска, копираща лицето от картината Писък. На северния мъченик на Новото време Едвард Мунк. И картината стана прочута отново. Имаше я дори по стрелбищата.

Едвард Мунк…

После дойде време, в което – по повод някакво честване – се прочу и неговият съвременник Климт. И на всяка чаша за кафе имаше щампа на „Целувката“.

А аз се смеех, благо клатех глава – на преходността на славите и популярностите. Идваха и захождаха. За да дойдат след време пак.

Пазех си албумчето. После и то изчезна. Това де – с Пиеро дела Франческа и другите. Налепените. Да. И то изчезна.

Остава паметта ми. В която живеят Гирландайо, Ботичели и Мунк. И всички останали. И ще живеят там, докато някой Алцхаймер или исхемичен инсулт не ги помете. Или самата добре известна и винаги доста популярна Смърт.

Но дотогава – всичко е там. И продължаваме напред.

Както, всъщност, е било винаги.

Едвард Мунк, „Писък“, 1893

Едвард Мунк, „Писък“, 1893

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах