Писател без публика, писател с читатели

Колкото приказка, толкова и научна фантастика и съвсем реалистична сатира е романът „Мрамор“ на Сесар Айра, според преводачката Нева Мичева. А действието на книгата, която излиза за първи път на български, се търкаля със скоростта на мраморно топче из потайностите на Буенос Айрес.

Айра търси сюжети и герои навсякъде – от магазин за евтини китайски стоки до открития космос (а по някое време намесва и извънземни). Светът на „Мрамор“ е странен, сюрреалистичен, скрепен със собствена, но неумолима логика.

Сесар Айра, редовен участник в списъците за Нобела, е сред писателите, които може да бъдат наречени „оксиморони“. В свое интервю със закачливо самочувствие веднъж той заявява:

„Аз съм от онези писатели, които никога няма да имат публика, но винаги ще имат читатели – отделни читатели“.

Айра е известен с кратките си, но редовно излизащи книги – от 1975-а насам той публикува средно по две заглавия годишно, които обичайно са от порядъка на 70-100 страници. Сам заявява, че измисля сюжетите си, докато пише, импровизира много и това е един от мотивите му да търси краткост.

„Колкото по-дебела е една книга, толкова по-малко литература съдържа“, казва писателят, който пише по страница на ден (но на луксозна хартия) и от пет започнати истории завършва само една.

„Мрамор“ (изд. „Лист“) е втората книга на Сесар Айра, която излиза на български. Миналата година „Агата-А“ представиха романа „Светецът“, в превод на Красимир Тасев.

Предлагаме ви откъс от „Мрамор“ на Сесар Айра.

Когато смъкнах панталоните си, наведох глава и видях краката си, гениталиите, бедрата: триизмерна съвкупност, веществена, леко повдигната от натиска на повърхността, върху която седях. Тази гледка предизвика у мен известна изненада и задоволство. Не че бях забравил или отрекъл съществуването на своето тяло. Просто цял ден не си го бях спомнял, а и от доста дни май въобще не бях занимавал с него съзнанието си, заето с проблеми, задължения, разсейващи подробности, с всички големи или малки задачи, които ни натрапва делникът. И изведнъж… ей ги нà, моите средства за удоволствие и придвижване, здрави и във форма, да ми напомнят, че както ги има тях, така ги има и стъпалата ми, които не се виждаха, и гърдите, и ръцете, и главата, и всички вътрешни органи – дори гледащите в момента очи… Напомняха ми, че е живо животинското в мен, биологичното, индивидуалната проява на вида – подсещане за потенциално действие, обещание за време и за движение. Гледката беше бегла; не съзерцавах дълго онова, което познавах толкова добре: важен бе само първият миг и чувството на съкровено щастие, което се задържа – без явна причина, без особено оправдание, но се задържа. Толкова малко е нужно, за да се извисим над тривиалната и всепоглъщаща работа по уреждане на ежедневието.

Както споменах, трая само миг. Отне ми време да го разкажа и обясня и сега, след като го направих, откривам, че не мога да се сетя при какви обстоятелства съм си смъкнал панталоните. Сигурен съм, че това е една от онези моментни забрави, които упорито се съпротивляват, когато човек се опита да насили паметта си, но отстъпват пред спомена малко по-късно, също толкова необяснимо и безпричинно, колкото са възникнали. Така че изчаквам, с химикалка, надвиснала на сантиметри от хартията… Но не, не идва. Сигурно защото се мъча да се сетя, а разковничето е да не се мъчиш, да забравиш. Да забравиш, за да си спомниш. Ще трябва да почакам малко и да мисля за друго, тогава търсеното със сигурност ще се върне, ясно и пълно, придружено с усмивка или с тих кикот, защото празнотата се е запълнила и целостта на картината е възстановена.

Обаче откривам, че още не мога да забравя и да мисля за друго. И все пак отлагам всичко за по-късно, защото ме връхлита (и искам да му позволя да ме връхлети: искам да му се насладя) едно безкрайно удивление пред естеството на случката. Как ще е станало така, че да си сваля панталоните на чуждо място посред бял ден?… В тези две последни обстоятелства съм сигурен, понеже са неразривна част от гледката, запечатана в ума ми: светлината е дневна, не изкуствена, идва от небето, а и без съмнение не съм си вкъщи… Тогава? Загадката става все по-неразгадаема. Човек може да забрави къде и кога е кихнал или е видял куче от породата чау-чау, къде и кога е направил или му се е случило нещо незначително. Но смъкването на панталоните няма как да се влее неусетно в потока на жестовете и усещанията – то не е нещо, което да мине незабелязано нито от другите, нито от теб.

Мъча се да изстискам повече информация от единствената гледка, тоест единствения момент, който ми е останал. (Химикалката отдавна пак се спусна над листа. Отказах се от пасивното изчакване.) Опитвам се да напипам нишката, която да ме отведе до спомена. Един само детайл, дори най-дребният, би бил достатъчен… Но единственият, който успявам да възстановя, e странен до немай-къде: когато си събух панталоните, аз седях върху мрамор.

Мрамор ли? Окончателно се обърквам. Нямам съмнение, че е било мрамор, защото мраморът – или поне думата за него – се е сраснал, не знам защо, с първоначалното усещане. Няма никаква връзка с радостта, която ми достави то, но вървят заедно: мрамор.

На всичко отгоре чувството на щастие, с което започнах, не утихва. Не го приглушава забравата, която упорито отказва да ми върне обстоятелствата около станалото; не го помрачава и загадката с мрамора. Напротив, мраморът му придава елемент на чудатост, на екзотичен лукс, на древна монументалност. Към това се добавя и удивлението ми, което само по себе си е приятно. Аз, който не спирам да се оплаквам колко скучен и сив е моят живот, изведнъж се озовавам пред някакъв дързък и паметен епизод, почти авантюра. Отчитам и възможността да е било нещо банално, а защо не и долнопробно или тягостно. Тя съществува на теория, макар да не вярвам особено в нея, като се знам какъв съм свит и колеблив. Важното е, че благодарение на удобното бяло петно в паметта мога да запазя неопределеността, а именно в нея битува всичко романово и легендарно. Ето какво му е прекрасното на този втори момент и неговата крехкост: изведнъж, най-вероятно след някой и друг миг, споменът ще възтържествува, всичко ще се намести, мраморът ще намери обяснението си и щастливата гледка на голите ми крака, поставена в контекст, ще се превърне просто в една от онези малки безпричинни радости, които се случват в живота (дори в тъй безинтересни животи като моя).

Та всъщност предпочитам да не си спомням. Това, което преди малко ми се струваше достойно за усилие, сега ми се струва достойно за обратното усилие. Искам да мисля за друго, за да съхраня забравата, но нали най-ефикасният начин да си спомниш нещо, е именно като мислиш за друго, вместо да се мъчиш да си го спомниш. Както и да е, нямам избор, защото ме връхлита нов въпрос. Питам се на какво ли се дължи решението ми да регистрирам в писмен вид онази преживелица. Опитвам да възпроизведа механизма му. Дали ще успея обаче, няма значение (какво да се хабя) – мога отново да взема решението и това вероятно ще стане по същия начин като по-рано, тъй като аз продължавам да съм същият, който бях и когато седнах да пиша.

Прииска ми се да съхраня, като го изложа черно на бяло, едно щастие, което, поради това, че е дребно и безпричинно, иначе не би имало на какво да се облегне.