Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Давид срещу Системата Голиат

Писателят с позиция има и своя отровен двойник – авторът хибриден воин

Снимка: Ивайло Петров - Давид срещу Системата Голиат

Снимка: Ивайло Петров

Преди двайсетина години написах в кандидатстудентското си есе, че управляващите са най-големите врагове на свободата на словото. Писах и други глупости, дето накрая ми докараха една триумфална двойка, та след това се оправдавах мрачно – онези комунисти там не щат да приемат един мислещ и бунтуващ се човек, та затова двойка.

Често бунтът е удобната поза на писателя. Бунтът е добър начин да преработиш неуспеха си. Аз съм неизвестен/непродаван/нехаресван, защото се бунтувам срещу Системата (каквато и да е тя), а доволните буржоа не обичат бунтовниците. Инстантната култура – кратък статус, стихопоговорка, мъдра мисъл, фотография – не търпи бунта, защото бунтът иска концептуализация. А концептуализацията е скучна, освен това е егати думата.

Затова и самият бунт трябва да е малко или много инстантен. Той е бунт на изречението и фразата, а не на идеята. Каквото и друго да написа Мишел Уелбек, стана известен с това, че през 2002-а рече, че ислямът е най-глупавата религия. Политкоректният фашизъм, уверен като египетски фараон в безсмъртието си, реши, че трябва да накаже писателя. Французинът беше обвинен в подбуждане на расизъм, но накрая беше оправдан. Но и да не беше, щеше да победи. И в двата случая милиони хора щяха да го прочетат. Нищо, че не е стилистичен гений – има хора, които четат книгите заради идеите, а не заради формата. Но случката с Уелбек показа, че свободата е устойчива побеждаваща система, която съдържа в себе си съпротивителните сили срещу тираните.

Разбира се, за Уелбек можем също да кажем, че се касае за добре премерен бунт. В крайна сметка, Франция през 2002 година още беше демократична държава и какво толкова можеше да му се случи, освен дълъг процес и повече продажби.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Подобен е случаят с Орхан Памук. Неговият бунт още по-малко идва от страниците на книгите му, а от обществените позиции. Турция, в първите си години на султан Ердоган, също опита да се справи с уж слабия си противник. Обвини го, че като признавал геноцида над арменците, обиждал турския народ. Тук на помощ се намеси Нобеловият комитет. Една от причините писателите да харесват наградите (освен заради светата троица „пари-слава-продажби”) – е, че те защитават писателя от зомби-партизаните, като общо взето им затварят устите.

В подобна ситуация се озова през 1991-а и Жозе Сарамаго, след като написа прекрасния роман „Евангелие по Исуса Христа”, с една от най-интересните секс сцени между Йосиф и Мария. След това му се наложи да напусне Португалия. И пак Нобеловата награда помогна. Много хора критикуват политическия уклон на Нобеловия комитет, аз – единствено, когато награждава мирен и тих китайски комунист. Срамно е писателят да няма позиция.

Примерите с Уелбек, Памук и Сарамаго показват, че свободните институции имат капацитет да се справят със заплахите за свободата на словото и за позицията на писателя. Това обаче не е абсолютно. Когато борбата срещу свободата се води с примитивни средства, институционалният отговор не върши работа.

Това сочи примерът със Салман Рушди. Както е известно, за „Сатанински строфи” той получава смъртна присъда от аятолах Хомейни, бившия водач на Ислямската революция. Сега тази фетва уж е отменена, но джинът е излязъл от бутилката и броди из Европа, точно както бродеше и Червения призрак. Това пък показва, че ако не можем да запазим свободата с институциите, трябва да я пазим с живота си. И това е работата на писателя.

Писателите с позиция имат и своя отровен двойник и това е писателят – хибриден воин. Той е част от някаква мъглява организация, която го кара да бълва партизански статии или статуси, задължително с хаштаг. Някои смятат хаштага за прогресивно явление, но той има за цел по-лесно командирът на хибридния воин да отчете неговата активност и резултатите, които тя води. Всеки лайк е куршум в сърцето на хибридния враг, всяко споделяне – бомба, а всяка статия – крачка към топло местенце в номенклатурата на новия световен ред – член на управителен съвет, партиен секретар, изпълнителен директор, известен интелектуалец.

Хибридният воин се познава по дългия пръст, с който обвинително сочи всички несъгласни с него. В „Непосилната лекота на битието” след 1968-а Сабина бяга от Прага в Швейцария и отива на среща с емигрантската чешка общност. Там среща някакъв с дълъг сочещ пръст, дето я обвинява, че нищо не е сторила срещу съветската агресия. Тя му отговаря, че той прилича на бившия чехословашки президент Новотни – който имал един от най-дългите показалци в Средна Европа. И е принудена да напусне емигрантската група. Затова трябва да внимаваме с тези с дългите показалци и да ги сочим с още по-дълги пръсти. Във всяка публична дискусия те ще ни оплескат подобаващо, защото интригата за тях е първа природа и се включва автоматично, дори и когато интригантът няма особена полза от това.

И сега някой ще попита каква е разликата между писателя-партизанин и писателя с позиция. Май разликата е като между пияницата и алкохолика. Никой не може да каже точно къде и кога минава. Затова е хубаво, че още можем да спорим и мислим. Няма кой да ни сервира безусловната истина и това е победата на свободата. Иначе някой щеше да ни сервира и сметката, която безусловно трябва да платим за нея.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах