Писателят като архитект на историята

Две скорошни събития – едното литературно, другото – не съвсем – породиха тази тема. „Време разделно“ – знаковият исторически роман, превърнал се в уж модерен аналог на „Под игото“, вече застопорено в класическата си неприкосновеност, стана повод за множество дискусии – политически и литературни. Малко след това на пазара се появи новият роман на Захари Карабашлиев „Хавра“, който също има допирни точки с подобна романтично-драматична епоха в българската история. Двете събития заедно свалиха булото от една свенливо премълчавана тема – как писателят и читателят трябва да взаимодействат с литературната страна на историята.

Особеностите на националното ни съзнание са ни довели до кръстопътен проблем. Все още изживяваме, без да постигаме катарзис, емоционалните травми от национално-освободителния процес. При това ги изживяваме през фикция, най-вече чрез произведения на литературата и изкуството, които нямат много общо с историческата истина. Но дотолкова сме вторачени в нуждата си да обновяваме пак и пак позицията си на жертви без отговорност, че сме превърнали литературните източници в исторически. Най-простичкото обяснение за това е, че търсим самоидентификация. Най-сложното – че търсим истината. Обикновено простото е вярно.

Ролята на писателя в този процес е ключова. Когато Вазов е написал „Под игото“, той е създал рамка, в която да се вмести представата за изживяната трагедия на народа ни, дал е маркерите, през които тя да бъде оценена. Това са основните достойнства на този роман, който е написан по-скоро в стилистиката на европейската популярна сантиментална литература от края на XIX век.

Първият български роман е и първият крайъгълен камък на националното самосъзнание след Освобождението. Неговият стил формира и стилистиката на мисленето, защото хората тогава приемат написаното в книга за абсолютна, неотменима, неподлежаща на съмнение истина. Самият Вазов предвижда това в главата с театралната постановка – всяка форма на изкуство води до реакции на общото съзнание в реалността. Така „Под игото“ създава щампата, по която възприемаме себе си и собствената си rстория – като сантиментално-героична приказка, в която добрите страдат до края. А краят не е настъпил и не се очертава.

Тази тенденция продължава във времето – с малки изключения историческите романи у нас се превръщат в самата История. Не я репродуцират, а по някакъв начин я създават и заместват реалността с фикция. Но го правят категорично и безкомпромисно – поради волята на писателите и готовността на читателите за това.
И до днес Пагане, измислената от Вера Мутафчиева любов на Аспарух, се смята за истински исторически персонаж. А романът „Време разделно“ и филмът по него се възприемат едва ли не като документална хроника. Сантиментално-романтичната фикция в историческите романи често се превръща в героична реалност в съзнанието на читателите. И не може да се отрече, че това е целенасочено търсен ефект от страна на авторите.

Който и да е написал „Време разделно“, се е стремил да използва историята като инструмент за манипулация на националните емоции. Романът е изграден по формулата „всяка шокираща правдоподобност е по-добра от нормалната истина“. Затова и образите са едностранчиви и типажни, защото са замислени като струни – правилното им разполагане води до натрапчива и повтарящане се хипнотична мелодия. Тоест авторът е взел една измислица и я е превърнал по своя воля в „истина“.

В „Хавра“ Захари Карабашлиев подхожда другояче. Едната от сюжетните линии в романа му е историческа – животът и дейността на Дженюариъс Макгахан. Американският журналист е фигура от същия този романтично-героичен период. Той е човекът, събудил света за зверствата на османските власти в България покрай потушаването на Априлското въстание и Руско-турската война. Ролята му в българската история е огромна, но пренебрегвана от писателите, може би поради трудния достъп до архивите в САЩ. Карабашлиев е положил огромен труд да изрови максимално много информация, да опознае Макгахан, съпругата му и детайлите в живота му. За да го превърне във фикционален герой, който носи различно име, появява се в романа като непознат, сякаш сътворен за пръв път от писателя.

Навикът ни да използваме историята, за да я консумираме според нуждите си в съвремието, отхвърля инстинктивно подобен „скандален“ подход. Да присвоиш идентичността на реална историческа фигура, да съхраниш всички факти и тяхното историческо значение, и да ги припишеш на един полуизмислен герой – какво кощунство!

Всъщност е точно обратното на кощунство. Точно това е начинът да съхраниш историята, без да я превръщаш в храна за хищници. Карабашлиев е създал пълнокръвен романов образ, който има реален прототип, и така е успял да пресътвори реалността като писател, а не като хипнотизатор. Не се натрапва груба хроникалност, сюжетната линия е естествена, а не привързана към идеологическа правилност. Когато една реалност е разказана по този начин, тя не въздейства върху сантимента, а върху осмислените емоции. Контекстът на възприемане се променя – героят на Карабашлиев се ражда ненатоварен с митологеми и предразсъдъци. Макгеън е оценяван не през категоричността на стереотипите, читателят получава внезапната свобода да го възприеме начисто, само със собствените си човешки критерии, без запаметени формули и псевдопатриотични канони.

Каква впечатляваща разлика – измисленият Момчил от „Време разделно“ и съвсем реалният Макгахан/Макгеън от „Хавра“ са двата полюса на писателската фантазия! Да създадеш от измислицата псевдоистина от едната страна, а от другата – да допълниш реалността с пълнокръвен фикционален литературен герой, като и в двата случая изразяваш отношение към историята. Егоцентризмът на „Време разделно“, вторачването в националния пъп срещу разчупените граници в „Хавра“ и издигането на истината на художествено ниво с усещане за наднационално израстване. Най-вече впечатлява фактът, че е възможно да се отклониш от историческата истина, но да останеш честен, както е направил Карабашлиев в „Хавра“. И лъсва още по-видима несвободата и непочтената ограниченост, когато се създава псевдоистория, както във „Време разделно“.

Литературата априори е призвана да оформя тенденциите в мисленето. Мога само да се надявам, че смелият ход на Захари Карабашлиев ще доведе до ново осъзнаване на възлите между Историята и Изкуството у нас. Наистина се надявам, че има шанс консервативният патриотизъм да не освирка твърде шумно това, което не разбира и от което се страхува.

А най-вече се надявам всички да разберем най-после, че в това идеализирано наше минало са живели хора, не икони. И че хората, а не каноничните им аватари, трябва да опознаем, ако искаме да разберем корените си.

Всичко от Силвия Недкова в „Площад Славейков“