Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Писателят Николай Стоянов: Живеем в призрачен политически сън

Георги Божинов беше за Нобелова награда. Поне получи посмъртно славата, която му бе отнета приживе, твърди основателят на Фондация „Балканика“

„Писателите на Балканите запазиха кондицията си след промените. Докато при нас това не се случи. Ние някак си се маргинализирахме. Поне поколението, към което принадлежа и аз“, твърди писателят Николай Стоянов. Снимки: Румен Добрев - Писателят Николай Стоянов: Живеем в призрачен политически сън

„Писателите на Балканите запазиха кондицията си след промените. Докато при нас това не се случи. Ние някак си се маргинализирахме. Поне поколението, към което принадлежа и аз“, твърди писателят Николай Стоянов. Снимки: Румен Добрев

Гръцкият писател Христос Хрисопулос спечели международната литературна награда „Балканика” за 2014-а. Тя му бе връчена на 4 октомври в зала 6 на НДК. Хрисопулос получи отличието за романа си „Лампа между зъбите”. Той, заедно българката Светла Георгиева („Разкази за вчера и други места”) и сръбският писател-дисидент Филип Давид („Къща на спомените и забравата”), бяха селектирани от журито в челната тройка на конкурса. 

Тази година Фондация „Балканика”, учредена от писателя Николай Стоянов, празнува своята 20-годишнина. Поканихме го да сподели как се провежда международно културно събитие по време на безкрайна криза, да разкаже как живеят и оцеляват днес авторите от неговото поколение, защо България все още няма нобелист в литературата и тъй като Стоянов е родственик на Ванга – попитахме го истина ли е пророчеството „Сирия ке падне“.

– Балканите са най-лесният подстъп за бежанците към богатия Запад в Европа. Лесно ли се превзема западната литературна сцена, г-н Стоянов?

– В духа на мрачния хумор мога да кажа, чe усилията на мигрантите да преминават границите ни са доста по-малко, от тези, които полагат балканските автори, за да превземат западната литературна сцена. Но изглежда такава е орисията по нашите земи. Като буферна зона, на Балканите винаги нещо ври и кипи, винаги възникват пречки и затруднения. Може на някого да звучи парадоксално, но подобни трудни за бита времена твърде често са добри за литературата. Защото там, където се създава много история, се създава и много изкуство. В последните едно-две десетилетия, то, макар и бавно, започна да си пробива път в посока запад. Полуостровът ни постепенно се превръща в своеобразна банка за преливане на свежа литературна кръв в общо-взето уморените вени на стара Европа.

– С какво привличаме интереса на Запада, според вас?

– Там знаят, че ние носим първична сила, имаме много енергия, че в региона ни бушуват страсти – все неща, които, слава Богу, освен за конфликти, способстват и за развитие на творчеството. Неслучайно големите чуждестранни издателства проявяват вече засилен интерес към всяко събитие, случващо се на Балканите не само в литературата, а и изобщо в областта на изкуствата.

– Народите на Балканите имаме изключително много общи черти, но в литературата останалите са далеч пред нас, защо?

– Уви, така е и едно от най-непродуктивните от тях е свързано с отношението към таланта като такъв. Само на 50 километра от София е границата ни с вече разпадналата се Югославия. Нароилите се от нея народи преживяха бурните времена през годините след политическите промени – но за разлика от нас те успяха да запазят почитта си към литературата, към духовността. Поради тази причина, навярно, запазиха кондицията си и писателите им. Докато при нас това не се случи. Ние някак си се маргинализирахме. Поне поколението, към което принадлежа и аз. Ние сме „отместеното поколение“ – защото до 50-ата си година бяхме приемани като млади писатели, казваха ни „не бързайте, имате много време да се реализирате”. Само че ситуацията се смени изведнъж и летоброенето започна отначало. Бяха необходими нови идеологеми и нови техни служители…

Вероятно не знаете, но най-много самоубийци и отишли си без време писатели, има в нашето творческо поколение. Поради отчаянието, в което изпаднаха тези хора. Отчаяние от безтегловността, незаинтересоваността към това, с което се занимават. А много често и защото нямаха възможност и за препитание. Димо Димовски, един прекрасен български разказвач, за да издържа по някакъв начин семейството си, се качи на кораб като моряк, без да знае, че в трюмовете му всъщност се превозват радиоактивни отпадъци. Когато се върна, той и целият екипаж умряха от облъчването. По понятни причини оцеля само капитанът. Йоско Йосифов, един талантлив поет, се самоуби, обеси се от отчаяние и безнадеждност. Росен Босев загина, скачайки от последния етаж на кооперацията си. Без време, от рак, си отиде невероятният Виктор Пасков. Преди него Христо Калчев, скоро след това го последва и Красимир Дамянов. Инсулт порази поета Васил Стоев, онемя магьосникът на детската поезия Велизар Николов, сладкодумецът Янко Станоев води мизерно съществувание – живее в ужасни условия на един таван, собственост на Съюза на писателите. Много други талантливи мои връстници и приятели са вече извън борда.

– Защо писателите от това поколение не успяха да намерят себе си в новото време?

– По принцип хората на литературата не са силни характери. Аз имам сериозна македонска жилка, наследена от баща ми, преживял съм много неща в детството си и съм човек, който не обича да се предава. Но и аз започвам да осъзнавам, че във времето и средата, в което живеем, всичките ни усилия са като че ли безсмислени.

Най-много самоубийци и отишли си без време писатели, има в нашето творческо поколение. Поради отчаянието, в което изпаднаха тези хора. Отчаяние от безтегловността, незаинтересоваността към това, с което се занимават.

Най-много самоубийци и отишли си без време писатели има в нашето творческо поколение. Поради отчаянието, в което изпаднаха тези хора. Отчаяние от безтегловността, незаинтересоваността към това, с което се занимават.

– 20 години след началото на вашата фондация „Балканика“, струва ли си усилието?

– Убеден съм, че фондацията е нещо полезно. И това ме кара да продължавам да работя за нея. Може би не знаете, че за създаването й аз станах носител на наградата на Парижката община и ЕС за принос към културата на Обединена Европа. Това е признание, което не искам да опровергавам… Да се работи за сближението на народите чрез литературата е сериозна идея. Както и за това българската словесност да намери мястото си в голямото духовно пространство. Но тези идеи се осъществяват изключително трудно. Особено когато си пречим ние самите, хората от творческата общност. Макар че общност май не е точната дума, защото ние, за съжаление, сме егоцентрици и сме винаги един срещу друг. И за жалост показваме тези лоши черти и навън.

– Български писатели говорят срещу български писатели навън?

– Да. Това е ужасно. И се случва не само сред хората на литературата, а и в останалите изкуства. Говорят за колеги – тоя бил бездарник, другият такъв и онакъв… Как искаш да те уважават после? В литературата ни има една лоша традиция, останала като наследство от ония години след Освобождението, когато страстите са били люти, а политическите пристрастия смертелни. И тази традиция, за жалост, се предава, предава, предава и нараства като една гигантска и студена снежна топка.

1 2 3Следваща страница

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg