Гръцкият писател Христос Хрисопулос спечели международната литературна награда „Балканика” за 2014-а. Тя му бе връчена на 4 октомври в зала 6 на НДК. Хрисопулос получи отличието за романа си „Лампа между зъбите”. Той, заедно българката Светла Георгиева („Разкази за вчера и други места”) и сръбският писател-дисидент Филип Давид („Къща на спомените и забравата”), бяха селектирани от журито в челната тройка на конкурса.
Тази година Фондация „Балканика”, учредена от писателя Николай Стоянов, празнува своята 20-годишнина. Поканихме го да сподели как се провежда международно културно събитие по време на безкрайна криза, да разкаже как живеят и оцеляват днес авторите от неговото поколение, защо България все още няма нобелист в литературата и тъй като Стоянов е родственик на Ванга – попитахме го истина ли е пророчеството „Сирия ке падне“.
– Балканите са най-лесният подстъп за бежанците към богатия Запад в Европа. Лесно ли се превзема западната литературна сцена, г-н Стоянов?
– В духа на мрачния хумор мога да кажа, чe усилията на мигрантите да преминават границите ни са доста по-малко, от тези, които полагат балканските автори, за да превземат западната литературна сцена. Но изглежда такава е орисията по нашите земи. Като буферна зона, на Балканите винаги нещо ври и кипи, винаги възникват пречки и затруднения. Може на някого да звучи парадоксално, но подобни трудни за бита времена твърде често са добри за литературата. Защото там, където се създава много история, се създава и много изкуство. В последните едно-две десетилетия, то, макар и бавно, започна да си пробива път в посока запад. Полуостровът ни постепенно се превръща в своеобразна банка за преливане на свежа литературна кръв в общо-взето уморените вени на стара Европа.
– С какво привличаме интереса на Запада, според вас?
– Там знаят, че ние носим първична сила, имаме много енергия, че в региона ни бушуват страсти – все неща, които, слава Богу, освен за конфликти, способстват и за развитие на творчеството. Неслучайно големите чуждестранни издателства проявяват вече засилен интерес към всяко събитие, случващо се на Балканите не само в литературата, а и изобщо в областта на изкуствата.
– Народите на Балканите имаме изключително много общи черти, но в литературата останалите са далеч пред нас, защо?
– Уви, така е и едно от най-непродуктивните от тях е свързано с отношението към таланта като такъв. Само на 50 километра от София е границата ни с вече разпадналата се Югославия. Нароилите се от нея народи преживяха бурните времена през годините след политическите промени – но за разлика от нас те успяха да запазят почитта си към литературата, към духовността. Поради тази причина, навярно, запазиха кондицията си и писателите им. Докато при нас това не се случи. Ние някак си се маргинализирахме. Поне поколението, към което принадлежа и аз. Ние сме „отместеното поколение“ – защото до 50-ата си година бяхме приемани като млади писатели, казваха ни „не бързайте, имате много време да се реализирате”. Само че ситуацията се смени изведнъж и летоброенето започна отначало. Бяха необходими нови идеологеми и нови техни служители…
Вероятно не знаете, но най-много самоубийци и отишли си без време писатели, има в нашето творческо поколение. Поради отчаянието, в което изпаднаха тези хора. Отчаяние от безтегловността, незаинтересоваността към това, с което се занимават. А много често и защото нямаха възможност и за препитание. Димо Димовски, един прекрасен български разказвач, за да издържа по някакъв начин семейството си, се качи на кораб като моряк, без да знае, че в трюмовете му всъщност се превозват радиоактивни отпадъци. Когато се върна, той и целият екипаж умряха от облъчването. По понятни причини оцеля само капитанът. Йоско Йосифов, един талантлив поет, се самоуби, обеси се от отчаяние и безнадеждност. Росен Босев загина, скачайки от последния етаж на кооперацията си. Без време, от рак, си отиде невероятният Виктор Пасков. Преди него Христо Калчев, скоро след това го последва и Красимир Дамянов. Инсулт порази поета Васил Стоев, онемя магьосникът на детската поезия Велизар Николов, сладкодумецът Янко Станоев води мизерно съществувание – живее в ужасни условия на един таван, собственост на Съюза на писателите. Много други талантливи мои връстници и приятели са вече извън борда.
– Защо писателите от това поколение не успяха да намерят себе си в новото време?
– По принцип хората на литературата не са силни характери. Аз имам сериозна македонска жилка, наследена от баща ми, преживял съм много неща в детството си и съм човек, който не обича да се предава. Но и аз започвам да осъзнавам, че във времето и средата, в което живеем, всичките ни усилия са като че ли безсмислени.

Най-много самоубийци и отишли си без време писатели има в нашето творческо поколение. Поради отчаянието, в което изпаднаха тези хора. Отчаяние от безтегловността, незаинтересоваността към това, с което се занимават.
– 20 години след началото на вашата фондация „Балканика“, струва ли си усилието?
– Убеден съм, че фондацията е нещо полезно. И това ме кара да продължавам да работя за нея. Може би не знаете, че за създаването й аз станах носител на наградата на Парижката община и ЕС за принос към културата на Обединена Европа. Това е признание, което не искам да опровергавам… Да се работи за сближението на народите чрез литературата е сериозна идея. Както и за това българската словесност да намери мястото си в голямото духовно пространство. Но тези идеи се осъществяват изключително трудно. Особено когато си пречим ние самите, хората от творческата общност. Макар че общност май не е точната дума, защото ние, за съжаление, сме егоцентрици и сме винаги един срещу друг. И за жалост показваме тези лоши черти и навън.
– Български писатели говорят срещу български писатели навън?
– Да. Това е ужасно. И се случва не само сред хората на литературата, а и в останалите изкуства. Говорят за колеги – тоя бил бездарник, другият такъв и онакъв… Как искаш да те уважават после? В литературата ни има една лоша традиция, останала като наследство от ония години след Освобождението, когато страстите са били люти, а политическите пристрастия смертелни. И тази традиция, за жалост, се предава, предава, предава и нараства като една гигантска и студена снежна топка.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение