Писателят, за когото славата е по-важна от щастието

Виктор Юго, роден на днешния ден през 1802 г., е познат на всеки читател – ако не от детството, то поне от младостта. Той остава в световната история като писател, поет, драматург, илюстратор, мемоарист, художник, либретист и политик.

Започва да пише много рано. Още на 14 години написва две трагедии, а на 15 получава почетен отзив на конкурса на Френската академия за стихотворението си „Les avantages des études“. На 17 е носител на две награди от конкурса „Jeux Floraux“, а когато е на 20 е удостоен с ежегодна стипендия от името на крал Луи XVIII. Бил е възторжен почитател на Шатобриан и когато е на 14 години, пише:

„Ще бъда Шатобриан или никой“.

Още преди да се проявят литературните му способности, Юго показва талант на художник. Започва да рисува на 8 години. Днес в частни и национални колекции се пазят над 4000 негови графики. Известна е фразата, произнесена от Йожен Дьолакроа пред Юго:

„Ако ти беше станал художник, щеше да засенчиш всички живописци на съвремието“.

На 29 години Виктор Юго пише един от най-великите си романи – „Парижката Света Богородица“. Първият исторически роман на френски език бързо печели признанието на широката публика. Книгата носи полза не само на автора си, но и на един от главните си „герои“ – знаменитата катедрала „Нотр Дам“. По времето на Юго готическото здание, строено през XII век, е в крайно плачевно състояние. През 30-те години на XIX век властите обмислят да го съборят. Популярният роман на Юго обаче събира тълпи от туристи, които искат да видят църквата, и така тя е спасена. В предисловието към романа авторът казва:

„Една от главните ми цели е да вдъхновя нацията с любов към нашата архитектура“.

През 1841 г. писателят е избран за член на Френската академия. Изглеждало сякаш всичко му се получавало лесно, но всъщност зад кулисите на публичния му живот не било точно така. Например над огромната си сага „Клетниците“ Юго работи почти 20 години. Работи с толкова усилия, че се налага, за да не го отвлича нищо от писането, да се затваря в стаята си да пише, събличайки всичките си дрехи, защото го разсейвали.
Когато романът излиза през 1862 г., Юго е на почивка извън Париж, но много иска да разбере каква е реакцията на читателите. Изпраща на своя издател телеграма само с един знак: „?“. Издателят отговаря също само с един знак: „!“. Това вероятно е най-кратката кореспонденция в историята.

Независимо от заслугите си към френската нация, Виктор Юго преживява в изгнание почти 15 години, защото се осмелява публично да нарече Наполеон III изменник. Трябвало е да бъде затворен или разстрелян, но с помощта на любовницата си той успява да замине за Брюксел, а по-късно в Сент Питър Порт, където по-късно отива и семейството му.

За романтичните похождения на Юго се носят легенди. Имал е много любовници, само една съпруга и само една любов, която наричал „моята истинска жена“. Първата му взаимна любов е с Адел Фуше, която писателят ухажва няколко години. По-късно тя става негова съпруга. На нея е посветена и първата му стихосбирка:

„На моята любима Адел, ангелът, в който се крие цялата ми слава и щастие“.

Адел Фуше-Юго, снимка от неизвестен автор. Източник: Уикипедия

Изследователите твърдят, че поставянето на „слава“ преди „щастие“ е истинска илюстрация на характера на Юго, за когото славата и признанието са били изключително важни, дори първостепенни.

Но истинската му любов не е Адел, а актрисата Жулиет Друе. Юго я среща, когато е на 31 и вече има 4 деца. Влюбва се от пръв поглед в неустоимата 26-годишна красавица. Писателят не иска да се развежда. Така Друе остава вечната любовница, която е плътно до Юго в продължение на 50 години, чак до смъртта си. Заради него Друе изоставя сцената. Юго е бил любовен тиранин – не ѝ позволявал да излиза от дома си, докато той се отдавал на многобройни временни увлечения. В бележника на писателя има записки, които показват, че той не се е отказал от похожденията си до последно – последната му любовна среща е била само 2-3 седмици преди смъртта му.

Жулиет Друе, литография от Алфонс-Леон Ноел. Източник: Уикипедия

Юго умира на 84 години, при това – както казват съвременниците му – от тщеславие. Когато парижани решават да направят парад в негова чест, той, въпреки съветите на лекаря, решава да присъства на него, развива тежка пневмония и малко по-късно умира.

„Оставям 50 хиляди франка на бедните. Искам да бъда отведен на гробището в катафалка за бедни и се отказвам от погребална служба в която и да е църква. Нека всички се молят за мен. Вярвам в Бог.“

Това са последните редове от завещанието на големия френски писател, но желанието му не е спазено. В последния си път той е съпроводен от над един милион души, а церемонията по погребението му продължава десет дни. Никой от неговите съвременници не е удостояван с подобна чест.

Прието е да се смята, че Юго възражда френския език. В произведенията си той говори с речта на народа, избягвайки куртоазните сложности на аристократите. Днес го наричат „слънцето на френската поезия“. Самият той не е страдал от излишна скромност и е казвал:

„Има само един класик в нашето столетие, само един, разбирате ли? Това съм аз. Познавам френския език по-добре от всички. Обвиняват ме, че съм горд. Да, така е, моята гордост е моята сила“.

Вероятно Юго би бил щастлив да знае, че има и религия, която го почита като светец. Последователите на учението „Каодай“, разпространено във Виетнам, се покланят на божеството Каодай, но като негови светци приемат много световни лидери и творци. Първият ранг е отреден за Буда, вторият – за Конфуций, а в третият ранг на святост Виктор Юго е в блестящата компания на Шекспир, Жана д`Арк и… Ленин.