Писма

ТАТКО ОБИЧА ПИСМАТА. Превръща писането им в малък празник. Прибере се вечер навреме, преоблече се, с това даде знак, че няма да излиза и така започва празникът. Значи всички ще сме си у дома. Вечеряме и рече: прибирайте масата, ще пишем писмо на кака.

Сестра ми беше по това време студентка в София. Татко имаше слабост към хубави писалки, вади паркера и започва.

Пише и говори на глас. Ние с брат ми го допълваме, подсещаме. Започва с най-малки подробности да описва обстановката вкъщи. Че мама преде, как баба дреме до печката, че си имаме бадженце, женско и как мама вече го е кръстила с поредното човешко име. Допълва какво се пече във фурната, не пропуска да съобщи за последната щуротия на брат ни… И така, всичко дребно и едро, станало у нас от времето на предишното писмо.

Пощата у нас е неприкосновена. Може да отвори писмото само този, до когото е адресирано.

Чрез писмото татко ни наказва. Да, наказва ни, като ни лишава от него. Когато и двете вече със сестра ми бяхме студентки, той веднаж не ни писа цели три месеца затова, че бяхме си позволили да искаме нещо над възможностите на семейството. Че просто не бяхме преценили сами какво да искаме и сме го принудили да ни откаже.

Татко смята, и нас учи, че писмото е внимание, уважение и то трябва да се напише красиво, чисто и на хубав лист. И, разбира се, да е истинско. Ще рече искрено.

Едно мъничко писъмце, още с широкото „е“, сестра ми и днес го носи със себе си. Когато е писано, тя е била на пет годинки. Сетне, заедно с чеиза, мама си й го даде.

Мила Калинке,

Татко ти е войник и е на фронта да се бие с лошите германци, които палят къщите на добри хора. И малките им дечица, като теб, остават без дом и спят на студено.

Аз винаги мисля за теб и те обичам много. Ти ме обичаш и мислиш за мене, аз зная това, и се радвам. Ако обичаш татко, то трябва да изпълняваш всичко, каквото мама ти каже. Да не ходиш по калта, да се пазиш от водата, да си чистиш обувките и да ядеш винаги, каквото ти дадат.

Виж сега дали си чиста, обърши си нослето и дай на мама да те целуне за мене. Кажи на дедо ти Юрде и баба ти Ленка много здраве от мене, а така също и на Тумбевите баба и дедо. Също и на нана Василка.

Целувам те.

Твой татко.

– Знаеш ли, че ми откраднаха писмото?

– Кое писмо па ти, бе, сестра ми?

– Ами онова, от татко.

– Абе кой ти е умрял за писмото.

– За него не. Днес в трамвая ми откраднаха портфейла. Разбрах, когато видях разрязана чантата си. В една от преградите на портмонето беше и това писъмце.

ТЕТИН ТОДЕ ПИСМО ПИСАЛ от фронта на жена си, тета ми Тота. Гледал всеки ден наборите му пишат до вкъщи. Един на жена, друг на майка. Плюнчат моливи и драскат, та листо се къса. Рекъл наш тетин Тоде и той да напише някой ред за много здраве. Бил надничал в писмата на другите и това дето туряли накрая „целува те…“, „прегръща те …“ тоя-оня, е това, най-последното, то го плашело.

Мечка страх, мене – не! Пу-у! – плюнал си на ръце нашият войник и захванал да пише.

Здравей Тото, мила жено,

Сега найдох сгода да ти пиша. Значи я съм добре жив съм здрав съм. Ям си, спа кога мога. Не ми берете гайлето. Тука има най различни от кол и въже собрани. Едни са диви, друзи по-питомни. Народ секакоф. Като минахме границата, прекосихме Крива река, слезохме на Крива паланка. Осоговската планина ни остана в гръб. Ние още не сме влизали в сражение. Ти, Тото, не бой се за мене. Гледай децата и нашите да са живи-здрави да се видим, ако е рекъл бог…

Като стигнал накрая, много му се сторило срамно и неистинско. Сега да вземе да се лигави с жена си като един чиновник – целувам те, това-онова – не върви. Плюнал за последно молива и завършил:

…вного здраве на наште и на ваште.

Да те е…е твой Тодор.

Това види се беше единственото писмо, което тета Тота е получавала от мъж и затова си го носеше в пазвата, във вътрешния джоб, както някои си носят пендари на сребърен ланец. В моменти на най-голямо разположение, бръкваше да го извади и сладко се заканваше да го прочете за кой ли път.

– Мамо, да ти прочета на Тодето …

– Млък, на кол ти главата пущинева! – изкрещяваше баба в ужас да не чуят пак ушите й войнишкото послание на зет й.

– Мир вам сто врабчета! – сключваше примирие тета Тота и ме повличаше с нея да я съпроводя до дома й.