Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Писмо до София

Разбридахме те ние, оглозгахме те, размъкнахме красивите ти сгради като съдрани жилетки, изкормихме градините ти, съсипахме малките ти, чаровни улици и пазарчета, нацвъкахме лицето ти с кичозни паметници, а римските ти руини „пооправихме“

„Графа“, където трамваите и велосипедите живеят заедно. Снимки: Емил Георгиев и Авторката - Писмо до София

„Графа“, където трамваите и велосипедите живеят заедно. Снимки: Емил Георгиев и Авторката

Здравей, София!

Ти сигурно не ме познаваш – аз съм едно от този милион човечета, които живеят в теб. Щъкам из улиците ти вече четири десетилетия, при това без да броя едни първи седем – тези, в които правех малките си крачки по паветата ти, увиснала между двете ръце на майка си и баща си. Софиянка съм, така да се каже. От тези, родените тук „първо поколение“, с родители „пришълци“. Затова и любовта ми към теб е по рождение, нищо, че трябваше да се конкурира с тази към татковия Бургас, където бяха моите „лета при баба“, и с бодливото ми любопитство към майчиния Трън, където… така и никога не отидох. Обичам те по силата на любовта, която изпитваш към майка си – и най-опърпаната и мизерна да е, за теб си е единствената и най-прекрасна.

sofia

Олющеният софийски чар

Пиша ти, за да ти го кажа, защото мисля, че повече от всякога се нуждаеш от това. Разбридахме те ние, оглозгахме те, размъкнахме красивите ти сгради като съдрани жилетки, изкормихме градините ти, за да ги превърнем в квартални спални, съсипахме малките ти, чаровни улици и пазарчета, за да ги обетоваме и остъклим като панелни балкони, нацвъкахме лицето ти с кичозни паметници, а римските ти руини „пооправихме“ с газобетонни блокове и битумни керемиди. Да, не го направих лично нито аз, нито другите софиянци, но все едно – участвахме и участваме в опорочаването ти, защото не протестираме достатъчно. Кампанийно си пускаме из социалните мрежи снимки на царските ти сгради, на къщите с виенска архитектура и фамилна история и запалено коментираме кой пореден селяндур ги е купил, разпродал, бутнал или изтъргувал току изпод навирените ни столичански носове. Вече толкова нагло го правят, че дори и схемите им са плоски като хлапашки шмекерувания. То и няма смисъл да са сложни – просто в някоя утрин се събуждаме с новината, че поредната софийска крепост е паднала. Докато сме спели, нали, пък ние, софиянци добре спим, не може да ни се отрече. Или докато в някой неделен следобед над следващата от емблематичните ти за цели поколения сгради не надвиснат багери и за има-няма ден и половина не превърнат в пух и прах историята, живяла там през съдбите на хората ти.

Извинявай, че кротко наблюдаваме всичко това!

Сигурно не знаеш, но иначе много сме активни в социалните мрежи, когато те нападат и раняват. Снимаме, публикуваме гневни статуси, коментираме, караме се и даваме решения, псуваме тия, дето те превърнаха в заден двор на парвенющината и простотията си. Лошото е, че докато го правим виртуално, онези, твоите „нови собственици“ те рушат съвсем реално. И багерните им лопати са си истински и истински блъскат. Но такива сме ние – по-интересно ни е да се дърляме кой точно откога е софиянец – тия от „жълтите павета“ срещу тия от „кварталите“. Отбор „Идеален център“ срещу отбор „Панелни столичани“.

dscf1641-a

Жълтите павета

Занимаваме се да си доказваме колко те познаваме, като разказваме за детските си игри из старите ти централни улички и меланхолично си припомняме един на друг каква си била. Слушаме от родителите си за някогашните ти улични чешмички със студена вода и фурните с неустоима миризма на печена тиква. Цъкаме тъжно с език, докато си спомняме за облите ти тролеи и раздрънканите трамвайчета отпреди четиридесет години. Споделяме си тийнейджърските спомени от пейките в „парка на Свободата“, от дивата атмосфера около Синьото и „Кравай“, от местата за малки бягства в „Гъза на слона“ и градинката на „Седмочисленици“ и ни е мъчно, много ни е мъчно да гледаме как лошо те гримират, с какво са те пременили и на какво си заприличала. Така аристократично ни е мъчно, по столичному – без много-много да се ангажираме да те защитаваме, че нали знаеш – голям град си, много сме заети да си управляваме личните животи тук. Пък и нали настойници сме ти намерили все пак – не знам дали ще се сетиш, ама има тук от известно време едни хорица общински съветници, дето освен да садят градинките ти с петунии и да слагат розово-жълти тротоари навсякъде, голяма полза от тях няма. И един несменяем дълги години главен архитект имаше, който доста те предаде, и от него полза никаква. То полза има, де, но тя не е нито за теб, нито за нас. За поредните нови твои собственици е, дето купуват царски конюшни за жълти стотинки и дето на всяко централно, избръснато от багери място, им се привижда петзвезден хотел. Такива са, толкова им е и историчното чувство, и това за приемственост, класа или уникалност. Селякът цял живот мечтае да бутне кирпичената къща на дедите си, за да тури на нейно място някой последен модел стъклопакет. Е, ето – дадоха му да те декорират както си искат.

Краят на кино „Сердика“

Краят на кино „Сердика“

Извинявай, задето толкова толерантно приемаме селяшкият кич да стане столична политика! Разбери ни и ти – по-лесно ни е високомерно да плюем по мизерните им архитектурни изцепки, отколкото да спрем устрема им с телата си. Заети сме много, нали ти казах…

stulbi

По-лесно ни е високомерно да плюем по мизерните им архитектурни изцепки, отколкото да спрем устрема им с телата си. Заети сме.

Сега, мила моя София, нека ти разкажа как аз те помня. И как те виждам, дори и изпод новите ти, евтини дрешки, с които те издокарват като циганска мома за продан.

За първи път усетих да ме болиш, когато се пльоснах насред пазара „Римската стена“ и от детското ми коляно шурна кръв. Много плаках тогава, а една леля, дето продаваше лук, чесън и пресни подправки, ме заведе до чешмичката до римската руина и ми каза, че това е „софийската вълшебна вода“ и който я опита или се полее с нея, започва да вижда невидимото в целия град. Изми ми коляното, кръвта спря, а още дълги часове усещах върху одраната си кожа миризмата на пресен лук, чесън и подправки от ръцете й. И теб започнах да усещам – физически, като невидим, но присъстващ човек.

cat

Кореняк софиянка

Не знам дали помниш, но един път се загубих из теб. Бях на шест години, мама ме мъкнеше из магазините на „Жданов“ („Пиротска“), за да ми търси обувки, а аз нещо се заплеснах и изведнъж открих, че съм напълно сама и не знам къде съм. ЦУМ ми се виждаше гигантски и ме плашеше, джамията стърчеше като вдигнат в предупреждение показалец, трамваите тракаха в несвяст, а някакви пълни лелички с тумбести чанти взеха да ме питат как се казвам и къде е мама. И там голям рев изревах, а пък майка ми, когато ме намери, ми обеща, че вкъщи ще научим заедно имената на всички улици на града, защото „София е по-голяма от нас и ние трябва да се съобразяваме с нея, не тя с нас“. След месец знаех как се казват и накъде водят всичките ти основни булеварди и че до вкъщи се стига с автобус 94 или трамвай 2 или 14.

emilgeo3

После пък много исках да имам куче, но понеже нашите така и не ми даваха, разхождах едно плюшено на въженце из тротоарите ти. Никъде не тръгвах без него и докато баща ми се опитваше да ме отглежда между сутрешните си репетиции и вечерните си представления в театъра, търпеливо влачех кученцето си и всеки път щом се преобърнеше (на всеки пет крачки), спирах, оправях го и продължавах. Така, покрай „домашния си любимец“, опознах до болка плочките на тротоарите ти, старите циментови кошчета, стъргалките за кал пред достолепните ти кооперации, миришещите им на хлад и старци входове, фонтаните, кестените и навесите на спирките.

Градската градина

Шах в Градската градина

Татко ме водеше „за десертчета“ в детската сладкарница на „граф Игнатиев“. Когато кръглите столчета ми отесняха, се преместихме в „Кристал“. За всяка шестица ходехме там да ядем парфета. Бадемовото им все още не е намерило достоен еквивалент в съвременния ми опит със сладкарските деликатеси – толкова перфектно парфе беше.

Графа

Графа

Площад „Славейков“ и нощем...

Площад „Славейков“ и нощем…

Чакането на любим човек до баща и син Славейкови е любимо.

… и денем е любимо място за срещи.

Когато откриха НДК, бях на първия концерт и имах чувството, че съм в космически кораб. Няколко години по-късно познавах поне десет двора сред кооперациите наоколо и бях наясно, че имаш друг, съвсем различен живот там, зад фасадите. Един път в такъв един двор до Витошка, докато седяхме и пиехме половинлитрови разредени кока-коли в бели пластмасови чаши за бира от барчетата наоколо, реших да си закача жилетката на едно дърво. Скокнах до него, за да я преметна през клона и един забит в ствола му ръждив пирон се вряза в бедрото ми. Залепиха кървящата рана в Първа градска болница – там, където няколко години преди това беше издъхнал баща ми. До Френската гимназия, в чийто двор трябва да съм изкарала половин стаж за пенсиониране. И недалеч от Попа – най-фантастичното място за срещи, където чакането на любим човек винаги е божествено.

Фонтана пред Народния

Фонтанът пред Народния

В теб си имах и още си имам само моите си места. Като някогашния „идол“ в Борисовата градина – едно голямо парче дърво, подобно на африканска маска, запокитено насред дърветата, около което се събирахме в топлите вечери да си приказваме и да слушаме „забранена“ музика от нечий нов монокасетофон. Като прозорците на ВИТИЗ, Коневръза на Университета или Пепелника на НДК, откъдето можехме да наблюдаваме и изучаваме организма ти като в лаборатория. Като „Тенекиите“, където като деца се гонехме между червените железни столове, с по едно кебапче на виличка в ръка, а родителите ни непрекъснато подвикваха над бирите си да не тичаме, че притесняваме хората. Като улица „Шишман“, където и днес мога да направя два тегела и да засека поне пет приятни човека, с които да споделим по едно непредвидено кафе някъде наоколо. Или да постоя на ъгъла с „Иван Вазов“, за да послушам акордеона на кльощавия, дългонос музикант, чиято коса побеля пред очите ми в последните седем-осем години – все на същото място, с все тази музикална програма от нашенска ръченица до френски шансони…

„Шишман“, зад опашката на Коня

На ул. „Шишман“ винаги може да срещнеш познат.

Такава те помня и такава те виждам, мила моя София. От онази вълшебна вода на Римската стена ще да е. Не си ми стъклопакетирана и обезличена, а топла и уютна. Не си обкичена с безумни хотели и сгради като кутии за обувки, а малко олющена, с просторите, декорирани с пране във вътрешните дворове, със старите софиянки с лилави и сини прически, които ходят до пазара „за зарзават“ и елегантните дядовци с панталони с ръб и шапки с периферии. Помня те с шеметните хора, които бързат по Раковска с големите си папки с рисунки, с артистите ти, които винаги за нещо се смеят пред служебните входове на театрите си, с пушкомовете от едно време, с малките галерии и антиквариати, с вкусните нови ресторантчета.

Да знаеш, че всеки софиянец има своята, най-съкровена София. И аз си те имам. Такава, каквато само ти можеш да съществуваш в моята глава и в моето сърце – достолепна и близка, красива и уязвима, сива и цветна, строга и луда. София – моят роден град, където каквото и да става, е най-истинското „ у дома“.
Обичам те, София!

И прости за всичко, ако можеш…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах