Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Писмо до Тома Марков от Манол Глишев

Магаретата сме ние с теб, а конят е загинал в Англия, пише поетът до своя колега

Мисля, че Георги Марков не просто е поет. Той е много повече – той е човек, за когото може да се напише поема, пише Манол Глишев.  - Писмо до Тома Марков от Манол Глишев

Мисля, че Георги Марков не просто е поет. Той е много повече – той е човек, за когото може да се напише поема, пише Манол Глишев.

Със доводи, по точки…“
Уилям Шекспир, „Ричард ІІІ“

Здравей, Тома! С теб започнахме скоро да си пишем и ти беше така любезен да ме поканиш на премиерата на свой текст, защото прочетох и коментирах твоето писмо до или по-скоро есе за Георги Марков. Марков, уви, не е жив, та да ти отговори подобаващо, затова си позволявам да се захвана с тази задача. Когато няма кон – и магарето е кон. Магаретата сме ние с теб, Тома. Конят, царство му небесно, е загинал в Англия. Още при прочитането исках да реагирам, но се забавих, а ти вероятно няма да се сърдиш – поне не за самото забавяне. Но няма нищо лошо, ако се разсърдиш заради нещата, които ще кажа малко по-долу. Бих се радвал, ако изпиташ известен дискомфорт заради тях. Смятам, че дължа това на красивата памет на този, който не е тук, за да се защити сам.

Отношението ни към мъртвите е една от мерките за нашата цивилизованост. Разбира се, и аз като теб съм българин и не споделям максимата, че за тях трябва да се говори само добро или нищо. Напротив, за всекиго, бил той още тук или вече в по-добрия свят, трябва да се говори истината (при само истината и цялата истина – това не е клише, а също морална максима). Но тъкмо тук идва мястото за тази мярка на цивилизоваността ни. Не трябва да лъжем за мъртвите. Още повече – защото сме поети.

Ти казваш, че никой непоет не може да напише стойностно писмо до поет. Намирам това за невярно. Исторически и литературно невярно, защото например великолепният прозаик и поет Толкин е получавал огромни количества писма, на които с удоволствие е отговарял. Явно според самия него те ще да са били достатъчно добри, интересни, занимателни и всъщност толкова стойностни, че да получат отговора му. Ако поетите не получаваха хубави писма, те вероятно нямаше да си правят труда да им отговарят. Защото поетите са капризни. Въпреки капризността си обаче, те често намират за добре да отговарят на писма от непоети и това би трябвало да говори достатъчно. В противен случай нямаше да ги има сборниците с писма на самите поети, както и сам разбираш.

Без да съм достоен да вържа дори ремъка на сандалите на Киплинг, Йейтс или Тенисън, все пак смея да кажа, че и аз като теб съм поет и че съм получавал прекрасни писма – и то от непоети. Стойностни, да. Ако на теб, Тома, това не ти се случвало, моля те, приеми искрените ми съчувствия. Може би не си вдъхновил достатъчно кореспондентите си? Или пък не си ги подбирал добре? Аз поне в това винаги съм имал късмет, слава Богу.

Разбира се, тук можем да се запитаме кой изобщо е непоет. Ами ако всеки човек носи малко нещо поетично в себе си? Това не е демагогия, а просто допускане. Кийтс би го приел, а той е бил поет – и то такъв, какъвто няма да станеш нито ти, нито аз. Трябва да сме готови да намираме поезията къде ли не, най-вече извън себе си. Другото е арогантност, Тома, а поетите може и да сме капризни, но арогантен може да си позволи да бъде само някой обикновен глупак, пък такива хора трябва да избягваме.

Ти казваш, че поетите, дори живи, са мъртви. Защото България не ги била забелязвала. Явно имаш предвид поетите само тук, у нас (защото не мисля, че Милтън, Киплинг или Тенисън не са били забелязани, нито пък ги приемам за мъртви). Има нещо вярно в това, че сме страна на убитите поети. Но това може би прави и Георги Марков поет, защото и той, в крайна сметка, е убит, нали така?

Казваш, че той бил написал „Жените на Варшава“ слабо. Е, това може да е твоята лична преценка, но пък моята (и далеч не единствено моя) е, че е написал не само „Жените…“, а и „Портрет на моя двойник“, и най-вече великолепните си, ужасяващи „Задочни репортажи за България“ на жив, богат, тръпнещ български език, със силна емоция, но овладяно, благородно и съвсем честно. Толкова честно, колкото да го убият – не по-малко. А това е комплимент, който май нито ти, нито аз можем да се надяваме да получим. Защото ние с теб, Тома, може и да сме поети, но не сме чак толкова добри поети като онзи, който безмилостно сравни Народната република с подлото Борилово царство и заключи може би десетина романа в една книга с верни и страшни репортажи за погубването на страната ни. Не сме толкова добри като този, който побира цялото предчувствие за изгнаничеството си в няколко задавени думи за нашата хубава Витоша и за цветовете на българското лято. Като поет отлично разбираш, че поезията не е само във формалното стихоплетство, което реди къси, равни редчета.

Знаеш ли защо не сме чак толкова добри, Тома? Защото за да станеш дяволски добър поет, трябва да ти стиска да напуснеш Стратфорд и да си опиташ късмета в Лондон. И да рискуваш да ти забият кинжал в окото в някоя тамошна кръчма. Е, Георги Марков го направи. Той буквално заряза нашия доста провинциален Стратфорд и буквално отиде в Лондон. И загина там. И между другото се оказа четен, а не провален автор. Пиесата му „Архангел Михаил“ печели първа награда на Единбургския театрален фестивал в 1974-а.

Понякога хората, напуснали Стратфорд, се оказват добри драматурзи. Имал ли е грехове тук? Имал е и не го е скрил в „Репортажите“. Стана ли изгнаник, изостави ли удобството и каза ли истината за много неща и хора, включително и за себе си? Каза я (при това – съвсем не слабо, Тома, съвсем не слабо). Загина ли заради това? Загина (о, явно не е било слабо. Тия със слабото писане живеят дълго). Е, ако всичко това не е поетично, тогава не знам какво изобщо е. И всъщност не е важно, че е поетично, Тома. Важното е, че е доблестно.

А, да. Освен това си е позволил да напише писмо до жив поет, свой някогашен приятел, от когото се е разочаровал (ние, поетите, често сме разочароващи отблизо, Тома, нали знаеш). Не е писал обвинения срещу мъртъв писател. Мисля, че и в това – с избора на жив, а не на мъртъв кореспондент – има нещо много достойно. Между другото, вярвам, че доблестното и поетичното са едно и също.

Тома, понеже езикът е нашият основен инструмент за работа, ще си позволя една забележка върху мненията ти. Твоето твърдение, че италианският е по-сложен от английския и затова Георги Марков искал да го учи, би оставило всеки, който ползва и двата, доста изненадан. Аз ползвам и двата. И направо ти казвам, че си дълбоко неправ. Езикът на Шекспир съвсем не е от най-лесните. Ако не знаеш защо Георги Марков е искал да учи италиански преди да напусне България, ще те насоча към книгата „Вселената на яйцето“ от нашия поет Иван Теофилов. Там ще намериш, че братът на Марков вече е живеел в Болоня. Освен това може би Георги Марков просто е обичал Италия (та той отива на екскурзия там скоро преди да загине, когато вече е знаел, че има цена за главата му). „Оперно“? Очаквах по-добър, бих казал по-поетичен коментар от теб, Тома. Кой може да не обича Италия? Има ли такъв човек? Ако има – то за него бих казал, че със сигурност не е поет. Прочети, впрочем, какво е написал Теофилов за Марков точно в частта „Прелюдията на едно бягство“.

Тома, предполагам, че те вълнуват стиховете на Любомир Левчев. Това е въпрос на лични вкусове. Но се надявам да не смяташ, че занаятът на поета го прави ангел (отново: не бива да бъдем арогантни). Ние много често сме отвратителни хора, за съжаление. Пламен Дойнов е написал някои много убедителни и неприятни неща за бившия приятел на Георги Марков. Не е хубаво, когато поетите станат отвратителни в придворната си служба. Марков също е минал през това, но за своя чест се е отървал от лакейството и е платил и за него, и за свободата по единствения начин, срещу който нямаме как да възразим: първо с казването на истината и после – с живота си.

Мисля, че Георги Марков не просто е поет. Той е много повече – той е човек, за когото може да се напише поема. И тя ще трябва да е като „Беоулф“, Тома, защото в нея би трябвало става дума за истинска храброст.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах