Писмо от Германия

Днес получих писмо от Германия. „Ние сме живи“, пишат приятели оттам.

„Аз съм германец!“, изкрещял младежът на случаен съсед, малко преди да започне стрелбата по случайни минувачи в търговския център в най-безопасния град Мюнхен, в най-дисциплинираната страна в Европа, Германия. Всичко изглежда символично – млад човек изпълнен с непреодолимо отчаяние, гневен ангел раздава „правосъдие” в търговски център. Дали зад това стои религиозен фанатизъм или социален гняв, няма как да разберем, защото „отмъстителят” се е самозастрелял. Колко разочарован от живота трябва да си, за да извършиш това?!

***

Германия за мен беше повече от добре уредена европейска страна. През 80-те години на миналия век, в годините на мрачния соц, имах шанс да уча, да се квалифицирам професионално на собствени разноски в двете Германии – Източна и Западна. По това време в Дрезден се рахождаха руски войници, в Кьолн – американски. Но немският дух се усещаше в детайлите на реда, организираността и гарантираното спокойствие. Разходките из Цвингера и Кьолнската катедрала допълваха усещането за мощна културна традиция, която по-късно през годините продължих да опознавам през Вагнер, Ницше, Пина Пауш.

Германия стоеше в съзнанието ми като крепост на сигурността, пазител на културните ценности и дълбото разбиране на битието, които придаваха смисъл не само на моя живот, а на живота въобще. Никога, и в най-тревожните си кошмари, не съм допускала, че този Пантеон на културните традиции може да експлодира… Каквото и да ставаше, присъствието на немската воля за култура даваше на мислите ми стабилност и спокойствие. Сега това усещане е взривено – немският замък на вътрешното ми упование е застрашен и поставен под наблюдение. Под наблюдение е изобщо схващането ми за цивилизования свят.

***

Възпитана съм да вярвам в смисъла на всяка подробност. След пъвосигналния ужас, отчитайки, че над главата ми не падат бомби, осъзнах, че всичко, което се случва и акселерира, не само е закономерно, но е и естествено пренареждане на един свят с нарушен баланс. Не знам и не искам да знам кой стои зад, пред, встрани или над всичко това. Но ще трябва да ни стане ясно, че не е нормално в един и същ свят да съществуват хора, които преяждат от богатство и други, които умират от глад – хора, които имат всичко, и други, които нямат нищо; хора, за които човешкият живот е нищо, и хора, които дават живота си за другите. И докато това не стане, ще плащаме с лихвите, ще плащаме с нерви, с мозък и с живота си неразбирането на ценността на живота.

Това, което ни предстои, е среща със стореното от нас.

Ще се смени не само калейдоскопичнта картина – ще трябва да сменим тръбата през която гледаме реалността.

***

Врагът, кой е врагът – питаме и не забелязваме как той наднича през очите ни и говори през устите ни, изпълнен с недоумение пред собствения си образ.

За ислямистите човешкият живот нямал стойност и затова те така фриволно, с лека ръка го премахвали.
Можем да се запитаме обаче каква е стойността на човешкия живот за нас – тук, където кметове газят деца и самодоволно заявяват, че детето се е блъснало в колата само. И ако ислямистите се намират отвъд прага на отчаянието – отчаяние, което избива в религиозен амок – нашите „терористи“ от какво толкова са потиснати, че се намират отвъд прага на всеки вид хуманизъм и процедират като някакъв мутирал андрогенен вид, способен само да граби и влачи – независимо какво, оставяйки кървави следи. Тези кървави диаграми са по-сложни за разчитане. Да не се правим на по-цивилизовани, отколкото сме, защото Моцарт ще ни се смее силно реквиемно.

***

И редом с всичко това се появяват Покемоните, след които се втурва лишената от смисъл маса. Масата и класата, която не знае какво да прави със свободното си време и със свободата си по принцип. Но да кажем, че това е друга тема и не е признак за социално отчаяние.

Всичко от Мила Искренова в „Площад Славейков“