Питам

От шумните коментари около досието на Юлия Кръстева започнах да оглушавам.

Питам се защо се говори за Комисията и закона за досиетата, а темата за мерзката роля на режима, който сътвори метода на агентурата, потъва под многословни пластове защита на една безспорна личност.

Не съм чела досието на Ю.К. Нямам и намерение да го чета. Някои приятели ми поразказаха нещо. Мисля не за нейната етика на интелектуалец, мисля за „етиката“ на „най-прогресивния“, както ни учиха, строй. Цялата „разработка“ – подробното изследване на личността – нейната уязвимост – разкриване на подстъпите към човек. За осъществяване на навлизането – нахлуване вътре в най-съкровената му същност! С цел да стане зависим.

Представям си как е бил възнаграден (с повишение, парична награда!) вербовчикът, доставил такава плячка. Предполагам, че Ю.К може и да не е подозирала в какво е забъркана.

Не смятам, че ролята на „доносник“ (има и по-благовидна дума, „сътрудник“) по някакъв начин намалява нейния принос. Към съвременната култура.

Смятам, че има никога неразобличени клишета, които свеждат всичко до личната отговорност на бедния, вечно несигурен, загрижен за близките си, бленуващ хоризонта на развитието си човек, че винаги левите (самата тя в младежките си години!) западни интелектуалци са ужасени от въпросното досие, не и от практиките на „най-прогресивния“ строй, който никога не се опитаха да проумеят. Какво представляват окаяните му социални придобивки в сравнение с унижението – това сриване – разгромяване на човека отвътре.

От такива човеци днес се осъществява епизодът, който продължаваме да наричаме „преход“!