Алея на книгата – София

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Пияните богове на Явор Гърдев

Стигане до Господ чрез алкохола в новото представление на Малък градски театър „Зад канала“

Пияните на Гърдев са едни доста странни пияни. Снимка: Малък градски театър „Зад Канала“ - Пияните богове на Явор Гърдев

Пияните на Гърдев са едни доста странни пияни. Снимка: Малък градски театър „Зад Канала“

Както вече казах в анкетата на „Площад Славейков“, театралните събития, които очаквам най-много през този сезон са новата програма на Театрална работилница Сфумато по „Идиот” и „Бесове” на Достоевски и двете постановки по текстове на Иван Вирипаев – на Явор Гърдев в Малък градски театър „Зад Канала” и на Галин Стоев в Народния театър. И ето, стана време за първото от тези жадувани от мен представления. Явор Гърдев поставя „Пияните” на Вирипаев с обичайния него зверски каст и актьорски състав, в който няма и едно пропукване. Направо бетон. Моля само читателите да запомнят, че представлението се казва „Пияните”, а не „Пияниците”. Това объркване вече се носи от уста на уста сред редица театрални зрители. А разликата е съществена…

Явор Гърдев е може би най-добрият разпределител на роли в българския театър. Достатъчно е да си спомним разпределението на „Хамлет” в Народния театър. Далеч преди премиерата на най-известната пиеса, на пиесата на пиесите, така да се каже, всеки потенциален театрален зрител не би могъл да не бъде привлечен от Леонид Йовчев като Хамлет, Мариус Куркински като Клавдий и така нататък. В това отношение актьорският състав на „Пияните” не прави изключение: Владо Пенев, Иван Бърнев, Светлана Янчева, Пенко Господинов, Герасим Георгиев-Геро, Весела Бабинова, Бойко Кръстанов… При Явор Гърдев това, което винаги прави добро впечатление, е, че той работи и с млади актьори. А може да се каже, че до някаква степен и той създава млади театрални звезди. Защото какво по-силно в твоята театрална биография от това да си работил с един от най-успешните съвременни български режисьори?

Вирипаев на свой ред е един от водещите руски драматурзи. И вероятно най-големият експериментатор в степта на руската драматургия. Още с пиесата си „Сън” (поставена у нас от Галин Стоев като „Археология на сънуването”). През най-чеховската си пиеса „Валентиновден” (поставена от Явор Гърдев и възстановена наскоро като част от ривайвълите, които Гърдев в последните години прави на свои постановки – „Пухеният”, „Квартет”). И така до най-известната пиеса на Вирипаев „Кислород”, по която самият драматург е направил филм. Пиеса, чиято форма е саундтрак. Чиито сцени са съставени по схемата на песента – с куплет и припев. Като се мине през досега с документалния театър в „Битие 2” (поставена у нас от Десислава Шпатова). Като се мине през „Танцът Делхи” и „Пияните” и се стигне до най-новите му пиеси, които (искрено се надявам) някой ден ще бъдат поставени у нас.

Вирипаев е драматург, който прави обратното на това, което правят повечето съвременни драматурзи (а и повечето драматурзи въобще) – вместо да работи в един-два жанра, той не спира да търси конкретната форма за всеки свой текст. И дори си позволява да създава жанрове. Какъвто е случаят с „Кислород”, а донякъде и с „Пияните”.

За „Пияните” е задължително да се спомене, че пиесата е писана по поръчка за немски театър. Нещо, което директно се отразява на текста, най-вече в чуждестранните имена на героите. А (склонен съм да предположа) и в избора на темата за пиянството, с което руснаците самоиронично обичат да се представят пред света. Да си спомним за филма „Особености на руския риболов” (както и другите филми от поредицата), за „Москва-Петушки” на Венедикт Ерофеев. Както и за „Николай Николаевич” на Юз Алешковски.

Но нека минем към самото представление…

На сцената ни посреща типичната изчистена и стилизирана сценография, характерна за тандема Гърдев-Тороманов. На заден план виждаме рафтове с многобройни бутилки алкохол. Явор Гърдев обича чрез подобни интериорни или екстериорни решения да ни вкарва в атмосферата на представленията си. Но докато в „Козата, или Коя е Силвия?” лавиците са пълни с книги за архитектура, тук е наблегнато на бутилките. Над сцената се вижда огледало, което ни дава възможност да надничаме в плиткия басейн в средата на сцената. А с басейна донякъде може да се каже, че Гърдев цитира Гърдев.

Следва потапянето в алкохола. От 14-те герои в пиесата няма нито един, който да не е пиян като свиня. Но това не са алкохолици, не са дори пияници. Това са хора, които просто са се напили по някакъв повод. Телата се олюляват, думите често се превръщат в бръщолевене. Паметта изневерява и репликите често се повтарят, защото пиещият човек обича да повтаря. Той понякога дори си мисли, че казва друго, докато без да иска казва съвсем същото. Дума по дума. В живота твърде често изказът е бетониран, но езикът на пияния е търсещият език. Езикът на тотално освободеното мислене на глас, в което няма нито капка цензура. Пияният може да си позволи да говори това, за което трезвеният мълчи.

Съвсем скоро публиката разбира, че пияните на Гърдев са едни доста странни пияни. Тяхната най-голяма тема е темата за Господ. Една от темите, за които днес се мълчи. Първо, защото религията все по-малко е на почит, въпреки че тук трябва да се отчете и реакцията на Западния атеизъм от страна на Близкия изток със свръхрелигиозния ислям във всичките си проявления – добри и лоши. Както и популярността на езотериката и ню ейдж културата. Но докато съвременната езотерика масово отрича алкохола, смята го за недуховен, пияните на Гърдев стигат до Господ именно чрез алкохола. Нещо повече. Те се превръщат в Господ.

Дали поради факта, че пиесата е писана за Дюселдорфския театър, в нея Вирипаев стига по-нататък, обявявайки, че всеки човек е бог. Че хората са тялото на Господ, а Господ говори чрез пияните. Тук лесно може да се открие чисто ницшеанския мотив. Както и един от водещите мотиви на модерността и постмодерността – Бог е мъртъв, но е жив във всеки човек. Той просто е паднал от небесата и е нахлул във вътрешността на човека. И това създава на съвременния човек много проблеми. Нещо, което с пълна сила твърди юнгианската психоанализа. Ето, казва тя, чрез воюващия човек се проявява Арес, чрез обичащия се проявяват Ерос и Афродита… Съвременният човек си слага трънения венец на деня и се саморазпъва на кръста на делата си в опит да спаси човека. И това е проявлението на Христос. При опразването на небесата там, горе, трябва да стои нещо, затова днешното най-популярно божество е Любовта, която не спираме да търсим, да идеализираме. И с това си създаваме страшни проблеми. Но там, горе, стои и всепоглъщащият и кръвожаден бог на Капитала, който е днешният ядосан Гръмовержец и поразява всеки, който се осмели да му се опълчи.

Друга възможност за появяването на тези философски мотиви в пиесата на Вирипаев е още по-конкретна. Когато си имаме работа с този текст, трябва да си даваме ясна сметка, че пиесите по поръчка често са много-много конкретни. Те често биват писани за точно определени актьори и неволно (или напълно съзнателно) черпят вдъхновение от конкретната реалност на конкретния театър. Или от града, в който се намира театърът. И така… Дюселдорф. Какво може да ни каже този град освен: Юрген Хабермас. Един философ, който е писал доста за религията. Който е автор на книга със заглавие „Религия и рационалност”… Прозвучава ли тук в читателите някакво звънче, или то звъни единствено в главата на автора на този текст?

Какво искам да кажа? Без връзка с Хабермас, когото не познавам като философ…

С опразването на небесата и емигрирането на боговете в хората настъпва криза и на религиозното изживяване. То се трансформира в други дейности, с които се обгражда съвременният човек. Религиозното състояние (и говорене) е говорене на екстаза. Достатъчно е да си спомним за средновековните светци и техния режим на съществуване, който днес бихме определили като чиста лудост. Това е едно живеене на втора, на трета степен. Още от древните времена лудите са били най-често шамани, пророци. Днес обаче те си пият хапчетата или са затворени в психиатрични заведения. Тогава къде би могло да се прояви религиозният екстаз?

Баналният отговор би бил – в наркотиците. Тук може да бъде отворена една голяма скоба, която предпочитам да остане затворена. В пространството на Русия обаче, а и изобщо в пространството на съвременния човек, най-мощното и разпространено средство, което може да ни докара до състояние на екстаз, е алкохолът. А върху него освен това не тегнат забрани…

Под силата на алкохола всички маски, които човекът си слага, за да прикрие своята уязвимост и своята същност пред света и другите, падат. След няколко чашки оковите изчезват. Скованото тяло се раздвижва. И собственикът му започва да ръкомаха ожесточено, да скача от тема в тема, да намира смисъл след смисъл, а на следващия ден махмурлукът да заличи всички новооткрити смисли от съзнанието му. Именно затова идва и репликата, че „Господ разговаря със света чрез пияните”. Разбира се. Това е толкова логично. Въпреки цялата ирационалност на алкохолното опиянение. Само трябва да допълним, че тук става дума както за Господ, така и за човеците-богове. Следователно с езика на пияните се изрича едновременно Господ и съвременният човек. Които до голяма степен са взаимно заменяеми.

Именно това е кодът както на пиесата, така и на спектакъла на Явор Гърдев. А също и на съвременното пиянство. Пием, за да забравим, че трябва да сме трезви. Пием, за да говорим за това, което крием от себе си. Пием, говорим и се опиваме от словото, от собствените си думи и го оставяме на всичките му лъкатушения. Пием, за да се превърнем поне за миг в богове. За да се събудим в хищническите лапи на махмурлука и да осъзнаем, че сме просто хора.

Много зрители вероятно ще сметнат, че голяма част от повторенията в диалозите са излишни, но Вирипаев работи активно с повторения не само в тази пиеса, както вече отбелязах. Същите зрители би следвало да се замислят не говорят ли с повторения твърде често самите те? И колко пъти потискат тази естествена повторяемост във формалното си общуване? Колко пъти шлифоват естествения диамант на речта си? Защото така са ги учили в училище. Защото така не е прието. Винаги може да се измисли защо.

Вирипаев днес прави това, което е направил Чехов навремето. Оставя човека сам да говори. Пише песента на човека чрез песента, в която човекът сам пее своята песен. Неговата работа като драматург е само да намери подходящата ситуация, в която човекът да се разговори. И да го притисне здраво с нейния ботуш. Тогава човекът, независимо от това дали го иска или не го иска, сам започва да говори.

Трудно е в подобна пиеса да се открои конкретен актьор. Това е едно ансамблово представление, в което няма главни и поддържащи роли. Явор Гърдев е обрал излишната театралност на говоренето в българския театър, като в същото време говоренето остава театрално. Концентрирал е енергията на актьорите в тяхната безусловна защита на героите им. Всяко действие, жест, всяка дума са категорични. Всяко пиянско падане е истинско падане, а не е изиграно. И така всеки, поставен в интимното пространство на сцената въпрос, отеква в публиката. А това е представление, което те залива с въпроси. Без да ти дава отговори наготово. То дори открито те гледа в очите и предизвикателно мълчи.

Сценографията и костюмите, както обикновено при Гърдев, са от най-добро качество и са органично свързани с действието, а не са случайни хрумвания. Чрез африкански ритми в музиката на Калин Николов трябва да ни вкара в режима на екстаза, на трансцеденталното, който търси тази постановка.

От низината на своя скромен театрален опит съм готов смело да заявя, че това е най-силното представление, което Явор Гърдев е правил в последните години. Самият режисьор признава, че той редува студени и рационални постановки с емоционални. Това определено е една от най-емоционалните му постановки. По-емоционална дори от „Нощна пеперуда”.

В последните години Явор Гърдев е познат най-вече като жанров режисьор. Той бързо стана най-големият майстор на черната комедия у нас. Той стана много комерсиален в най-добрия смисъл на това понятие. И като човек с философско образование, винаги успява да сложи втори план на текстовете, които поставя, дори текстът да е безобразно слаб, макар да се занимава с важни теми (като „Жана” на Ярослава Пулинович).

С „Пияните” обаче Явор Гърдев не се опитва да бъде комерсиален. В последно време той сякаш се стремеше да се хареса на всеки, а в това представление това просто няма как да се случи. Текстът не е и жанров. Пиесата има връзки както с неизменния Чехов, така и със статичната драма на Метерлинг. И в същото време се занимава с най-комерсиалната руска тема на всички времена.

„Пияните” е представление, което ще гледам отново и отново. В ролята си на обикновен зрител. На зрител, който държи на определена театрална естетика, макар да е на моменти всеяден. На зрител, който предпочита празния стомах на духа пред показното шкембе на деня.

ДС