Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Пияните богове на Явор Гърдев

Стигане до Господ чрез алкохола в новото представление на Малък градски театър „Зад канала“

Пияните на Гърдев са едни доста странни пияни. Снимка: Малък градски театър „Зад Канала“ - Пияните богове на Явор Гърдев

Пияните на Гърдев са едни доста странни пияни. Снимка: Малък градски театър „Зад Канала“

Както вече казах в анкетата на „Площад Славейков“, театралните събития, които очаквам най-много през този сезон са новата програма на Театрална работилница Сфумато по „Идиот” и „Бесове” на Достоевски и двете постановки по текстове на Иван Вирипаев – на Явор Гърдев в Малък градски театър „Зад Канала” и на Галин Стоев в Народния театър. И ето, стана време за първото от тези жадувани от мен представления. Явор Гърдев поставя „Пияните” на Вирипаев с обичайния него зверски каст и актьорски състав, в който няма и едно пропукване. Направо бетон. Моля само читателите да запомнят, че представлението се казва „Пияните”, а не „Пияниците”. Това объркване вече се носи от уста на уста сред редица театрални зрители. А разликата е съществена…

Явор Гърдев е може би най-добрият разпределител на роли в българския театър. Достатъчно е да си спомним разпределението на „Хамлет” в Народния театър. Далеч преди премиерата на най-известната пиеса, на пиесата на пиесите, така да се каже, всеки потенциален театрален зрител не би могъл да не бъде привлечен от Леонид Йовчев като Хамлет, Мариус Куркински като Клавдий и така нататък. В това отношение актьорският състав на „Пияните” не прави изключение: Владо Пенев, Иван Бърнев, Светлана Янчева, Пенко Господинов, Герасим Георгиев-Геро, Весела Бабинова, Бойко Кръстанов… При Явор Гърдев това, което винаги прави добро впечатление, е, че той работи и с млади актьори. А може да се каже, че до някаква степен и той създава млади театрални звезди. Защото какво по-силно в твоята театрална биография от това да си работил с един от най-успешните съвременни български режисьори?

Вирипаев на свой ред е един от водещите руски драматурзи. И вероятно най-големият експериментатор в степта на руската драматургия. Още с пиесата си „Сън” (поставена у нас от Галин Стоев като „Археология на сънуването”). През най-чеховската си пиеса „Валентиновден” (поставена от Явор Гърдев и възстановена наскоро като част от ривайвълите, които Гърдев в последните години прави на свои постановки – „Пухеният”, „Квартет”). И така до най-известната пиеса на Вирипаев „Кислород”, по която самият драматург е направил филм. Пиеса, чиято форма е саундтрак. Чиито сцени са съставени по схемата на песента – с куплет и припев. Като се мине през досега с документалния театър в „Битие 2” (поставена у нас от Десислава Шпатова). Като се мине през „Танцът Делхи” и „Пияните” и се стигне до най-новите му пиеси, които (искрено се надявам) някой ден ще бъдат поставени у нас.

Вирипаев е драматург, който прави обратното на това, което правят повечето съвременни драматурзи (а и повечето драматурзи въобще) – вместо да работи в един-два жанра, той не спира да търси конкретната форма за всеки свой текст. И дори си позволява да създава жанрове. Какъвто е случаят с „Кислород”, а донякъде и с „Пияните”.

За „Пияните” е задължително да се спомене, че пиесата е писана по поръчка за немски театър. Нещо, което директно се отразява на текста, най-вече в чуждестранните имена на героите. А (склонен съм да предположа) и в избора на темата за пиянството, с което руснаците самоиронично обичат да се представят пред света. Да си спомним за филма „Особености на руския риболов” (както и другите филми от поредицата), за „Москва-Петушки” на Венедикт Ерофеев. Както и за „Николай Николаевич” на Юз Алешковски.

Но нека минем към самото представление…

На сцената ни посреща типичната изчистена и стилизирана сценография, характерна за тандема Гърдев-Тороманов. На заден план виждаме рафтове с многобройни бутилки алкохол. Явор Гърдев обича чрез подобни интериорни или екстериорни решения да ни вкарва в атмосферата на представленията си. Но докато в „Козата, или Коя е Силвия?” лавиците са пълни с книги за архитектура, тук е наблегнато на бутилките. Над сцената се вижда огледало, което ни дава възможност да надничаме в плиткия басейн в средата на сцената. А с басейна донякъде може да се каже, че Гърдев цитира Гърдев.

Следва потапянето в алкохола. От 14-те герои в пиесата няма нито един, който да не е пиян като свиня. Но това не са алкохолици, не са дори пияници. Това са хора, които просто са се напили по някакъв повод. Телата се олюляват, думите често се превръщат в бръщолевене. Паметта изневерява и репликите често се повтарят, защото пиещият човек обича да повтаря. Той понякога дори си мисли, че казва друго, докато без да иска казва съвсем същото. Дума по дума. В живота твърде често изказът е бетониран, но езикът на пияния е търсещият език. Езикът на тотално освободеното мислене на глас, в което няма нито капка цензура. Пияният може да си позволи да говори това, за което трезвеният мълчи.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

Съвсем скоро публиката разбира, че пияните на Гърдев са едни доста странни пияни. Тяхната най-голяма тема е темата за Господ. Една от темите, за които днес се мълчи. Първо, защото религията все по-малко е на почит, въпреки че тук трябва да се отчете и реакцията на Западния атеизъм от страна на Близкия изток със свръхрелигиозния ислям във всичките си проявления – добри и лоши. Както и популярността на езотериката и ню ейдж културата. Но докато съвременната езотерика масово отрича алкохола, смята го за недуховен, пияните на Гърдев стигат до Господ именно чрез алкохола. Нещо повече. Те се превръщат в Господ.

Дали поради факта, че пиесата е писана за Дюселдорфския театър, в нея Вирипаев стига по-нататък, обявявайки, че всеки човек е бог. Че хората са тялото на Господ, а Господ говори чрез пияните. Тук лесно може да се открие чисто ницшеанския мотив. Както и един от водещите мотиви на модерността и постмодерността – Бог е мъртъв, но е жив във всеки човек. Той просто е паднал от небесата и е нахлул във вътрешността на човека. И това създава на съвременния човек много проблеми. Нещо, което с пълна сила твърди юнгианската психоанализа. Ето, казва тя, чрез воюващия човек се проявява Арес, чрез обичащия се проявяват Ерос и Афродита… Съвременният човек си слага трънения венец на деня и се саморазпъва на кръста на делата си в опит да спаси човека. И това е проявлението на Христос. При опразването на небесата там, горе, трябва да стои нещо, затова днешното най-популярно божество е Любовта, която не спираме да търсим, да идеализираме. И с това си създаваме страшни проблеми. Но там, горе, стои и всепоглъщащият и кръвожаден бог на Капитала, който е днешният ядосан Гръмовержец и поразява всеки, който се осмели да му се опълчи.

Друга възможност за появяването на тези философски мотиви в пиесата на Вирипаев е още по-конкретна. Когато си имаме работа с този текст, трябва да си даваме ясна сметка, че пиесите по поръчка често са много-много конкретни. Те често биват писани за точно определени актьори и неволно (или напълно съзнателно) черпят вдъхновение от конкретната реалност на конкретния театър. Или от града, в който се намира театърът. И така… Дюселдорф. Какво може да ни каже този град освен: Юрген Хабермас. Един философ, който е писал доста за религията. Който е автор на книга със заглавие „Религия и рационалност”… Прозвучава ли тук в читателите някакво звънче, или то звъни единствено в главата на автора на този текст?

Какво искам да кажа? Без връзка с Хабермас, когото не познавам като философ…

С опразването на небесата и емигрирането на боговете в хората настъпва криза и на религиозното изживяване. То се трансформира в други дейности, с които се обгражда съвременният човек. Религиозното състояние (и говорене) е говорене на екстаза. Достатъчно е да си спомним за средновековните светци и техния режим на съществуване, който днес бихме определили като чиста лудост. Това е едно живеене на втора, на трета степен. Още от древните времена лудите са били най-често шамани, пророци. Днес обаче те си пият хапчетата или са затворени в психиатрични заведения. Тогава къде би могло да се прояви религиозният екстаз?

Баналният отговор би бил – в наркотиците. Тук може да бъде отворена една голяма скоба, която предпочитам да остане затворена. В пространството на Русия обаче, а и изобщо в пространството на съвременния човек, най-мощното и разпространено средство, което може да ни докара до състояние на екстаз, е алкохолът. А върху него освен това не тегнат забрани…

Под силата на алкохола всички маски, които човекът си слага, за да прикрие своята уязвимост и своята същност пред света и другите, падат. След няколко чашки оковите изчезват. Скованото тяло се раздвижва. И собственикът му започва да ръкомаха ожесточено, да скача от тема в тема, да намира смисъл след смисъл, а на следващия ден махмурлукът да заличи всички новооткрити смисли от съзнанието му. Именно затова идва и репликата, че „Господ разговаря със света чрез пияните”. Разбира се. Това е толкова логично. Въпреки цялата ирационалност на алкохолното опиянение. Само трябва да допълним, че тук става дума както за Господ, така и за човеците-богове. Следователно с езика на пияните се изрича едновременно Господ и съвременният човек. Които до голяма степен са взаимно заменяеми.

Именно това е кодът както на пиесата, така и на спектакъла на Явор Гърдев. А също и на съвременното пиянство. Пием, за да забравим, че трябва да сме трезви. Пием, за да говорим за това, което крием от себе си. Пием, говорим и се опиваме от словото, от собствените си думи и го оставяме на всичките му лъкатушения. Пием, за да се превърнем поне за миг в богове. За да се събудим в хищническите лапи на махмурлука и да осъзнаем, че сме просто хора.

Много зрители вероятно ще сметнат, че голяма част от повторенията в диалозите са излишни, но Вирипаев работи активно с повторения не само в тази пиеса, както вече отбелязах. Същите зрители би следвало да се замислят не говорят ли с повторения твърде често самите те? И колко пъти потискат тази естествена повторяемост във формалното си общуване? Колко пъти шлифоват естествения диамант на речта си? Защото така са ги учили в училище. Защото така не е прието. Винаги може да се измисли защо.

Вирипаев днес прави това, което е направил Чехов навремето. Оставя човека сам да говори. Пише песента на човека чрез песента, в която човекът сам пее своята песен. Неговата работа като драматург е само да намери подходящата ситуация, в която човекът да се разговори. И да го притисне здраво с нейния ботуш. Тогава човекът, независимо от това дали го иска или не го иска, сам започва да говори.

Трудно е в подобна пиеса да се открои конкретен актьор. Това е едно ансамблово представление, в което няма главни и поддържащи роли. Явор Гърдев е обрал излишната театралност на говоренето в българския театър, като в същото време говоренето остава театрално. Концентрирал е енергията на актьорите в тяхната безусловна защита на героите им. Всяко действие, жест, всяка дума са категорични. Всяко пиянско падане е истинско падане, а не е изиграно. И така всеки, поставен в интимното пространство на сцената въпрос, отеква в публиката. А това е представление, което те залива с въпроси. Без да ти дава отговори наготово. То дори открито те гледа в очите и предизвикателно мълчи.

Сценографията и костюмите, както обикновено при Гърдев, са от най-добро качество и са органично свързани с действието, а не са случайни хрумвания. Чрез африкански ритми в музиката на Калин Николов трябва да ни вкара в режима на екстаза, на трансцеденталното, който търси тази постановка.

От низината на своя скромен театрален опит съм готов смело да заявя, че това е най-силното представление, което Явор Гърдев е правил в последните години. Самият режисьор признава, че той редува студени и рационални постановки с емоционални. Това определено е една от най-емоционалните му постановки. По-емоционална дори от „Нощна пеперуда”.

В последните години Явор Гърдев е познат най-вече като жанров режисьор. Той бързо стана най-големият майстор на черната комедия у нас. Той стана много комерсиален в най-добрия смисъл на това понятие. И като човек с философско образование, винаги успява да сложи втори план на текстовете, които поставя, дори текстът да е безобразно слаб, макар да се занимава с важни теми (като „Жана” на Ярослава Пулинович).

С „Пияните” обаче Явор Гърдев не се опитва да бъде комерсиален. В последно време той сякаш се стремеше да се хареса на всеки, а в това представление това просто няма как да се случи. Текстът не е и жанров. Пиесата има връзки както с неизменния Чехов, така и със статичната драма на Метерлинг. И в същото време се занимава с най-комерсиалната руска тема на всички времена.

„Пияните” е представление, което ще гледам отново и отново. В ролята си на обикновен зрител. На зрител, който държи на определена театрална естетика, макар да е на моменти всеяден. На зрител, който предпочита празния стомах на духа пред показното шкембе на деня.