Нямам последен спомен за Григор Вачков, всичко като че ли се случва сега, пред очите ми…
Той беше изключителен човек и прекрасен актьор, родéн актьор от Трънчовица, Плевенско. Роден е през 1932 г. и вече минаха 40 години, откакто го няма – но докато има хора, които сме били негови съвременници, той ще продължава да живее. Както продължава да живее в киното, когато пуснат нещо по телевизията.
Плача, когато го видя по телевизията – но не от мъка, защото за мен той съществува, той е до мен, с мен.
Гришата цял живот имаше едно притеснение, че когато отишъл да търси къде е училището, където може да стане актьор (а той вече е бил известен като актьор в района, от който е родом, и страшно обичан, харесван и търсен), един от кандидат-студентите го отпратил. По наше време театралното училище беше на бул. „Васил Левски“, където днес е Художествената гимназия, а когато кандидатствахме беше ДВТУ – Държавно висше театрално училище. Онзи кандидат-студент, свързан с театъра по роднинска връзка (баща му е голям режисьор, а майка му актриса), беше много приятен, сладък и леко нафукан колега, му казал: „Бъркаш номера, трябва да отидеш на номер 15“, а на „Васил Левски 15“ се намираше зоологическата градина.
Гришата беше страшно умен, напук на приказките за хората с ниско чело – неговите коси започваха едва ли не от веждите, те бяха плътни, очите дръпнати косо, не бяха типично български очи, но беше страшно интересен за гледане и невероятно приятен за слушане…
И отива той на номера, където го праща онзи кандидат-студент, сложен да помага на идващите да се записват. И му остава от тогава една мъка… А после стана любимец на цяла България – с всичко, което изигра в театъра, и с всичко, което направи в киното.
Той обичаше публиката и народа. Когато пътуваха с екипа на „На всеки километър“, навсякъде са ги посрещали със страшна симпатия. Гришата обикновено слизал от автобуса последен и като се появи най-накрая, публиката се побърквала от удоволствие, хората се хвърляли към него. И той се провиквал:
„Земьоо…“.
Толкова много любов получаваше, че тя почва да го потиска, а той излиза тъкмо, за да получи любов от публиката.

Със Стефан Данаилов в „На всеки километър“
Ние живеехме близо един до друг – на „Цар Борис“ и „Гладстон“, като аз съм отраснала на този адрес, а той дойде под наем, живееше диагонално от нас. Ходехме заедно на училище. Бяхме прекрасен курс, в него беше и този, който го прати в зоопарка – но не в нашия клас, а в един курс. Той също беше много добър актьор. Бяхме с Ицко Финци, Кольо Анастасов, Цако Дачев, Гинка Станчева, Емилия Радева, с най-талантливите.

С Татяна Лолова като студенти. Снимка: Личен архив на актрисата
Григор Вачков беше готов актьор, нямаше какво да учи повече, можехме от него да се учим. Но преди да влезем в института, имаше един подготвителен курс, за който също се кандидатстваше и много от хората, които влязоха в този курс, после не издържаха изпита в ДВТУ, а други, които бяха скъсани на този курс, влязоха и станаха студенти. Докато се явявахме за курса, си мислехме, че ако не влезем в него, значи няма да станем актьори. А курсът се водеше от моя любим режисьор, проф. Гриша Островски. В него бе приет и Гришата. Когато го завършихме, ни попитаха кой какви роли иска да играе. Гришата стана и с това късо чело, с тая буйна черна коса, леко назад обърната, с тия дръпнати очи, той погледна страшно и каза:
„Аз искам да играя нечовешки роли“.
Но това негово желание не се изпълни – защото всичко, което той изигра, беше обикнато от публиката и беше много човешко, прекрасно. Беше обичан от всички режисьори, беше обичан и от колегите си.

С Георги Парцалев в „Ромео, Жулиета и Петрол“, Сатиричен театър
Гришата притежаваше лудо чувство за хумор в неограничени количества, но можеше да изиграе всякакви образи. С него в никакъв случай не можеше да се скучае. Този негов хумор никога не оскърби някого, той беше добронамерен, ясен, интересен, нужен и добър.
Има едно хоро в една от ролите му, в което той като че ли иска да пробие с крак земята, толкова напират чувствата, които му идват отвътре.
Ярък беше във всичко, в което се появяваше. Веднъж играхме семейство в театъра, макар че ролите не бяха хубави. Играли сме съпрузи и в телевизията, и противници, не мога да кажа коя е най-хубавата му роля, всичките бяха прекрасни, а и характерът му беше невероятен.

С Татяна Лолова в „Силвестър“, Сатиричен театър
За режисьора Христо Христов, който много прецизно избираше хората, с които работи, Гришата беше един от най-обичаните и най-използваните актьори в неговите филми. Но и на останалите кинорежисьори.
Той беше тежко болен от бъбреци, но когато имаше криза, се държеше геройски. Постъпваше в болницата, помагаха му да се закрепи и след това веднага канеше гости. Много обичаше да нахрани гостите си, самият той ядеше не много заради болестта – но трябваше да яде, за да съществува. Обичаше обаче да черпи с алкохол, а самият той не пиеше – и само викаше „Наздраве, наздраве!“.

С Невена Коканова в „Ромео, Жулиета и Петрол“, Сатиричен театър
Обичаше да прави и подаръци – веднъж (казах ви, че живеехме близо, на „Цар Борис“ и „Гладстон“), излизайки на разходка в центъра, макар че тези улици са център, но имаше и още по-център – „Славейков“, „Раковски“…. минахме покрай един магазин, в който имаше изложба-базар, той ме хвана за ръката, отвори вратата и избра най-красивия шал, черен на красиви пъстри цветя, с ресни, и каза: „Това е твое“. След това грабна един нож с кокалена дръжка в калъф, синът ми беше тогава на 5 години, и Гришата каза:
„А това е за Савичката, всеки мъж трябва да има такъв нож с кокалена дръжка, туристически, при нужда да може да си служи с него“.
За мене е незабравим, обичен, но не съм единствената. Такъв е за всеки, който се е докоснал до него. Четиридесет години, откакто го няма, са страшно много, ’80-а година си отиде той, на 42 години. Обичан е много, защото беше притегателен, обичлив, талантлив.

С Йордан Радичков в гримьорната след „Лазарица“, Сатиричен театър
Веднъж бяхме на турне и ни заведе на нивата, където вървеше жътва. Това бяха негови съселяни от Трънчовица, които подредиха за нас веднага трапеза, успяха да направят топли питки – кога ги измесиха, изпекоха… Нагостиха ни с много обич с храната, която си бяха отнесли да обядват по средата на работния си ден, в жегата, под някоя тънкосливка с рядка сянка.
За мен той е жив, особено като го видя по телевизията, все едно е в съседната стая.
Прекрасен човек, прекрасен актьор. Светла му памет.
Записа: Диляна Димитрова
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение