Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

„Плетачката на дантели“ на Вермеер

За наркотиците – пирамиди, НДК-та или грамадни рубенсови картини. И за красотата в малките неща

 - „Плетачката на дантели“ на Вермеер

Бях на 40 и посетих Лувъра. Преди това не бях ходил там. Животът ми започна във време, в което Лувърите бяха за други, не за мен. Не за мен.

Но аз обичах и може би познавах Лувъра повече от хора, които живеят на три пресечки от него. Бях се напоил като най-блага гъба с него.

Като гъба, с която е избърсан пода, по който някой пакостник е разсипал три литра благоуханен сироп от смокини! Бях се напоявал с Лувъра година след година. Както и с Прадо, Ермитажа, музея д`Орсе, галерия Уфици и всички тия златни и невероятни места, приказни и пълни с разкош – бях ги поглъщал с очи. Просто – ползвайки книжките с репродукции.

Които все пак не бяха ограничени. Нямаше граници, които да ме оградят от книжките с репродукции, нямаше бодлива тел и гранични патрули около тях.

Сега няма граници с бодлива тел между държавите и Лувърите са достъпни. Но между младите живи сърца и книжките (с репродукции или просто с красиви думи) стоят границите с бодлива телq наречени „Много сме заети“ и „Няма никакъв смисъл от четене“; а също и границите с двойно по-бодлива тел, наречени „Ултрамодерни демонични глобални безумни мобилни комуникации“ и „Безразличие“ – те са майка и дъщеря и живеят във въздуха над нас – тровейки ни.

Та така. Аз, поне като млад, не бях безразличен. О, май и сега не съм. Всъщност – я да взема мобилния телефон на ей онова хлапе там – та да видя: дали е наистина безразлично и то?

Оххохо! Какво ти Безразличие, триста дяволи, това хлапе – от вторачено в тъчскрийна зомби – се превърна в демонът Белиал, принцът на северната част на Ада! И се развилня с пословична мощ – все едно му е изтръгната душата и е запокитена…

Ха-ха, стига съм се шегувал, ами да разкажа историята. Исках просто да кажа, че и сега младите са страстни и се вълнуват – само че от други, различи от нашите, неща. Пък и не чак толкова различни. Момчетата се вълнуват от момичета. Момичетата – от момчета. Сърцата се обливат от кръв и сълзи заради други сърца. Само че сега тия неща стават посредством тъчскрийни и с помощта на Фейсбук.

Аз се вълнувах от картини. Като дете. И по-късно. Но отидох в Лувъра чак на 40.

И започна моята обиколка. Преди доста години бях чел един американски разказ, който с доста натрапчив сарказъм описваше някакъв американски турист, поставил рекорд за най-бързо разглеждане на Лувъра. Обиколката му траяла само 8 минути и все пак успял да посети всички най-важни експонати. Когато четях този разказ – нямаше как – смеех се. Знаете – разказвачите са манипулатори и ни внушават чувства, отношения и представи. Този автор ми внушаваше, че обикновените американци са простаци и са опошлители на великата европейска култура. Но този автор примерно пък не знаеше, че великият и божествено мъдър Лао Дзъ би препоръчал на всеки един турист да разгледа Лувъра и без да влиза вътре. И без да отива в Париж. И въобще – да не се интересува от каквито и да било Лувъри.

Светът е смешно място и всяка философия е смешно-относителна.

Ето – аз исках да имам поне седмица, та да не излизам от Лувъра. За да успея да го разгледам поне отчасти. Все още и аз не бях чел Дао Дъ Дзин на Лао Дзъ. Нямаше никаква умереност в желанието ми. Исках, горещо исках да попия всичко, което имаше Вътре.

Спирах се пред всяка картина и сърцето ми пееше благодарствен химн. Тралала. Та аз бях кученце, държано навън! В дъжда на простотията – извън светличката и хубава Цивилизация, на която си мислех, че би трябвало да принадлежа.

Но да ви кажа: На петия или на осмия час се уморих. Всичко беше Много.

Видях тълпата пред Мона Лиза. Успях да констатирам – подобно на всички, които са били там – колко малка и мрачна изглежда в сравнение с огромната си, лъскава легенда-реклама. Помислих си – хубава е може би, именно защото е така малка и мрачна – напук на лъскавата си огромна легенда-имидж-реклама! Да живее Леонардо – три пъти „ура“ за него!

Видях и Йоан Кръстител – картина може би по-фина и по-загадъчна от Мона Лиза. И силно отличаваща се от всички околни картини. Те бяха произведения на зрелия Ренесанс – доста наивни и безхитростни всъщност. А той блестеше мрачно сред тях. Може би заради метода сфумато, с който е нарисуван (тоя фин похват на нанасяне на отстъпващи с няколко микрона един от друг слой след слой полупрозрачни пластове велатурен лак – за да се получи ефект на въздушно трептене на контура). А може би отликата се дължеше все пак на гения на Леонардо.

Въпреки всичко това – на мен започна да ми омръзва. Бях малък още за толкова много храна. Душата ми беше малка за разточителства.

И може би – по-добре. Естетическото консуматорство, което някои наричат даже „духовно“, е по-безнадеждно и от материалното. Да искаш да изконсумираш хиляда хиляди книги е по-жалък израз на лакомия, отколкото да искаш да изядеш хиляда хиляди кюфтета. Даже лакомията за кюфтета е някак по-срамежливичка и по-скромна, като погледне човек. Поглъщането на музеи и на нови айфони е една и съща алчност.

Но това е – на осмия час аз исках вече да се махна. И да походя след някой хитър румънски просяк в градината Тюйлери, за да го погледам – как предлага пръстени от чисто злато на минувачите, срещу две евро. И как те ги приемат и дават двете евро, и след това от чистото злато пръстите им позеленяват и туристите се смеят и цъкат с език – цяла вечер. Бях се преситил с Лувър. Прекалено големи неща имаше там.

А след залата с двайсетина триметрови пана на Рубенс, поръчани от някаква кралица – като че ли Мария Медичи – на мен съвсем ми се зави свят. Те бяха апотеозът на пищната огромност. Биха стоели добре и в НДК. И навсякъде, където мегаломани-властници са искали Големи неща, за да се хванат за тях, та да се отърват от мъчителното чувство за собствена нищожност. Не си мислете, че тираните не се страхуват от това – че ще умрат и хората след това ще им се подиграват. Страхуват се. И затова им трябват наркотици – примерно пирамиди или НДК-та, или грамадни рубенсови картини.

Стана ми и смешно, и мъчно че нямам сили повече да гледам тия разточителства.

И изведнъж – на един от многото услужливи указатели за това къде се намираш и кое къде се намира в музея – аз видях, че в една не много далечна зала има…

Вермеер. Вермеер ван Делфт. Тихият северен майстор на меки светлини.

А видях на малка снимчица в указателя и една картинка. И си казах – о да! Нея. Нея искам да видя! Тя ще е моята противоотрова срещу пресищането и срещу огромната пищност.

И с втурнах натам. И заприличах на американския турист от началото. Изминах всички междинни зали – които ме деляха от залата с Вермеер – за не повече от десет минути. Не се спрях пред нито една картина.
И когато стигнах – бях възнаграден. Картината беше голяма колкото нокът на среден великан. Беше сивичка. Беше бисерна. Беше кокетна. Беше незабележима. Беше такава, каквото трябва да е всяко съкровище. Съкровена. Мъничка. Странна.

Плетачка на дантели от Вермеер ван Делфт. Момичето седеше и с кротко старание осмисляше живота си, редейки конец след конец. Браво на него!

Браво на Вермеер. Браво на мен. Браво на Лао Дзъ. Красотата е в малките неща.

Стига да имаш сърце и търпение да ги вдигнеш до очите си.

Лека нощ ,Рубенс – може би от космоса и твоите неща изглеждат така мънички и съкровени.

Ето – плетачката – насладете се.

Вермеер ван Делфт, „Плетачката на дантели“, платно върху дърво 24 х 21 см, 1664 г.

Вермеер ван Делфт, „Плетачката на дантели“, платно върху дърво 24 х 21 см, 1669/70 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах