Пловдив, надве-натри европейска столица на културата

Пловдив започва своята година като европейска столица на културата. Каква национална гордост, какъв патриотичен плам, какви грандиозни планове, какви многопластови публични дебати – и накрая? Пак същото. Хубаво е, но не е готово.

Тези дни със съжаление научих от медиите, че голяма част от планираните събития и активности в Пловдив няма да могат да се реализират или поне това няма да се случи в рамките на календарната година. Да не говорим, че половината град е осакатен от продължаващи до безкрай ремонти. Една нескончаема подготовка с неясен краен срок.

Ние, българите, открай време сме царе на подготовката и тотално се проваляме във фазата на изпълнение. Като започнеш от Априлското въстание, минеш през европредседателството, та стигнеш до фалстарта на електронните винетки и европейския културен дебют на Пловдив. Голяма подготовка, голямо говорене, голямо планиране и в крайна сметка повече от скромна реализация.

Иван Хаджийски мъдро го е казал преди близо век:

„Българска работа… това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.“

Думи, сякаш изречени днес.

Аз самата имам много лични истории, които чудесно илюстрират неоспоримия български талант за трескава подготовка и калпаво изпълнение. Ето една от тях.

Беше едно лято в края на 80-те, малко преди комунистите да се самосвалят от власт. Да съм била на колко – някъде на 9-10 г. Карах лятната ваканция при маминка и дядо в Аксаково – доста приятно селце от градски тип на 6-7 км от Варна. Това лято в Аксаково течеше трескава подготовка за посещението на някакви комунистически големци от братската Китайска Народна Република. Делегацията им беше на визита в България и съответно щеше да мине през Варна и Аксаково с посещение в кметството и разходка из селото. Маршрутът на китайската делегация минаваше и по улица „Митко Палаузов“, на която се намираше (и все още се намира) нашата къща. Леле, какви ремонти паднаха това лято в Аксаково! То не бе асфалтиране, то не бе подмяна на тротоари, то не бе боядисване на сгради, то не бе садене на цветя, дървета и какво ли не. Задължиха хората да си ремонтират и боядисат оградите и фасадите на къщите, да си стегнат дворовете и градините. Особено пък онези, които, като нас, живееха на улиците, по които щеше да мине маршрутът на китайците. Помня възбудената атмосфера, помня шумните бригади от цигани, които сменяха разбитите тротоарни плочки по нашата улица. Помня и дядо, който гневно сумтеше и тихо кълнеше комунистите под мустак:

– Мрррръсници, маззници, гадини.

Ходеше по двора със сламена шапка, изгорял на потник и нареждаше:

– Ще им боядисвам аз, ще им ремонтирам аз – мръсници, мазници!

А маминка му шъткаше:

– Тихо бе, Гошо, ще те чуе някой.

Защото по онова време и стените имаха уши.

След около месец китайската делегация наистина пристигна и наистина мина и по нашата уличка „Митко Палаузов“. Всички бяхме излезли навън да ги посрещнем, дори ни бяха раздали български и китайски хартиени знаменца да ги развяваме. Няколко души от китайската делегация влязоха в къщата на съседите отсреща. Хапнаха хляб и сол и после продължиха. Това посещение в къщата на съседите също беше планирано. Даже имаше съревнование между комшиите коя къща ще изберат за кратка отбивка на делегацията. Дядо и маминка не участваха в тази партийна надпревара, въпреки че на вратата на двора ни имаше табелка „Образцов дом“. Китайците влязоха в друг образцов дом, защото миналото на дядо не беше никак образцово и той не беше партиен член (с което и до ден-днешен много се гордея). После си тръгнаха, а ние за кратко се радвахме на асфалтираните улици, поправените тротоари и боядисаните фасади. След което всичко светкавично се разпадна. Буквално като сламената къщичка на трите прасенца. Първият повей на вятъра отвя бутафорния ремонт.

Сетих се за тази история покрай европредседателството, злополучните ремонти в София и сега подготовката на Пловдив за европейска столица на културата. Същата работа, само че 30 и кусур години по-късно.

Нескопосани действия и замазване на положението за пред чужденците. Това е манталитет и той е неизкореним, татуиран е в съзнанието ни, закодиран е дълбоко в ДНК-то ни.

Иван Костов беше прав навремето като казваше, че това нашето е фасадна демокрация. Демек фалшива, псевдо, ерзац. Ремонтите ни също са фасадни, временни и набързо скалъпени – колкото да издържат една чуждестранна делегация. В момента Пловдив е спретнат надве-натри и накипрен за пред гостите, като селска мома, чийто родители искат да ѝ намерят богат иностранен жених. Но зад тази фасада се крие истината, която само ние наивно вярваме, че непредубеденото външно око няма да прозре.

Пловдив в навечерието на старта на евродебюта си прилича на павилион в киноцентъра „Бояна“, нескопосан декор от нискобюджетен филм.

Дано някой ден преминем рубикона на подготовката и стигнем до просветлението на реализацията. България има нужда от добре свършена работа.

А иначе, успех на Пловдив!

Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често коментирате под статиите ни във Фейсбук, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература на имейл mail@ploshtadslaveikov.com.