По-голяма отвътре, отколкото отвън

Когато за пръв прочетох книга на Джонатан Сафран Фоер – „Ужасно силно и адски близко“, бях на същото място, на което съм и днес – сред безвремието на лятна селска тишина, в която всяка дума отеква като удар на камък върху камък. Още чувам ехото, а „Ето ме“ го превърна в тътен.

Вече съм не просто непоколебим фен на този писател, млад по днешните ни разбирания. Аз му вярвам.

Три дни след затваряне на последната страница все още ми е трудно да си събера мислите и да фокусирам усещанията си. Може би защото пълната липса на претенциозност, ежедневността на наратива, простотата, с която е обяснен светът и човекът, са зашеметяващо простички. А сме свикнали да бродим в сложността, да я изцеждаме за още и още смисъл, в някаква непрекъсната илюзия за дълбокомислие като причина за съществуването ни.

Фоер е разгадал тайната – животът просто се случва. При това се случва само в общуване.

Романът е един безкраен диалог (любителите на „пряка реч“ ще бъдат опиянени). Роман за сценарист на сериали, напомнящ сценарий на сериал. Обикновена житейска история за метафоричния разпад на едно семейство в контекста на напълно истинския разпад на света.

Това е накратко сюжетът, в който – освен фикционалната война в Израел като сбъдване на Армагедон – няма нищо необичайно. И е удивително как в традиционната тема за кризата в едно семейство Фоер успява да вплете цялостната огромна тема за войните – между поколенията, между държавите, между хората и Бог.

Всъщност, в този роман основната нишка е едва доловимата граница между „аз“ и „ние“, която всеки човек и цялото човечество изследват от памтивека. Като слепци, които се движат опипом в стаята – точно като семейство Блох, които изпълняват доброволно и романтично личния си измислен ритуал на доброволна слепота на шабат.

Търсенето на смисъла на живота също е ежедневно усилие. Джейкъб и Джулия колекционират неща, които са по-големи отвътре, отколкото отвън – удивителна метафора за човека.

Всички тези обичайни неща – човещини с библейски измерения – са разказани в контекста на еврейството – тази еднородна смес от хора, запазили етническата и религиозната си цялост, въпреки че са разделени, разпръснати и преследвани. Историята на евреите наподобява историята на всеки отделен човек – желанието за съхраняване на миналото и стремежът към успешно бъдеще са основните нишки, които извеждат от лабиринта на настоящето, от доброволната слепота.

Това е и най-добрата хранителна среда за жертвата и саможертвата – винаги навременни и винаги трудно приемани заради своята крайност. Защото жертвата, казва между редовете Фоер, не е в това да кажеш „да“. Трябва да кажеш „Ето ме“, да бъдеш изцяло там, отхвърлил себе си. Да бъдеш там едновременно за този, на когото даваш, и за този, от когото отнемаш. Това е единственият начин да влезеш в общото, в „ние“, единственият начин да се съхраниш.

Елегантно, небрежно и почти недоловимо в романа на Фоер се сплитат Библията, Тората, Шекспир, съвременната култура и вечните терзания. Всеки герой има своя библейски аналог, всеки от тях търси това, което никой никога не е успявал да намери.

А в същото време земетресение разрушава центъра на света – Йерусалим – където се раждат всички въпроси и може би се крият всички отговори.

Всичко е свързано, всичко е метафора в „Ето ме“. Дълбоко свързана със смисъла на нещата метафора, но и оставена да плува на повърхността, като тяло на поклонник в Мъртво море. Лесна за откриване, но изискваща време и усилия за разбиране – като свещените текстове, като откъсите от Тората, четена при прехода от детството към мъжеството.

„Ето ме“ на Фоер е роман, който остава някак на парчета в съзнанието. Откъслечни, ослепителни проблясъци, вдълбани на ключови места, думи с особена важност, които си застават на мястото, сякаш отдавна са чакани.

И си обяснявам защо изглежда така тази книга – тя е голяма, тежка, обемна като свещен текст. Но е дори по-голяма отвътре, отколкото отвън.

Вижте още: КОГАТО НЕ ТИ СТИГА ДА СИ ПРОСТО ЩАСТЛИВ