Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

По-истински. По-красив. По-смел

Стефан Данаилов спечели „Аскеер“ за цялостно творчество. Но не взе награда за едно друго изкуство. Изкуството да губиш

Стефан Данаилов вдигна „Аскеера“ за цялостен принос в театъра, в който е живял и играл най-красиво. Снимка: Румен Добрев - По-истински. По-красив. По-смел

Стефан Данаилов вдигна „Аскеера“ за цялостен принос в театъра, в който е живял и играл най-красиво. Снимка: Румен Добрев

Всичко изглежда ясно като на длан, набраздена от десетки коловози. Колкото по-дълга е линията на живота, толкова по-криволичещ, несигурен и самотен е пътят напред. Колкото повече се отдалечаваш от плътното, възлесто начало, толкова повече изтънява връзката ти с младостта, с илюзиите, с любимите. Колкото повече другите оценяват присъствието ти в този свят, толкова повече страдаш заради отсъствието на онези, които са били твоя свят.

Да, Стефан Данаилов спечели „Аскеер“ за цялостно творчество. Но не взе награда за едно друго изкуство, по-трудно, по-неблагодарно от театралното. Изкуството да губиш.

Помните, нали? Та той имаше всичко. Сексапил и магнетизъм, талант и оптимизъм, отметнат перчем и гръмогласен смях, неустоим чар и тичащи по петите му жени, титанично сценично присъствие и кинореплика-убиец: „Ти знаеш, ли че имаш страшни очи?“. С времето обаче житейската му печалба се стопи, а той започна да губи – авторитета си като министър на култура, президентската кампания, политическите си приятели… Постепенно се раздели със съня си, заради историята с извънбрачния му син, с физическите си сили, впрегнати в жестоката борба с рака, а накрая с част от сърцето си, с най-близкия си човек, със съпругата му Мария. От Мастера, който знае всичко, се превърна в мъжа, който има повече въпроси, отколкото отговори. От звездата с десетки приятели и стотици почитатели стана самотникът, в който всеки от нас понякога може да се разпознае.

Взимайки „Аскеер“-а за цялостно творчество Стефан Данаилов си спомни миналото, първите си дни като актьор на сцената на Театър „Българска армия“. В края на представлението, разказа той, бил убеден, че се е провалил. Сторило му се, че зрителите на първите редове спят дълбоко – та всички били със затворени очи. По-късно разбрал, че театърът има договор със Съюза на слепите и членовете му често присъствали на премиерите.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Днес самият Данаилов вижда трудно заради мъчителните химиотерапии, през които премина. В известен смисъл е повече зрител, отколкото активен участник в живота. Очите му, разбираемо, понякога се пълнят със сълзи:

„Има и не ги крия. Защо? Едно време в соца мелодрамата не я признаваха, не била градивна, не била соцреализъм, а пък мелодрамата е една от най-красивите драматургически форми“.

Всъщност, в този житейски жанр той е по-силен, откогато и да било. По-истински. По-красив. По-смел. По-мъдър. Дори по-богат. Защото когато продължаваш да даваш въпреки всичко – на учениците си, на театъра, на нас – зрителите, не можеш да обеднееш, нито да останеш сам.

В едно съм абсолютно сигурен – за да получиш обич, ти трябва да даваш два пъти повече обич“, каза от сцената Мастера, вдигайки високо наградата си за цялостно творчество.

В този момент разбрахме. Лесно е да спечелиш „Аскеер“. Трудно е да бъдеш Стефан Данаилов.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах