По коридора на Уелбек

Прочетох Уелбек, „Подчинение“. Submission. Soumission.

Намирам я за много интересна, потресаваща и главобъркаща. Но вероятно не мога да откъсна книгата от целия контекст, в който той живее собствения си непредсказуем живот от януари насам. Съвършено ясно е, че в ничие съзнание книгата на Уелбек не може да бъде отделена от кланицата в „Шарли Ебдо“ през януари заради публикуваните карикатури за „пророка Уелбек“ и шока на цивилизования свят във Франция под дулата след това.

И де да беше само това. Уелбек звучи още по-обезпокоително през октомври 2015-а, след пристигането на 600 000 бежанци и мигранти в Европа, които имат ясни идеи къде искат да отидат, за да получават най-добър социален пакет, достъп до чие образование и медицински системи искат и които – ако се вярва на репортажите, пренасят със себе си обезпокоително агресивното отношение към „слабите“ жени и нетърпимост към другите – пък били и дори те също бежанци/мигранти като тях.

В книгата на Уелбек има няколко много интересни тези, заради които си струва да се прочете и обмисля горчиво. Че завземането на обществата не изисква радикална концентрация върху икономиката, политическата им система или други елементи, а върху образователната му (и академична) система, които в комбинация с доминиращите демографски тенденции осигуряват превземането му отвътре в рамките на поколение. За културното и последващо обществено самоубийство на Европа, която (ако) небрежно изоставя в забвение собствения идентитет. Малко клишираното сравнение с Римската империя, която в навечерието на пропадането си се е възприемала като вечна. Че левицата само може да прокара такива антисоциални проекти, каквито – ако бяха предлагани от десницата, биха срещнали най-яростна съпротива. Как опакованите в политически борби цивилизационни компромиси могат да останат незабелязани, а и преглътнати съвсем леко…

Давам си сметка какво е алибито на Уелбек за тази интересна и крайна книга. Той го и обяснава: не е автор на научна-фантастика, няма претенция за прогноза. Уелбек изразява (той привлича като аргумент Оруел и „1984“) страховете на подсъзнанието ни, страховете на епохата.

Истината е, че в момента всички изпитваме тези страхове и с безпокойство наблюдаваме какво се случва в неуправляваните водовъртежи на световната геополитика. Заради които засега сме коридор, но можем да станем и територия за подчинение.

Тези страхове трябва да се адресират, назоват, разберат. Те няма да изчезнат, докато има усещането, че никой не смее да ги назове, камо ли да прави нещо систематично и структурирано за овладяване на тенденциите, които ги раждат.

Уелбек не е автоматично лошо момче, защото назовава вътрешните ни демони и страхове. Стрелбата на живо и последвалата стрелба с думи – и тук, във Фейсбук, са само подсказка за тях. И за объркването ни, наистина.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.