Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

По-малко ли обичаш сина си, ако е гей?!

Простотията знае вместо всички нас какво е нормалното и смята, че нейно е правото да посочва отклоненията, които тя следва да накаже

Мъж е приклекнал в молитва след бдение в памет на 50 жертви, застреляни в нощен гей клуб в Орландо, Флорида, САЩ. Снимка: ЕПА/БГНЕС - По-малко ли обичаш сина си, ако е гей?!

Мъж е приклекнал в молитва след бдение в памет на 50 жертви, застреляни в нощен гей клуб в Орландо, Флорида, САЩ. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Израснала съм в среда на изключително свободни и свободолюбиви хора. Имала съм щастието да бъда отгледана от артисти. Това означава, че от дете съм била свидетел на изключителна човешка толерантност, която е била толкова естествена, че дори не се е самоидентифицирала като такава, не се е гордяла дори със себе си. Разговорите на тези хора бяха на ниво, което от само себе си изключваше деленето на какъвто и да е първичен принцип от типа на кой какъв му е цветът на кожата, колко е здрав и силен, каква му е вярата, мъж или жена е, с кого и как си ляга. Чувството им за хумор беше с много подсмисъл, дори когато опираше до стомашно-чревния тракт и секса. Ставаше дума за съжителство на идеи – независимо дали говореха за изкуство, за политика или какво ще се готви за вечеря. Моят проблем беше, че приех този тип отношения за даденост по принцип. И осъзнаването, че огромна част от света все още мисли в образи на полови органи и преценява и осъжда според това къде конкретно и как те се срещат, все още ми носи много гняв.

В Орландо преди два дни един пореден ислямизиран идиот уби петдесет човека. Направи го като истинско, мънинко човеченце – в бар, в малките сутрешни часове, докато хората танцуват. Влезе с ооръжие срещу танцуващи човешки тела. И според болната си философия ги „наказа“ за това, че са много неща – американци, немюсюлмани, свободни и… различни. За този тип ултракрайно мислене (доколкото изобщо това в тези глави може да се определи като мислене) различността е вредна. Тя е опасна, защото винаги поражда въпроси и съмнение, кара те да надникнеш извън познатите граници и да полюбопитстваш да разбереш това отвъд. Може да се превърне в причина да потърсиш свободата си, за да избереш различното или просто да го осъзнаеш като неделима част от живота, в който всички сме гости.

Имаш ли свободата на този избор, си много по-трудно контролируем. Веднъж осъзнаеш ли тежестта на собствените си решения и удоволствието да принадлежиш на личните си приоритети, много трудно някой може да ти отнеме най-силното оръжие – свободата.

Това малко, манипулирано, зловещо човече, което с лека ръка унищожи танцуващите хора, също е жертва. Жертва на собственото си тесногръдие и натрупана злост, които поради ниска култура и липса на адекватна социална принадлежност са го превърнали в убиец. Не го извинявам, но разбирам механизма на това превъплъщение. И знам, че зад него стоят много добре подготвени манипулатори на високо ниво. Това там е въпрос на политика. А политиката в края на краищата я правим ние, хората, като настояваме да имаме своята свобода и защитаваме правото на другите да я имат. Свободата не се защитава еднократно – тя се защитава постоянно, във всяка минута. Именно защото е масово поразяващо оръжие за тесногръдие, което винаги води до вид екстремизъм.

В разделящия се на две пред очите ни свят такива малки, гърмящи човеченца тепърва ще има много. Налага ни се да си дадем сметка за тяхното присъствие и да превърнем пазенето от вредите им в рефлекс. С тях ще живеем тепърва, за съжаление. Ще се появяват в образа на милия съсед от другия вход, в тихия колега от офиса, в продавача на хляб, в пощальона, в майката с малкото момченце от детската площадка. Ще ни стъписват с трансформациите и екстремизма си и не, никога няма да можем да ги разберем. Но ще знаем, че ето тези – стрелящите, обрамчените с бомби фанатици, готови да превърнат децата си в спусъци, са враговете. И никога няма да отчитаме нито действията им, нито тях като нормални.

Само че враговете, оказва се, са много повече. И много по-тихи и опасни, защото са едни от нас. От „нормалните“. Те няма да хвърлят бомба в детска градина, нито ще разстрелят като кучета танцуващи хора… поне засега. Ще са много възмутени от ултраислямистите, но… дълбоко в себе си ще мразят мюсюлманите по принцип. Ще са много Шарли, но… всъщност няма изобщо да им пука, че някакви си там кариатуристи бяха избити като кучета. Ще им е много загрижено за Батаклан, но… ще тръгнат да броят по Фейсбук стените кой си е сложил френско знаме на профила и ще му държат сметка защо го е направил. Ще са много свободни на приказки, но ще раздават етикети насам-натам и публично ще определят кой колко е искрен и какъв точно му е интересът да заяви открито позициите си. Точно тези хора ще дочуят, че стрелбата в Орландо е била в гей бар и ще сбърчат вежди, че какво пък толкова – някакви си обратни са се изпостреляли. И после, когато разберат, че става дума за пореден терористичен акт, извършен от едно такова несвободно и вредно с несвободата си човече, дори няма да могат да се скрият зад лицемерните си прозрения и съвсем така, по интелектуалному, ще възкликнат: „Ами… петдесет гея по-малко“. Чух го това и го прочетох под различни форми вече плашещо много пъти.

Всъщност от тези хора най-много ме е страх. Защото под маршируващата си претенция за свободен дух и право на избор отсъждат с категоричността на богоизбрани кое и как се дефинира като нормално. Дават му граници според себе си и малките си мисловни пространства. Там нещата се делят просто – бялото е по-добро от черното, силното физически е по-важно от силното мисловно, мъжете трябва да спят с жени, жените трябва да раждат, кръстът е по-добър от полумесеца, както нашият бог с бялата брада (и с бяла кожа, разбира се) е по-добър от безбога на онези, които предпочитат да вярват в себе си и в няакви други неща. Простотията обича границите, защото й прави кеф да ги дефинира. Това й дава самочувствие, че не е простотия. Тя знае, тя е запозната, тя е наясно. Не е като… как беше… псевдоинтелектуалците, които все търсят отговорите и се лутат в някакви „ненормалности“. Простотията знае вместо всички нас какво е нормалното и смята, че нейно е правото да посочва отклоненията, които, разбира се, тя следва да накаже. Ето по тази много проста и много зловеща логика сърцата на милиони хора не се трогнаха от масовото убийство в Орландо, защото там, според тях, е била унищожена една „ненормалност“. Било е изрязано едно туморно образувание от здравото и съвършено по божествено подобие човешко тяло. Пък, като се разделяме с дразнещите пъпки по тялото си, не плачем нещастно за тях, нали…?

Преглъщам гнева си, за да не избухна, и продължавам така:

Какво, ако утре брат ти се окаже гей? Любимият ти брат, с когото сте си играли на криеница и войници. С когото сте тренирали футбол. С когото сте си говорили за момичета. На когото си звънял в три посред нощ, за да ти помогне, и той, разбира се, по братски го е направил. С когото се грижите за родителите си, прекарвате заедно Коледа или ходите на море. И изведнъж разбираш, че този твой брат предпочита да отдава ласките си на мъж, вместо на жена. Че мъжеството му не действа като това на хм… „нормалните“ мъже, а по друг начин. Че този, който го прегръща нощем, не е непременно с женски полови белези. И какво?! Заобичваш ли брат си по-малко? Намразваш ли го? Спираш ли да му се обаждаш, да го търсиш, да му се доверяваш? Срамуваш ли се от него? Гадно ли ти е да го гледаш, защото си представяш как го прави, пък тези неща те отвращават?…

Сега си представи, че синът ти е гей. Онова малко момченце, на чието раждане всички се радваха, защото ще е продължителят на рода. На когото цялата рода подаряваше дрешки в синьо, камиончета и конструктори. На което обясняваше, че мъжете на плачат и че трябва да бъде силен. Същото онова момченце, което с толкова любов наричаш „сине“. С чиято диплома се гордееш. Чието образование те кара да се чувстваш реализиран родител. Момчето, което е най-добрият син, най-всеотдайното дете. Та ето това момче един ден се оказва гей. Просто не си пада по жени, това е. И него ли намразваш? Преставаш ли да му викаш „сине“? Спираш и да се гордееш с постиженията му, с добротата му, с радостта, която ти е донесъл? Отричаш ли се от него, както си се отрекъл от Сатаната? Забравяш ли детството му, скриваш ли снимките му, изчегъртваш ли от сърцето си любовта си към него?!

Хайде сега ти, да точно ти, дето имаш син, брат, приятел. Представи си, че онази вечер един идиот с изплакнати мозъчни клетки го е разстрелял. Просто е напълнил тялото на твоя брат, син или приятел с олово без да му мигне окото. Може би, докато брат ти, синът ти или приятелят ти ти е пускал отчаяни съобщения, скрит в тоалетната. Може би докато сърцето му се е свивало от страх пред смъртта, която най-малко е очаквал да срещне, докато танцува. Ще кажеш ли в очите на този твой брат, син или приятел, че някак не ти е мъчно, защото е гей? Ще му признаеш ли, че всичко, заради което си го ценил и обичал, в крайна сметка се концентрира в задника му и факта, че ти е много важно той да се използва само по предназначение, „правилно“? Ще си вдигнеш ли раменцата безучастно, защото си си дал сметка, че за теб любовта към този твой брат, син или приятел се изчерпва с това къде точно реализира мъжкото си достойноство? Повече ли ще го обичаш, ако беше изнасилвач или тормозеше малки деца, ама беше „правилно“ ориентиран сексуално?

Ами ако дъщеря ти, сестра ти или най-добрата ти приятелка се окаже гей? Аааа, чувам, това било по-нормално – все пак милиони хетеросексуални мъже свършват самостоятелно, докато гледат лесбийски сцени, няма как да не е по-нормално. Ама все пак, ако може да не ти е в дома, нали така? Нека си е лесбийка, ама да не го знаем, да не ни го казва, да си е там с „тия като нея“. Иначе ние ще си я приемем каквато си я знаем, каквато сме си я намислили, каквато искаме да бъде. Поне едно дете може да роди, дето се казва, де… А тия, педалите, нали… и това не могат.

Знаете ли какво, малки, хомофобни, ограничени същества?! Жал ми е за вас. Толкова сте малки в мисленето си, че фокусът ви завършва конусовидно в собствените ви задници. Нали там всичко си е нормално?! В смисъл, редовно ходите до тоалетната и ви е меко, като сядате. Нали във вашия свят мъжете са мъже, жените са жени, черните са „негри“, светът се ръководи от евреите, а Русия ще ни спаси? Вие няма как да плачете за Орландо, защото на вас сълзите са ви лимитирани – давате си ги само за „правилни“ жертви. За свръхчовеци. В един перфектно подреден свят, където хората са високи, руси, синеоки, здрави, работещи, раждащи. И където се съвкупляват правилно – мъжко с женско…

Да ви кажа ли как се казва този ваш свят? Фашизъм. Какво е фашизъм ли? Най-опасната, масова заблуда на човека, че е бог. Не, не е бог. Човекът е човек.

И Богът е измислен от него.


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах