По света валят паметници

През последния месец от пиедесталите си паднаха много паметници. Статуята на търговеца на роби Едуард Колстън в Бристъл бе съборена на 7 юни, очаква се свалянето на монумента на Сесил Роудс, южноафрикански магнат, от сградата на Оксфордския университет, фигурата на белгийския крал Леополд II, експлоатирал и подложил на геноцид Конго през XIX в., е решено да бъде премахната от площад в Антверпен. В Америка бе свалена и хвърлена в езеро статуя на Колумб, съборен е и генералът от Конфедерацията Уилямс Картър…

Това не е ново явление. След падането на СССР много от бившите социалистически републики свалиха монументите, увековечаващи съветското присъствие. В България бяха премахнати статуи на Ленин и на други соц ръководители, хеликоптер отнесе и червената петолъчка от шпила на Партийния дом. Когато пък социализмът победи преди повече от 75 години, в България са събаряни паметници на отхвърления предишен режим.

В цялата човешка история войните са завършвали с премахване на спомена за победените. Да разрушиш паметник е като да заличиш памет. Това е важно символно действие, задължително като клетва. Когато е нужно да затвърдиш позицията си, да наложиш нова вяра, изпепеляваш онова, което напомня за предишното. Ослепяваш историята.

Новият порой от падащи паметници по света е белег за победата на налагащото се антирасистко мислене. В тази връзка обаче няма как да избегнем тежкия въпрос за все още несвалените паметници в България. Как да тълкуваме факта, че Паметникът на съветската армия все още доминира в градския пейзаж в центъра на София? Каква е днешната символика на стърчащия като победен фалически обелиск паметник на Альоша в Пловдив? Не по-маловажно е защо в центъра на Златица има бюст на комунистическия сатрап Вълко Червенков, а в Правец пред паметника на Тодор Живков непрестанно има свежи цветя.

Това не е обикновена носталгия по младостта, по едно невинно минало. Това е демонстративно желание да се покаже кой все още управлява съзнанието и живота на народа. Съветските монументи и далеч по-скромните изображения на родните комунистически управници са триумфални паметници на вечната победа на един мракобесен строй, който уж си тръгна преди 30 години. Той все още е жив, паметта за него се пренася чрез тези гранитни послания в умовете на новите поколения.

Властта упорито пази неприкосновеността на тези белези на националното ни поражение. Те са точно такива – паметниците на съветската армия в най-големите ни градове са маркировка на територия, знак за присъствие, доказателство за надмощието на победителя над победения. А когато победеният ги защитава със стръв, значи той все още се изживява като лакей, слуга и роб на своя завоевател.

Паметниците валят в Европа и Америка, където хората се отказват от статута си на роби и от миналото си на робовладелци. А тук робското подчинение дава сигурност за сметка на свободата. Може да се заблуждаваме, че отдаваме почит на Русия заради Освобождението. Всъщност изпитваме страх какво ще стане, ако бъдем оставени сами на себе си.

Би било чудесно да последваме съвета на Банкси, който предложи паметникът на Едуард Колстън да бъде преобразен, като се добавят фигури, които го дърпат от пиедестала. Така и миналото не е забравено, но и бъдещето се намесва в оценката му. Вместо да се примиряваме с непокътнатия „Монумент на освободителната Червена армия” (МОЧА) в центъра на София, може да го преобразим. Да му добавим съдържание, което да напомня, че винаги отнякъде дебнат опасни освободители, от които трябва да се пазим.

А Альоша в Пловдив с малко творчески усилия и добри инструменти спокойно може да бъде превърнат в някоя достойна личност от нашето Възраждане или Освобождение. Ако наистина сме българи, а не малки братя на някой Голям брат.