По-ценен за българския език от Тълковния речник

Наскоро отворих „История на българския език“ на Стефан Младенов, която бях купила преди време с идеята да се запозная по-подробно с работата му. Стефан Младенов е може би най-добрият лингвист, който България е имала, но творчеството му е малко познато извън тесните университетски кръгове. А за това как се приема делото му дори и там, човек може да съди по това, че никой от трудовете му не е преиздаван в последните 25 години*.

На първата страница на моя екземпляр на „История на българския език“ предишен читател е подчертал две дати: датата на първото издание на книгата на немски – 1929 г., и датата на първото българско издание – 1979 г. Този анонимен читател, който веднага ми стана симпатичен, е забелязал очевидното. Отнело е на нашето езикознание 50 години, за да преведе този основополагащ за изследването на българския език труд! Защо?

На този въпрос несъмнено по-старите езиковеди могат да отговорят повече или по-малко правдиво, в зависимост от съвестта си. За мен обаче е по-интересно да се потърси отговора в самия тип езикознание, който практикува Стефан Младенов.

Ако се зачетете в уводната статия на книгата, почти дословно повтаряща предговора към едно юбилейно издание на БАН „Изследвания в чест на Стефан Младенов“ от 1957 г., бихте могли да си помислите, че Младенов добре се е вписал в новата обстановка след 9 септември и преорганизирането на висшето образование и БАН у нас. Споменава се, че му е присъдена Димитровска награда през 1950 г., а през 1955-а – и орден „Народна република България“ I степен. През същата 1955-а се провежда и юбилейното честване, плод на което е въпросният сборник с изследвания. Младенов е вече на 75 години (умира през 1963 г. на 83 години). Последната му публикация според Националния каталог на академичните библиотеки НАБИС е през 1957г. – „Някои славянски имена на реки и тяхното значение за праисторията и за общото езикознание“ („Известия на Института за български език“, 5). За тринадесетте години между 1944 г. до 1957-а Младенов има около пет публикации. Преди 1944 г. той публикува средно веднъж годишно, а през 30-те дори и по няколко статии или книги годишно. Цифрите говорят сами – и ордените не могат да заблудят никого. (По подобен начин могат да се вадят заключения и за един друг наш голям изследовател – Евгений Теодоров (автор на книги за епоса и тракийското наследство в българския фолклор). Теодоров не получава дори и ордени. Напротив, пращат го за учител в спортно училище и вместо да предаде на следващи поколения уникалната археология на текста, която практикува, Теодоров преподава спрежения на немските глаголи.)

За Стефан Младенов аз научих от речника му – „Български тълковен речник с оглед към народните говори“ от 1951 г. – и за този речник ми е всъщност приказката. Ето как започва предговорът, „току-речи“ (както пише) изцяло дело на А. Теодоров-Балан, работил с Младенов върху първите шест свезки:

„Следъ петь години борба и мѫки съ нашенски, български условия и пречки ние излизаме най-после на свет съ делото си Български тълковенъ рѣчникъ. Излизаме не тогава и не тъй, когато и както сме тъкмили и обещавали на подписници и на общество. Нашите подписници и българското общество, ако сѫ следили разни печатни съобщения и обяснения отъ насъ купно или отделно, сѫ разбрали наверно, защо забавихме толкова дълго изданието на речника си. Те ще ни простятъ забавата, и не ще искатъ отъ насъ други извинения. Щетите отъ тая забава за насъ лично, за нашите родолюбиви подписници и за българската книжнина сѫ печаленъ плодъ отъ наша корава действителность.“

Подобен оплаквачески тон не бихте срещнали при Младенов, но историята е важна. Теодоров-Балан и Б. Цонев предлагат на БАН да се организира секция към академията, която да се заеме с изработването на Речник на българския език през 1914 г. Нуждата от подобен речник е очевидна и спешна. БАН обсъжда, гласува и… нищо. Решава се да бъде създаден „речнишки отдел“ едва през 1923-а – девет години по-късно – и то с един глас (8 за срещу 7 против!).

Междувременно, след куп други перипетии, Балан, Цонев и присъединилите се към тях Младенов и С. Аргиров решават, че вместо да чакат финансиране чрез Академията от Министерство на просветата, по-лесно и бързо ще съберат средствата директно чрез подписка „от народа за народа“ (вж. статията на Балан в „Развигор“, бр. 183 и 184, от 9 и 16 май 1925 г.). Така речникът се превръща в независимо от БАН начинание и в един момент по него вече работи изключително и само Стефан Младенов. Отделните свезки излизат постепенно (първата – през 1927 г., десетата – 1948 г., а последната, единадесета, до буквата К, през 1950 г.). Вместо няколко години, както е предвидено в началото, работата по речника отнема десетилетия. През 1951 г. свезките излизат събрани в това, което днес наричаме „речника на Стефан Младенов“.

Как горецитираният предговор, макар и датиран 1926 г., е звучал през 1951 г. при издаването на речника, неминуемо е било ясно за Младенов – затова и го е оставил, превръщайки го в ироничен коментар върху своето съвремие. Защото междувременно начело на новоорганизирания Институт за български език застава Любомир Андрейчин – учен, чийто принос изглежда нищожен в сравнение с този на други езиковеди и направо смешен в сравнение с постиженията на самия Младенов. Преди да стане член на БКП през 1945 г. (точно навреме!), Андрейчин има няколко незначителни публикации върху предлозите в българския и върху „Родният език в полските средни училища“. През 1942 г. той издава тъй познатите ни от комунистическо време „Обяснени литературни творби и теми“. Колко красноречива е всъщност библиографията на един автор! През 1951 г. – годината на излизането на речника на Младенов – Андрейчин става член-кореспондент на БАН и ръководител на Секцията по съвременен български език. През 1953 г. редактира „Възпитание и обучение по родния език в детската градина в духа на труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ и учението на И. П. Павлов“ на непознатата за мен София Аврамова.

Изданието е на БАН – тоест, БАН вече се занимава с такава „наука“. През 1955 г. излиза „Български тълковен речник“ на БАН с автори Любомир Андрейчин, Любен Георгиев, Стефан Илчев, Никола Костов, Иван Леков, Стойко Стойков и Цветан Тодоров. С добавки и изменения този речник продължава да се преиздава и до днес – и загубата за всички нас, говорещите български език, е огромна. Този речник е не просто на светлинни години от речника на Младенов. Неговата главна задача, загледа ли се по-внимателно човек в представената лексика и още повече в дадените примери (из творчеството на видни комунистически бездария), е да идеологизира езика и да го доближи до руския, за сметка на българските говори и диалекти. (Надявам се някой с повече време да се заеме да изрови приетата програма и спуснатите напътствия за съставянето на речника в архива на БАН.)

Нека да добавим един щрих към тази картина. През 1971 г. излиза първият том на „Български етимологичен речник“ (досега са излезли 9 тома до буквата Ф). Той е дело на „Секция за българска етимология“ към Института за български език, създадена от Владимир Георгиев през 1959 г. Владимир Георгиев е автор на предговора върху живота и делото на Стефан Младенов в юбилейния сборник с изследвания в негова чест от 1957 г. (вероятно и организатор на събитието) и на „История на българския език“ от 1979 г. В съдържанието на етимологичния речник прозира много по-голяма любов към езика и внимание към огромното лексикално богатство на българските диалекти. Етимологичният речник е всъщност единственият съвременен речник, който върши работа и очевидно приема отговорността си пред носителите на езика. Трагичното е, че той е напълно в сянка и се ползва от малцина, тъй като е обявен – още със самото си име – като специализирано издание. Но нека да е ясно: ако искате да опознаете пейзажа на нашия език, обърнете се към етимологичния речник, а не към тълковния. За щастие, някой е имал добрата идея да го качи онлайн и то на сайта на Секцията за българска етимология.

И като стана дума за предговора на Владимир Георгиев, дойде ред и на конкретния повод за тази статия. Откакто чета речника на Младенов, тук-там разпитвам познати и приятели за архива му. А може би материалите за втория том съществуват някъде? Каква радост, какво съкровище би било това за всички ни! Е, според Владимир Георгиев (вероятно писано 1955 г.):

„Авторът вече е приготвил за печат и втория том, който ще бъде издаден наскоро от Българската академия на науките“ („Изследвания в чест…“, с. 7).

Защо този том, ако наистина е бил готов за печат, не е публикуван, би било от ясно по-ясно! Същата година излиза речникът на Андрейчин и компания и посоката е ясна – към един изкуствен, „русифициран“ книжовен език, като народните говори се замразят на ниво Йовков и Елин Пелин! И нито дума за българските говори извън границите на България! Но къде са материалите за втория том на Младенов? Могат ли да бъдат издадени? Надявам се някой случаен или неслучаен читател на този текст да се заеме да ни даде отговор.

И за да ви убедя колко по-добър е речника на Младенов и колко важен е той за нашето разбиране и усещане за българския език, нека да сравним статиите за една почти произволно взета дума. Ето как речникът на БАН определя думата „възел“. Обърнете внимание на примерите. Давам само част от определението, тъй като се дават и специализираните значения в биологията, географията и т.н. (невключени по план в речника на Младенов).

ВЪЗЕЛ. мн. -зли, след числ. -зела, м. 1. Стегнато вързано място на конец, връв, кърпа и под. Войникът, който връзваше ръцете на другарите му, не затегна неговия възел, а само леко подбоде краищата на връвта. А. Гуляшки, Л, 10. Па, като шибна кобилата с връвения си бич, с много възли накрая, обърна се пак. Ив. Вазов, Съч. XXVI, 134. Като оправи червената превръзка на крака си и стегна по-здраво възела ѝ, той пое надолу, без да се сбогува с нас. Ст. Чилингиров, ХНН, 179. Човекът остави чука и длетото, приседна до мене на тревата, разхлаби възела на вратовръзката си и започна внимателно да попива потта от челото си. Г. Друмев, УКР, 26. Той се мъчеше да развърже връзката на едната си обувка. Възелът яко беше затегнат. Ив. Остриков, СБ, 38. Тъкачен възел. // Място, обикн. в края на кърпа, в което е завързано нещо. Бръкнах в джоба си, извадих кърпата с парите, развързах възела – една сребърна двайсетолевка. Нова, лъщи. А. Каралийчев, С, 293. Нареди си той по-удобно легло, работа намираше всеки ден и бе успял вече да върже в един възел няколко гроша. Д. Талев, ЖС, 49. – Пак пари! – подхвърля тетка, става отива в другата стая и се връща с една кърпа в ръце. Четирите краища бяха вързани на възли. Тя съсредоточено развързва един по един възлите и изсипва съдържанието им на масата. В. Бончева, АП, 34.

Трогателни са тези три последни примера. За какво ли е мечтал съставителят?

Ако се чудите коя е В. Бончева, тя е автор на „детско-юношеската“ книжка „Ането пише“ от 1959 г., с което явно е заслужила да бъде цитирана в речник. По какъв критерий са избрани тези примери (по-надолу в статията се явява и Георги Караславов, къде без него!)? Илюстрират ли те добре употребите на думата „възел“? Стойностни ли са сами по себе си?

Сещам се по този повод за пример в статията за „абсурд“ в речника на Младенов:

„Няма да слушам абсурдите на един глупав партизанин!“ (Публикувано 1951 г.!)

А ето какво гласи статията за „възел“ при Младенов:

ВЪЗ|ЕЛ м. ум. –елче с., произв. от друга стъпенъ на гл. вежа, веза, стб. ѫзлъ и вѫзьлъ, рус. узел, пол. wẹzeƚ. вж. вензел: нещо свезано или свързано – 1. на конопец, връвь, конец или въже, кърпа, бохча, кисия или друго: яко свързано кръстом, кърстосано или преплетено и затегнато тъй, че да не може само или лесно да се отвърже; прот. ключ, примка, срв. клуп. Нему едва за хляб бе останало някоя и друга парица, коя вържеше в деветь възла. Пог. Възел възла държи. Без възел връвь работа не върши. 2. вързоп; неща турени в кърпа или др. и яко свързани като възел; чужд. пакет. Д. влази с фенер и възел дрехи. Отвърза от пояса му цял възел со жълтици. 3. стесн. в пощ.: вързопче со скъпоценности, чужд. груп. Уздравени [препоръчани] писма, както и възеле (групове) скъпоценни неща, мостри и други такива се предават и приемат во всички пощенски станища (скели). 4. † стб. хранило, рекъше ѫзелъ,грц. ϕυλακτόν, лат. amuletum: врачебно ‘вързопче’, пластинка, що се носи за здраве, вж. амулет, муска. 5. прен. задача, задавка, загадка. Но в него любопитството се разбуждаше повече и повече, та реши, както и да е развърже тоя възел. Гордиев възел: мъчно разрешима задача, по името на фригийския цар Гордий. Вързаният от Гордия възел не могъл да бъде развързан от никого, пък Александър Велики го разсякъл с меча си. …**

И за най-невнимателния читател би трябвало разликите между двата подхода да са повече от очевидни. От речника на Младенов човек придобива представа за пълнотата на думата в нейната историческа дълбочина и в нейните връзки с други думи. Младенов слага ударението на поговорки и типични изрази. Често се цитират стари песни. Дават се думите на други езици, за да се види аналогията в развитието на семантиката им. Например за думата „вселена“ и производната ѝ „вселенски“, Младенов дава гръцкото οίκουμενικός и западното католически, от грц. καϑόλου (όλος) „всецял“ – и така в статията се дава ключ към целия процес на оформянето на църковните институции през Средновековието. И не на последно място, статиите на Младенов са интересни сами по себе си, докато тези в речника на БАН в повечето случаи човек прочита по диагонал, за да избегне скуката.

Речникът на Стефан Младенов се намира по антикварни книжарници. Препоръчвам го на всеки, който милее за езика на своето битие. Можем само да мечтаем за един български речник, който да се опре на метода на Младенов и да обедини информацията, събрана в другите речници (най-вече етимологичния, но и идеографския и др.) и който да даде здрава основа на постройките на нашите мисли и чувства и, разбира се, на нашите обществени взаимоотношения, които се градят на базата на закони, тоест, на думи. А кой знае – току-виж някой се запътил и към държавния архив да потърси някое съкровище?

* Всъщност, през 2012 г. „Изток-Запад“ преиздава „Граматика на българския езиик“ от Стефан Младенов и Стефан Попвасилев.  

** Форматирането на оригинала не е спазено поради ограниченията на шрифта, използван в „Площад Славейков“.