Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Победата на Украйна – рядък съвпад на морал и политика

Печелившата формула за „Евровизия“ - шедьовър или шлагер, или шашма. А нашето парче беше като пролетарий стругар от соцфабрика измежду майстори от занаята

Победителите на „Евровизия 2022“ - украинците „Калуш оркестра“. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Победата на Украйна – рядък съвпад на морал и политика

Победителите на „Евровизия 2022“ - украинците „Калуш оркестра“. Снимка: ЕПА/БГНЕС

В съботната вечер не без вътрешна борба преодолях тягата си по Джендема и Стенли, които комай нарочно си бяха наредили концерти баш по времето на „Евровизия“, и след неколкочасов тур в музейната нощ се курдисах пред телевизора.

На всички, дето се самообвиняват, задето не са я зачели, ще кажа, че ги разбирам: не слушам такава музика, десетилетия наред съм я презирал, докато заради българското участие миналата година ненадейно за себе си не ѝ станах фен. Защото „Евровизия“ е интересна по-скоро антропологически и семиотически, отколкото музикантски и естетически: любопитно е какво може да измисли една нация, за да се открои, да привлече, да се случи, да се превърне в събитие. Отдавна се знае, че участието на „Евровизия“ предполага не само (и не толкова) майсторлък, колкото перфектна печеливша формула за момента. Намирането ѝ предполага да се калкулира търсенето, както впрочем и предлагането на конкуренцията; номерът е не толкова да се намери собствената ниша, колкото да се сърфира на върха на вълната, да се яхне изкристализиралата изневиделица тенденция.

Това, разбира се, не е само песенен конкурс: печелившата формула предполага художествен синкретизъм, някакъв многосъставен „сюмболон“, в който съставките – музикални, танцово-театрални, визуални и текстови – следва да „щракнат“ в окръглено цяло. Всъщност няма философски камък на успеха. По-скоро „Евровизия“ е като играта на камък, ножица, хартия: обикновено печелят майсторите на шлагера, на запомнящи се и лесни за запяване и припяване рефрени. Те обаче току се оказват пометени от някакъв килнат извънсхемен абсолют с алтернативна покоряваща мощ. Така се случи миналата година, когато френският и швейцарският шлагерен шансон, фаворизирани впрочем от журитата, се оказаха буквално издухани от сцената от рокаджиите от „Монескин”.

Италианците бяха смазващи, неприлично класни, но все пак нямаше да победят, ако не беше публиката. (И пак заради публиката биха загубили срещу Калуш през 2022 година поради приоритетната морално-политическа солидарност с нападната Украйна. Украйна впрочем е печелила поне още веднъж при съмнения за подобен мотив – Джамала с „1944“ през 2016-а, когато отзвукът от присъединяването на Крим бе все още жив.) И все пак, ако „шедьовърът“ бие „шлагера“, самият той може да бъде надвит от „шашмата“: от нещо шегобийско и зевзешко, често на ръба на пошлотията и кича, но направено с пунт, хващащо и секси, и най-важното: иронично спрямо самата идея за шлагерна формула или за екстраординерна направа. Иронията и пародията например бяха номерът на исландци, украинци и руснаци миналата година и на сърби, норвежци, молдовци и отново украинци – тази. И тъй като телевизионният вот обикновено толерира именно „шашмата“, точно той изстреля исландци, украинци и руснаци пред Виктория миналата година. И точно той катапултира украинците пред англичанина, испанката и шведката, което навежда на мисълта, че украинците можеше да си спечелят и без войната. Аз харесах повече миналогодишното им участие с Go_A, което ги класира пети. Но е добре да помним, че Украйна е много, много напред пред всички останали нации от нашия край на света: тя има три първи места, шест топ три и осем топ пет места. Всъщност през новото хилядолетие на „Евровизия“ украинците са просто недостижими в общоевропейски план. Тъй че да не надценяваме ролята на войната за успеха им.

Още нещо любопитно за „Евровизия“ е трогателното безсрамие на вторичността и имитативността: на този фестивал онези, които идват не с фолк-каруци и носии, най-невъзмутимо емулират един или няколко вече утвърдени и преуспели изпълнителски стила. Тази година си имахме Шакира в лицето на Шанел, Крис Айзък в мелодичната линия и интонирането на Окман, фалцетен кентавър между Елтън Джон и Роби Уилямс в гласа на Сам Райдър, и цели две Били Айлиш – шведката Корнелия Якобс и гръко-норвежката Аманда Тенфьорд; впрочем последните две ще да са се вдъхновили и от Виктория, която без друго им беше разчистила терена.

И на този фон следва да споменем и тазгодишния ни неуспех. Някой беше писал колко било жалко, че не сме в 1982-ра, а в 2022-ра, защото тогава рок парчето ни би било оценено по достойнство. Само че е 2022-ра и да се явиш с толкова безхитростен прошнурован и пронумерован хард рок четиресет години по-късно, при това година след като „Монескин“ са откинали главата на европубликата, честно казано беше самоубийствена глупост. Но най-досадното беше, че в парчето нямаше нито шлагер, нито шашма, да не говорим за шедьоврестост; то като цяло стоеше като пролетарий стругар от соцфабрика измежду майстори, всеки в своя си занаят, и тук-таме по някой художник за цвят.

И още нещо ключово – този конкурс от край време се схваща като панаир на суетата, кича и осъществената посредственост, тъй като в него гласуват най-широките народни маси, пък били те и европейски. Така конкурсът се явява еманация на демокрацията и за добро (мнозинството има право) и за лошо (многозинството фаворизира долницата пред горницата, мисли не с главата си, а със сърцето, стомаха и други слабини). Слава Богу, от вече седем години регламентът на конкурса дублира пряката демокрация на телевизионния вот с представителната демокрация на експертни журита. Нормално е техният вкус да ни озадачава именно защото не сме специалисти. Имаме и основания да ги подозираме в задкулисни договорки с журита от съседни или исторически и културно по-близки страни. Няма значение: важно е да им делегираме онази мистерия на експертността, с която би следвало да сме свикнали след толкова повдигащи вежди избори на спортни, музикални, литературни и прочие артистични конкурси.

Вече от два дни във Фейсбук тече поругаването на българското жури задето било дало 0 точки на Украйна, там където просветеният прозападен български народ бил дал 12 точки на Украйна. Да се низвергва едно жури, съставено от музиканти, че не е гласувало политически, а според собствените си естетически критерии, и на базата на това да се твърди, че то е съставено от руски ченгета като всички български институции, е глупаво и нелепо, защото се изпада в монологична крайност, в европролетарско единомислие. Дори ако озадачаващото гласуване за Гърция да усъмнява и в „немузикантски“ пристрастия, не бива да вменяваме вина и да предявяваме претенции, защото журито ни си е свършило професионално работата (включително ако евентуално се е разбрало с гърците). Публиката е нормално да гласува политически, което тя и направи: както българската, така и европейската зрителска маса избра Украйна. Не бива да изискваме същото от журитата на песенен конкурс – тяхната роля е да предлагат алтернативна експертност, коригираща недъзите на демокрацията, включително и това политическото да има абсолютен приоритет над всеки друг тип съображение и избор. На възражението, че изборът на българи и европейци е израз на човечност, съчуствие и солидарност, т.е. е морален, а не политически избор, мога да отговоря само, че в случая имаме очарователно (защото е рядко) съвпадение между морал и политика. Във всеки случай, журитата, които не гласуваха за Украйна, се показаха като по-европейски, именно защото в очевидна ситуация на диктатура на морално-политическото те избраха алтернативни съображения и избори: естетически, музикантски, ако щете – съпротивляващи се на диктата на единомислието. Това многообразие и разноречие ми се струва симпатично европейско. Впрочем, ако не бяха журитата, нашето фантастично участие миналата година щеше да бъде съвсем на опашката. Слава Богу, че бяха журитата да разпознаят и възнаградят класата на Виктория.

И още нещо много симпатично в този конкурс: в него печели онзи, за когото гласуват най-много хора зад граница – културно близки съседи, родни диаспори (би било интересно да се провери зависимостта между големината на диаспорите и успеха в „Евровизия“) и всякакви чужденци. В този смисъл най-успешни са онези, които биват разпознавани и като много свои, и като близки, и като общоевропейци едновременно. И Украйна, която спечели за трети път, изглежда е майстор на тази тройна идентичност на силна национална характерология ведно с източна фолк екзотика и евроуниверсализъм.

В заключение: този конкурс е буквално фестивал на евролиберализма, на културната толерантност и любов към многообразието от всякакъв характер. Той не е естетическо, а културно, социално и политическо събитие, което без друго е презирано от патерналисти и консерватори, от мачисти и националисти, но също и от елитаристи и сноби. „Евровизия“ представя една непретенциозна, леко евтинееща Европа, в която печели едно или друго различие, някаква другост. В тази ситуация винаги има опасност драг кралица като Кончита Вурст от Австрия да се окаже по-забележима от примерно отличния следовник на Еминем, германеца Малик Харис, който накрая си остана и без точка…

Впрочем и Русия беше любимка с десет топ пет участия в XXI век. Беше…


Вижте още: „ЕВРОВИЗИЯ“ – ПЕЙКАТА ПРЕД БЛОКА НА ЕВРОПА

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС