Почина Любомир Левчев

Почина поетът Любомир Левчев. Тръгнал си е днес, на 84 г.

„Почина баща ми. Любомир Левчев (1935-2019)“, гласи лаконично съобщение от сина му Владимир Левчев във Фейсбук.

Любомир Левчев е автор на 33 стихосбирки, на книги с есеистика, мемоари, три романа, сценарии за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“ и „Сладко и горчиво“. Работил като журналист в Радио „София“ и вестник „Литературен фронт“. Председател е на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. Почетен гражданин на София.

Поетът е роден на 29 април 1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „Библиография и библиотекознание“ към Философско-историческия факултет. Член на БКП от 1961 г. Като ученик и студент е секретар на Комсомолското дружество. От 1959 до 1963 г. е инструктор в ЦК на ДКМС. От 1972 до 1975 г. е заместник-председател на НС на ОФ. По-късно е първи заместник-председател на Комитета за култура.

Любомир Левчев е близък със семейството на бившия Първи Тодор Живков. Член е на Президиума на НС на ОФ, на Световния съвет на мира и на Европейската академия за наука и изкуство.

Носител е на Златен медал за поезия на Френската академия, на званието Рицар на поезията (1985), медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985), наградите „Мате Залка“ и „Борис Полевой“ – Русия (1986), Голямата награда на института „Александър Пушкин“, Голямата награда на Сорбоната (1989), Световната награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993), Орден „Владимир Маяковски“, учреден от Съюза на писателите в Евразия и Съюза на писателите и преводачите в Русия, Диплом на литературно-обществената премия „Да светиш винаги“ (2009), „Златен венец“ на Стружките вечери на поезията (2010), Димитровска награда (1972), Националната литературна награда „Пеньо Пенев“ (1984), доктор хонорис кауза на СВУБИТ (2005), орден „Стара планина“ I степен (2006) и др.

В едно от последните си интервюта, дадено за „Труд“ през 2016 г., Левчев заявява, че бъдещето има два образа. Единият е гибел, другият – спасение.

„Изправен пред прага на собствената си гибел, аз вярвам в спасението на света“, казва поетът.

Според него рецептата за изход от низходящата спирала на материалното и духовно обедняване на българската нация е духовно помирение и завръщане към отечеството.

Запитан за молитвите му днес и дали идва краят на историята, Левчев отвръща:

„Не виждам края на историята. Но светът е тревожен, все по-тревожен. Вярвам на човека. И мечтая да се роди един философ, който ще напише една нова максима: Искаш ли мир – готви се за мир. Това е единственото условие, за да приема един глобален свят“.

Вижте още: СМЪРТТА Е ТАЙНСТВО. СТРАХ… НО КРАЙ – ЕДВА ЛИ