Софийска филхармония МЕГАБОРД

Почина Павел Герджиков, „живата история на българската опера“

Творческата му биография се простира в 60 години, в целия Златен век на българската опера

Павел Герджиков в образа на Папагено в операта „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Снимка: Софийска опера - Почина Павел Герджиков, „живата история на българската опера“

Павел Герджиков в образа на Папагено в операта „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Снимка: Софийска опера

На 84-годишна възраст почина големият български оперен певец, режисьор и педагог Павел Герджиков.

Творческата му биография обхваща повече от 60 години, включително и най-силните времена на българското оперно изкуство.

Предлагаме ви да прочетете в негова памет откъса, посветен на проф. Герджиков, в книгата „Златният век на българската опера“ от проф. Боянка Арнаудова, предоставен от издателство „Лист“.

Ненадминатият Папагено

Винаги съм живял и действал в съгласие със себе си, макар често да съм знаел, че съм в неизгодна позиция. Правил съм го, за да ми е сладка глътката, да ми е добър сънят!

Павел Герджиков е особено явление в българския музикален свят – певец и режисьор, педагог и ментор – Маестро на десетки и десетки свои възпитаници (певци, режисьори, педагози, импресарии, директори на оперни театри…), ерудит и гражданин с позиция, неостаряващ бохем и всеотдаен съпруг и баща, оптимист, който посреща болката и ударите с ирония и убеждението, че и това ще мине… Познавам го от десетилетия и за мен той е необикновено пъстър, забавен и обаятелен човек. Папагено и Тамино в едно!

Всичко тръгва отдалеч, от едно щастливо детство в Кърджали, преминало в игри с деца от различни етноси (споделя, че доста поназнайва и турски, и ладино), свирене на цигулка, пеене в училищен хор, в самодейна оперета… Отгледан в семейството на учителка по литература и тютюнев експерт – издънки от два рода с възрожденски борчески, но и артистичен дух. Поезия, музика, живопис са трите спътници в живота на Павел. И досега.

(…)

С гордост разказва за баба си Кина Герджикова, известна и талантлива артистка в Пловдивския театър, играла с успех и в Народния театър (чудесна Нора на Ибсен); за войводата Михаил Герджиков и Преображенското въстание, за образованите си и много интелигентни лели …

Като отличник на гимназията му предлагат стипендия, за да учи минно инженерство в Института „Бауман“ в Москва. Привилегия, която не го блазни, защото пеенето, музиката отдавна го увличат.

(…)

В Българската държавна консерватория е разпределен в класа на голямата певица проф. Анна Тодорова, а след пенсионирането ѝ продължава уроците си по пеене с нейния ученик проф. Илия Йосифов – тенор, оперен певец и педагог. И двамата внимателно развиват гласа му, напътват го и му внушават, че винаги трябва да пее със своите дадености, без да опитва да надскача природата си. Много важно правило.

(…)

На 22 години – солист на Софийската опера

Павел Герджиков има щастието да се учи от най-големи български музиканти, но проф. Любомир Пипков има особено значение в живота му. Още в Консерваторията се поражда и развива творческата връзка на певеца с харизматичния Учител, който смело ще му повери в постановката (1961) на необикновената си опера „Янините девет братя“ тежката партия на Георги Грозника. Благодарение на Пипков, със съгласието на диригента Константин Илиев и на режисьора Петър Щърбанов, 22-годишният бас-баритон Павел Герджиков стъпва на сцената на Софийската опера. През годините ще разказва как редом с прочути и опитни певци е изпял и изиграл голямата и много драматична роля на най-стария брат – той, най-младият и незавършил следването си. Очевидно Пипков е преценил точно възможностите на своя студент, провидял е много напред, така че изобщо не е рискувал успеха на студента си. Нещо повече, Георги Грозника си остава измежду знаковите и много успешни роли на певеца. И до смъртта на Майстора (1974) Павел ще е първият изпълнител на ред негови опуси, ще остане дълбоко свързан с микрокосмоса на композитора.

(…)

От 1962 и до 1994 година Павел Герджиков е артист-солист в първия ни оперен театър, с над 70 роли и участие в стотици и стотици спектакли.

За начинаещия артист 1961 година е особена, знакова и пълна с важни събития; освен славния дебют в Националната опера, той се дипломира, има успешен концерт-рецитал в залата на БИАД, с който поставя началото и кариерата си на изпълнител на камерна вокална музика, става лауреат на Международния конкурс за певци „Джордже Енеску“ в Букурещ и е поканен да специализира в „Комише опер“ – Берлин. Какво изобилие от събития!

И една интересна история, която се случва в рамките само на три дни. В Букурещ го чува и харесва представителят на влиятелната немска „Кюнстлер агентур“ хер Римкус, който незабавно му урежда прослушване в Берлинската Щатсопера. Там не го харесват, но пък хер Римкус е амбициран и на следващия ден двамата заминават за Лайпциг. Тук, в Лайпцигската опера, одобряват Герджиков и без колебание му предлагат договор за работа, но още същата вечер му звънят в хотела от офиса на прочутия режисьор Валтер Фелзенщайн, който бил на прослушването в Берлин, харесал го и го кани за стажант-артист в Комише опер. Да те покани един от най-знаменитите, оригинален авангарден творец, че и директор на престижния немски оперен театър – това не е само късмет, това е оценка на дарованието и потенциала на младия певец. Той обаче се колебае, обмисля предложението, защото за него Софийската опера е по-примамлива. И се връща в София, а след издържан конкурс, както си му е редът, от 1962 година е назначен за редовен артист-солист.

(…)

Паралелно гради репертоар и в камерното вокално музициране. Сред гастролите му от това време има една екзотична дестинация – едно четиримесечно турне в Австралия с много наситена програма от камерни концерти. От отзивите в австралийската преса и от спомени на хора от българската емигрантска общност е видно, че успехът му е бил огромен.

(…)

Още в началото на оперната си кариера Павел Герджиков се откроява като моцартов изпълнител, който с годините се превърна в образец на интерпретация – стил, фразировка, звукоизвличане.

(…)

И до днес считам, че „неговият“ Папагено си остава ненадминат.

Папагено на Павел Герджиков бе едно незабравимо, жизнерадостно, наивно, простодушно дете на природата, жадуващо любов; много светъл, лъчезарен образ, изтъкан от хумор, естествени човешки реакции и лирика, пресъздаван с искреност и художествена мярка. Бяха великолепен тандем (не само във „Флейтата“) с прекрасния тенор Павел Куршумов (Тамино), после и с Петко Маринов, и с Минчо Попов. Твърде рядко изпълнител притежава комбинация от толкова качества: мощна енергия и динамика, които винаги зареждат публиката, плюс забележителен актьорски талант, сценични рефлекси, естественост, впечатляваща музикалност и лично очарование.

Впрочем, музикалността на Герджиков е всеизвестна – отлично четящ прима-виста, с великолепна и реактивна памет, той е от певците, които винаги научават цялата опера, не само „своите“ страници. Разказвал ми е случка, която потвърждава тази констатация. Поканен е за ролята на княз Томски от „Дама пика“, постановка на фестивала в Глайнборн, Англия. За общо 17-те (!) спектакъла е подбран отличен международен певчески състав, свири Лондонската филхармония с големия диригент сър Джон Причард. Но в едно от представленията, на тенора, който изпълнява партията на Герман, още в арията от първо действие „Я имени её не знаю“ му излиза хрип, съответно и фразата, и тоновете не са наред и разстроен, той прошепва на Павел, че няма да продължи. Павел не повярвал, та нали представлението едва е започнало, не допускал, че артист може да го направи. Но вижда, че тенорът излиза от сцената…

Приближих се към помощник-режисьора и му казвам: „Няма Герман! Викайте допиото (в оперния речник – заместника) да идва!“ Музиката, естествено си върви, действието тече и дойде ред на един диалог, който имам с Герман. Запявам, обръщам се – все още няма Герман, и веднага започвам да пея и моите, и неговите реплики. А в неговите, на едно възклицание „что?“ имало „сол“ на първа октава, труден, висок тон за басите, и аз – без да съм подготвен, но го изпях неусетно и с лекота. От тогава загубих всякакъв страх от тези „сол“- ове. Беще огромно напрежение за всички, но се справихме.

(…)

Виртуозен бас-репертоар

Певец с топъл, подвижен, гъвкав глас, способен на най-сложни акробатики, с меко и елегантно звукоизвличане, прецизно интониране, Герджиков е и артист с обаяние, самочувствие и широкообхватен светоглед. Той изгражда комплексно образа и притежава дарбата (мисля, че е свързана и с характера му) да преминава с лекота от комедийния в драматичния жанр. Може би това естествено движение между веселото и тъжното – трагичното е следствие и отогромния му опит на камерен певец. Защото от години Павел Герджиков е признат майстор в дълбинно разчитане не само на оперна, но и на камерна и кантатно-ораториална музика, отличен тълкувател на стилове, естетики, световъззрения на композитори от Барока до съвременността.

(…)

С Павел Герджиков – естествено в различна степен, са свързани почти всички български диригенти от епохата, като се започне с Асен Найденов, Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Стефанов, Руслан Райчев, Борис Хинчев, Недялко Недялков, Димитър Манолов, Йордан Дафов. А с Михаил Ангелов имаха не само стотици спектакли в Операта и ценни записи в Радио София, но и дългогодишно, до края на живота му, неразрушимо приятелство.

(…)

През 80-те години той вече е народен артист, по-късно ще получи и орден „Стара планина“, орден „Кирил и Методий“ със златно огърлие, почетното звание Доктор хонорис кауза на НМА „Панчо Владигеров“ и ред други награди. А записите му на стотици музикални произведения – в Националното радио, в Телевизията, „Балкантон“, „Гега Ню“ и др., представляват огромно духовно богатство.

Гастролирал е самостоятелно или със Софийската опера и други български състави на всички континенти, в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Рим, Палермо, Москва, Копенхаген, Берлин, Белград, Амстердам, Прага, Варшава, Будапеща, Атина, Истанбул, Токио, Бостън, Лас Вегас, Хавана, в Австралия.

Адепт на българското музикално творчество

(…)

В историята на българската музика приносът на Павел Герджиков, дори да прозвучи помпозно, е уникален и ненадминат. И това не е ефектно славословие, а неоспорим факт, широко известен в музикантските среди. Разбира се, че е имало много (днес вече са единици) изпълнители, свързани с българското музикално творчество. Но при Герджиков уникално е неговото последователно, неотклонно, мащабно и художествено значимо съпричастие и посветеност на българското музикално творчество. Такова не съм констатирала у друг, макар да премислих пътя на много музиканти – от половин век насам следя и анализирам музикалния живот у нас. Вярно, има пианисти, цигулари, певци и диригенти, изпълнявали и записали много българска музика, което принципно се случва или в отделни периоди от творческия им път, или за определени творби и композитори. При Павел Герджиков отличителното е, че процесът е започнал и продължава до края на певческата му кариера, че е несекващ в продължение на повече от половин век. Време, в което неспирно изпълнява български камерни, кантатно-ораториални и музикално-сценични творби. Някои са написани специално за него.

(…)

Вероятно е било към края на от 60-те години, когато го гледах в операта „Ивайло“ на Големинов в Софийската опера. Изпълняваше протагониста, в ролята на царица Мария бе Надя Афеян, а на Кремена – Надя Шаркова. Павел насищаше партията си с много чувство, страст и героика. По това време разработвах голяма тема за музикално-сценичното творчество на Големинов и следях всички изпълнения на негови опуси, дори пътувах с него и съпругата му Лили в Чехия за премиера на „Нестинарка“. Закономерно, често ходех в дома им, разказваха ми много интересни неща, насочваха ме в анализите на негови творби. В тези разговори – и не един път, съм чувала много ласкави думи и оценки на младия Павел Герджиков. В началото на 70-те Павел и композиторът, който бе и диригент на постановката на втората си опера, избродиха пътеките на Захарий Зограф, много работиха, за да се реализира още един ярък образ от творчеството на Големинов. След премиерата имаше, струва ми се, около двайсетина спектакъла, които изпя – остана сам на ролята, тъй като Никола Гюзелев се оказа с много ангажименти в чужбина и все не успяваше да се включи в плановете на Софийската опера. Съответно, Павел направи в „Балкантон“ великолепния запис на „Зографът Захарий“.

Творческата връзка на Герджиков с Парашкев Хаджиев започва през 1966 година, когато певецът участва в световната премиера на „Майстори“ (либрето по пиесата на Рачо Стоянов), една от най-интересните български опери от епохата. С Хаджиев имат историческо „братство“, защото освен като артист, Павел бе и режисьор на редица негови музикално-сценични произведения. Той направи първите постановки на „Звезда без име“ (Софийска опера, 1985), „Мнимият болен“ – 1987 година в Пловдивската и веднага след това във Варненската опера, „Йоан Кукузел“ (Софийска опера,1992 г.); многократно и в различни български оперни театри е поставял „Луд Гидия“ (само в сезон 2018/19 два пъти – в Русе и в Бургас); пял е и режисирал неведнъж триптиха „Парадокси“, мюзикъла „Шумла полка“ и т.н.

Трябва да допълня, че е изпълнявал и творби от Димитър Христов, Александър Танев, Александър Текелиев, Димитър Сагаев, Георги Златев-Черкин, Милко Коларов, Вера Баева – отлична пианистка – акомпанятор, и талантлив автор на камерна музика. С нея в продължение на десетилетия бяха популярно камерно дуо, изнесло много концерти у нас и в чужбина.

В продължение на пет десетилетия, паралелно с оперната, режисьорската и педагогическата си работа, артистът не е прекъсвал разучаването, изпълняването и записването на българска музика – оперни, вокално-симфонични и малки вокални форми. Само преди десетина години, в началото на това хилядолетие, се оформи нов тандем – Герджиков и Йовчо Крушев, пианист и композитор. И Крушев, и прочутият композитор Александър Йосифов създадоха за Павел Герджиков чудесни песенни цикли, които дуото записа и изпълни неведнъж, и не само в София.

(…)

Педагог и режисьор

Още от началото на 70-те години на XX век Павел Герджиков започва и педагогическата си дейност. И отново Любомир Пипков е олицетворението на съдбата, тъй като го насочва към преподаване на актьорско майсторство. Много са певците в изминалите почти 50 години, които са направили първите си стъпки на сцена, водени и напътвани от силната и можеща мисъл, от огромния опит на професор Павел Герджиков.

Присъствала съм на часовете му в Академията, в известната аудитория № 3. Той обяснява и разговаря, показва и пее всички партии наред, както шеговито казва: „Откакто започнах да преподавам „актьорско майсторство“, станах поливалентен певец – вече мога да изпея от колоратурна до най-ниската басова партия“.

(…)

По идея на Павел Герджиков – подкрепен от Пипков и други видни професори, още в 70-те години в Музикалната академия се създава нова специалност – „Оперна режисура“, и се въвеждат две дисциплини – „Оперна драматургия“ и „Увод в музикално-сценичното изкуство“. Негова е инициативата, осъществена благодарение на решаващото участие и съпричастие на министър Георги Йорданов, „Работническа опера“ в Сливен да предостави сцената, залата, оркестъра, хора и техниката си на Музикалната академия. И в продължение на цяло десетилетие Учебният оперен театър имаше солидна база с необходимия ресурс, а студентите от Вокалния факултет – възможността да правят прощъпалника си в изкуството на сцена, с оркестър, с декори и костюми, да се развиват в пълноценни постановки. Самият Герджиков е направил над 10 постановки в Учебния театър, представяни многократно и в Сливен – „Севилският бръснар“ от Росини, ,„Бастиен и Бастиена“ на Моцарт, „Двамата педагози“ от Менделсон, „Еликсир на любовта“, „Запустялата воденица“ от Маестро Атанасов, „Шумла полка“ от Хаджиев (15 спектакъла), „Тайният брак“ от Чимароза и др. През 80-те години Учебният театър гостува в Москва, където в залата на Московската консерватория с успех са представени „Дъщерята на полка“ от Доницети и „Сватбата на Фигаро“ .

(…)

Проф. Герджиков постави фундамента и дефинира професионални критерии за дисциплината „Актьорско майсторство“ в Департамент „Музика“ на Нов български университет, където години наред преподава, също и в АМПТИ-Пловдив; изнасял е лекции и майсторски класове у нас и в чужбина.

Първата режисьорска работа на Павел бе „Севилският бръснар“ от Росини, една от любимите му опери, в която е играл над 500 пъти (!). Постави я в началото на 80-те години в Софийската опера и се игра сезони наред с неизменен успех; в нея дебютираха редица талантливи певци, между които Веселина Кацарова, Дарина Такова и Мариана Пенчева – с кариера, преминала по най-големите оперни сцени.

Като истински певец, актьор и музикант, Герджиков никога не е бил привърженик на „модерния“ режисьорски театър, в който нерядко има толкова чудатости и нелепи измислици, дори и непристойни мизансцени, все с цел зрителят да бъде провокиран или скандализиран, а постановчикът да се наслади нерядко единствено на шума от скандала, който е предизвикал.

Режисьорът Герджиков не е привърженик на театъра на символите, на знаците и метафорите, не толерира прочит, който отклонява, отдалечава или напълно променя изначалната идея на либретист и композитор, респективно трансформира същината на фабулата и на музикалната драматургия на партитурата. Но пък обича предизвикателствата на една нова или напълно непозната (за публика и изпълнители) опера. Той първи направи оперни спектакли в зала 2 на НДК: „Измаменият кадия“ на Глук и „Апология на Сократ“ на Пиронков, „Орфей“ на Монтеверди – в началото на 90-те години. Негови са първите реализации в България на оригиналната версия на „Борис Годунов“ от Мусоргски и на „Турчинът в Италия“ – във Варненската опера, на „Капулети и Монтеки“ на Белини – в Русе и Стара Загора… списъкът е дълъг. Български състави са гастролирали в Гърция, САЩ, Испания, Германия, Швейцария, Франция с неговите постановки на „Севилският бръснар“, „Сватбата на Фигаро“, „Бохеми“, „Италианката в Алжир“, „Набуко“ , „Риголето“ и др.

Няколко десетилетия бяха отличен екип с талантливите художници Бояна и Радостин Чомакови. Заедно осъществиха над 100 (включително и в Софийската опера) постановки на опери, оперети и мюзикъли – във всички български оперни театри и в Учебния оперен театър на Академията, някои представяни и в чужбина.

Приятелят и колегата

(…)

Доколкото го познавам, Павел е от хората, които винаги са приветливи и внимателни, но малцина е допуснал близо до себе си и семейството си. За мен той е верен приятел, винаги готов да помогне, да ме подкрепи, насърчи или утеши. Всъщност животът ни от десетилетия тече паралелно; обичаме да споделяме, да си спомняме, да си говорим за музика, изкуство, книги. Свързани сме и човешки, и професионално. Няма да пропусна да изтъкна, че преди четвърт век именно той ме покани да преподавам „Оперна драматургия“ в Музикалната академия.

Павел има дарбата да преобърне тежка, неприятна ситуация в насмешливо-комичен момент, да тушира отрицателните емоции, притежава много бърза мисъл, която моментално и услужливо му подава точния отговор – може да е цитат от някой писател, може да е народна мъдрост, латинска поговорка или собствена хрумка. Обича да се шегува, да иронизира, умее да се надсмее над злобни забележки или клюки по негов адрес, да подмине недостойни кавги. Никога не е бил от артистите, които осъмват пред вратите на дирекцията, за да молят за роля или са участие в турне. В Операта бе уважаван за професионализма и майсторството си, за ерудицията и отношението си към работата. С пиперлив език и остра мисъл поразяваше точно и елегантно онзи, който опита да го нарани. С достойнство е приемал и критика, и недотам любезни оценки – като интелигентен и стремящ се към усъвършенстване изпълнител. Впрочем, качество на личност със самочувствие и съхранен реален поглед и в театъра, и в живота.

С Анна Христоскова направиха прекрасно семейство, тя е неговият главен критик, негова подкрепа и най-предан приятел. Ани е от сой – внучка на академик Михаил Арнаудов, дъщеря на големия цигулар проф. Петър Христосков и пианистката Златка Арнаудова. След завършване на Академията тя стана хормайстор в Софийската опера, дълги години бе и задкулисен диригент. Сериозен и талантлив музикант, който предпочете да бъде сърдечният и верен спътник на даровития си прочут съпруг и всеотдайна майка на сина им Петър, вече търсен и уважаван преводач от френски език. А Павел е образец на съпруг и всеотдаен баща, колкото и шаблонно да звучи, който се грижи за дома и винаги е до най-скъпите си същества. Нещо повече, намира време и за приятели, и за студентите си, с много от които някога обичаше неформално да отиде в Клуба на композиторите, важно музикантско средище – уви, отдавна ликвидирано. Но и досега след концерт или спектакъл спазва традицията да седне в ресторант, може и в най-обикновена кръчма, на раздумка с колеги, да сподели изживяната емоция, да обсъдят събития, проблеми и постижения, да разкаже любопитни епизоди от постановки, спектакли, да припомни за знаменити музиканти …

Освен операта, театъра и литературата, в дома на семейство Герджикови на особена почит са хубавото вино и храна. Естествено, музиката е „постоянното присъствие“ и макар вече гласът на Павел и пианото на Ани да не са доминиращите, но тримата с Петър постоянно слушат записи – стари и нови, радиопредавания, опери и концерти, излъчвани от телевизионните канали Arte, Mezzo и др. Впрочем, заедно с редакторката Цветана Тончева, цели 10 години Павел бе сладкодумен съучастник в предаването „Срещи, гласове, съдби“ по програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио. В него певецът споделяше лични впечатления от артисти, постановки, анализираше интерпретации, разказваше забавни случки. Съответно, в предаванията се записа и част от историята на българското оперно-изпълнителско изкуство, в което повече от 60 години Герджиков е участвал. Свидетел е на оперния и концертен живот не само в столицата и страната, но и на много сцени зад граница.

(…)

Павел е и библиофил, и една „жива“ енциклопедия, „съставена“ и подреждана с години, неспирно поддържана и обогатявана от неговото несекващо любопитство – да чуе и научи още и още, да прочете… Паметта му е съхранила стихове на наши и чужди поети, текст и музика на оперни, камерни, ораториални и вокално-симфонични творби. Интересува го и миналото, и това, което се случва днес у нас, и по света. Не само в музикалното изкуство, а и в обществото, в политиката, в живота на планетата.

Финален акорд

Преди няколко години, в час по „Оперна драматургия“, след като бях разказала на студентите за незабравимите Дон Жуан и Фигаро на Павел Герджиков, го поканих да им поговори за ролите, за трудности и особености на Моцартовите партии, да сподели с тях от личния си опит. Те останаха очаровани от контакта с големия оперен певец, от възможността да чуят много важни препоръки, както се казва „от първа ръка“, защото той пя, игра, обяснява, анализира и сред всичко това умело вмъкна и цветисти случки – спомени от своя сценичен живот. Което най-много се помни.

След време часовете ми преминават в аудитория № 3 – партерно помещение с големи прозорци към двора. Един ден виждам Павел, който преминава през двора, върви размерено, достолепно, явно отива към кафето на Академията. И внезапно, много екзалтирано един от студентите ми се провикна: „Станете прави!“. В миг всички скочиха и застинаха като за почест, а той продължи: „Колеги, минава живата история на операта!“. Всички смълчани гледахме вървящия и нищо неподозиращ Павел Герджиков. За миг някой тихо възкликна: „Какво щастие е, че познаваме професора!“.

Покъртително, емоционално и незабравимо! Истинското признание и оценката на една блестяща кариера.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах