Почина поетът Ивайло Балабанов, възпял „жената с белия шал“

Почина един от големите български поети – Ивайло Балабанов. За смъртта му съобщиха от община Ивайловград, градът, на който поетът беше почетен гражданин.

Роден в Хухла през 1945 г., Ивайло Балабанов изгражда поетичната си кариера с публикации в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. Носител е на десетки награди, призове и литературни отличия, сред които са: „Южна пролет“ (1980), награда на Съюза на българските писатели (1987 г.), национална награда „Изворът на Белоногата“ (2001 г.), Книга на годината – 2004 г. за „Песни за старо вино“, литературна награда за цялостно творчество „Александър Паскалев“ (2005), награда за патриотична поезия на името на Георги Джагаров (2006), национална литературна награда „Пеньо Пенев“, орден на Националния съюз на капитан Петко Войвода и др. Той е автор на музикално-поетичен спектакъл „Съзвездие – наречено „Любов“, посветен на 25 април 2005 г. – деня, в който е подписан Договорът за присъединяване на България към ЕС.

За изключителните му заслуги в областта на културата и изкуството Ивайло Балабанов бе награден миналата година с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен. Той е почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград, както и почетен селянин на родната си Хухла.

Поклонението ще се състои на 21 юли от 09 ч. в храм „Св. Преображение Господне“ в Ивайловград, а погребението от 10 ч. на гробищния парк в града.

Жената с белия шал

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата ѝ, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?
Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата ѝ ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.
И той до цъфтежа ѝ нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката ѝ – бялата – там.
Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!