Почина проф. Ивайло Знеполски

На 83 години е почина проф. Ивайло Знеполски. Кончината му е настъпила късно снощи. Новината за смъртта му съобщи синът му Боян във Фейсбук.

Ивайло Знеполски беше преподавател, философ, културолог, изкуствовед и филмов критик, двукратен министър на културата – в правителствата на Любен Беров и на Ренета Инджова.

Роден е на 5 август 1940 г. в София, България. Завършва философия в Софийския държавен университет през 1964 г. Доктор по изкуствознание и доктор на философските науки. Преподавал е в Софийския университет,  гост-професор във Висшето училище по социални науки в Париж и в Университета Монтескьо в Бордо.

Ивайло Знеполски беше директор на Института за изследване на близкото минало. Автор е на 20 книги, между които: „Между отчуждението и насилието“ (1973), „Умберто Еко и „Името на розата“ („Наука и изкуство“, 1987), „Катастрофата като филмова метафора“ („Наука и изкуство“, 1992), „Вебер и Бурдийо – дебатът за интелектуалците“ (ДНЧО, 2003), „Българският комунизъм – социокултурни черти и властова траектория“ („Сиела“, 2009), „История на Народна република България. Режимът и обществото“ (Институт за изследване на близкото минало/„Сиела“, 2009), „Как се променят нещата“ (ИИБМ/„Сиела“, 2016), „Историкът и множественото минало“ (ИИБМ/„Сиела“, 2017), „Романи  – семиотични прочити“ („Просвета“, 2019), „Семиотика и критика на културата“ (ИИБМ/„Сиела“, 2019), „Communism, Science and the University. Towards a Theory of Detotalitarianisation“ (Routledge, London, 2020).

Той е Офицер на Палмата на Френската академия, Кавалер на френския Орден за заслуги и носител на орден „Стара планина“ I степен.

В анкетата на „Площад Славейков“ от 2016 г. – „Най-добрият министър в културата“ – единствен Ивайло Знеполски сред министрите след 1989 г. е споменаван само с добро. Именно той децентрализира властта в културата.

За него Георги Лозанов отбелязва:

„Без него нямаше да има реформа в културата, още щяхме да се караме като в здравната или в съдебната система каква трябва да бъде тя. Знеполски, представлявайки държавата, извади творческите дейности от нейната „последна дума“ и чрез съответните центрове повери разпределението на държавните средства на творческите гилдии. Направи го заради принадлежността си към либералната традиция във френската култура, но и защото имаше компетентност и интелектуална харизма на министър на културата“.