Под игото на Саурон

Да оставим цвета на кожата. Киното, театърът, телевизията, а напоследък често и новините са все по-условни изкуства, така че кой бял и кой – черен, вече няма абсолютно никакво значение. Само мимоходом ще отбележа, че никой и никога не смее да се сърди на китайски, японски и корейски продукции за липсата на расова диверсификация в тях. Такова, хм, очакване сякаш има само за европейски и особено – за американски продукции. Не е ли това двоен стандарт?

Все още обаче има значение кой – кум и кой – сват, нали? Защо например трябваше д-р Кайнс или Лиет от „Дюн“ да се превръща в жена? В романа на Хърбърт Кайнс-Лиет е мъж с пясъчна на цвят коса. И дъщеря му Чани в книгата губи баща, а не майка. Това има значение за сюжета, защото Чани си говори за това със своя възлюбен Муад’Диб:

„И двамата загубихме бащи“…

Или хайде да говорим за слона в стаята: „Пръстените на силата“. Толкин е обичан автор, името му продава. И как само продава! Откак човекът е починал (през 1973-а), публикуваните му книги не спират да се продават, а към тях вече също покойният му син прибави още двайсетина тома коментари, бележки и бащини чернови. Това си стана модел в издаването на фантастика и фентъзи, така че може би десетки автори вече се издават и преиздават посмъртно – анотирани, разширени, предъвквани, имитирани. И в бизнесмодела, както и в литературата, семейство Толкин оказаха огромно влияние. Освен книгите, през последните петдесет години Толкиновото наследство вдъхнови огромно количество музика, игри, радиотеатър, литературни изследвания, подражания… и филмови адаптации. Трилогията на Питър Джаксън от 2001 – 2003 направи гигантски печалби и обра оскарите. Така че няма нищо чудно, че в момента и „Амазон“ се опитва да изтупа брашняния чувал. Огромни инвестиции, реклама, тийзъри, трейлъри, хайп… и ето ги първите няколко епизода от авантюра, която трябва да ни държи в напрежение цели пет сезона, ако не и повече.

Добре, обаче в сериала нищо не е каквото трябва да бъде. Сума ти детайли, а понякога и цели пластове от известната история на Толкиновата Втора епоха са грубо разместени. Чел съм Светото Писа… извинете, исках да кажа „Властелина“, „Силмарилион“, „Преданията“ и още какво ли не, така че можете да ми вярвате: цялата приказка е жестоко объркана. Нещата не се случват като в сериала. Времевата рамка е страхотно разместена, някои герои изобщо не са попадали там, където ги праща екипът на Джеф Безос, сума ти твърдения и положения в сериала просто не са така по канон. Неслучайно говоря за „канон“: отношението към любимите фентъзита и фантастики отдавна граничи с фанатизма. Знам, че живеем в трудни времена, има война, народът няма какво да яде, но това е културен факт и без него не можем да разберем в какви дни живеем – феновете на дадена поредица знаят как се развива тя и си държат на любимите подробности. Волности не се насърчават. Дали конкретна реплика на някой персонаж е „канонична“ или не – това може да бъде тема на спорове, срещи, фестивали, драматични скарвания, публикации и изобщо на голям шум.

Същевременно обаче различни продуцентски екипи и режисьори си позволяват да изменят значителна част от познатите и обичани истории. Стигат до директни логически противоречия в разказите, а и до конфликти с оригиналния материал, заради чиято популярност изобщо се прави адаптация. Феновете беснеят. Продуцентите се обясняват. Следват взаимни обвинения в тесногръдие, лицемерие и дори в расизъм (от страна на продуцентите) и в неуважение и неразбиране на материала (от страна на публиката).

Естествено, американската индустрия за забавления никога не се е славела с интерес към запазването на оригиналния дух на дадена адаптирана творба. Осакатяването на класически приказки заради една предполагаемо по-повърхностна, но голяма и платежоспособна публика си е запазена марка например на „Дисни“ от много десетилетия насам. „Диснификация“ е ироничен термин за това явление. Интересното е, че то се случва вече включително и с оригинално американски постмодерни митологии като „Междузвездни войни“ и „Стар Трек“. Диснификацията вече стига до изяждане не само на чуждите, но и на собствените си деца.

Намираме се в невероятно време от гледна точка на културния тюрлюгювеч. По нещо напомня на шестнайсети век – епохата, когато старите, „канонични“ версии на рицарските романи са удавени във вълна от нови, евтини, за първи път печатни издания на нови и нови продължения, които взаимно си противоречат, добавят нови персонажи, приключения и отклонения, докато накрая цялата рицарска литература се превръща в непроходима и доста скучна джунгла. Сервантес си е направил страхотен майтап с целия този кич в „Дон Кихот“. Ако ви се четат истински рицарски романи, ограничете се в продукцията, създавана преди 1500 г., ни казва той.

Същото става днес с любимите съвременни поредици. За продуцентите не остава нищо свято. „Дюн“, „Междузвездни войни“, Толкиновият свят – всичко пада под ножа на сюжетното „Кръцни-срежи“. Д-р Енчев пирува с останките от някога познати и обичани измислици. Мъже се превръщат в жени и (по-рядко) обратното, цели векове и хилядолетия се свиват до няколко секунди екранно време, герои пресичат океана за два-три дни без проблем и се оказват на места, на които първоначалният автор никога не ги е пращал… Продуценти и сценаристи убиха авторството.

Но защо става всичко това?

Както казах, в началото бе „Дисни“. Старият чичо Уолт е адаптирал сума ти приказки и по пътя ги е американизирал за пред публика от деца с по-скромни знания и претенции. Първоначално това са били фолклорни сюжети, над които няма авторски права. Сетне започва ерата „Да купим писателя“. И повечето писатели са се поддавали. Защото пачката е убедителна, тлъста и изкушаваща. В много редки случаи продажбите на оригиналния продукт са толкова добри, че да позволят на автора да устои на диснификацията.

Понякога се случват и чудеса.

В някои редки, но щастливи случаи адаптирането е добро и остава вярно на първоначалния авторски материал. Например в това отношение особено добре са филмирани книгите за Хари Потър. „Вярно с оригинала“, може би защото екипът зад филмите далеч не е изцяло американски. Друг път волностите са налице, но са оправдани и почти никой не се сърди. Още веднъж – добрият пример за напълно поносими, не прекалени отклонения при спазен оригинален дух на творбата има в адаптациите на „Властелина“ от Питър Джаксън. Продължението „Хобит“ не беше чак толкова добро. Но също все пак се ядваше. А понякога се налага дори сценаристите да покрият автора и да довършат работата, която той не е. „Игра на тронове“ беше точно това. Повечето фенове харесват повечето от сериала, но не и финала му. Въпреки това го гледаха и той стана част от масовата култура. Днес милиони хора по света могат да разпознаят цитат от „Троновете“ и си имат любими герои.

Стигаме до най-лошото.

Обикновено обаче чудото не се случва. Продуцентите висят над главите на режисьорите с изисквания за квотни кастингови решения. Трябва да бъдат включени хикс на брой цинични реплики – или пък те да бъдат изрязани от сценария, без оглед на това дали ги е имало в оригинала, който се адаптира, а всъщност – пренаписва. Зависи каква публика се търси. Сексът трябва да се засили или пък да се премахне изцяло. Зрелището е предвидено като „семейно“ или като предназначено за циници. Тук се работи по рецепта, вдъхновението няма никаква роля. И така стигаме до антилогичното пренаписване на стари, вече познати истории.

Резултатът? Немощен кич, разбира се. Поръчкова работа, през която като червена линия минава ръководната роля на Партията. В наши дни – ръководната роля на политическата коректност с различните ѝ тотално нехудожествени прояви. Джоузеф Кембъл би се удивил, ако можеше да гледа съвременна преработка на класически сюжет. От „Пътя на героя“ нищо не е останало, защото героят вече трябва да е чувствителен за расовите, здравните, образователните и класовите различия, както и да се срамува от собствената си привилегированост, така че не му остава време да размаха вълшебното си оръжие, да спаси принцесата и да се върне у дома.

Вижте още: МАГИЧЕСКАТА ФОРМУЛА, КОЯТО ДАДЕ СИЛА НА „МЕЖДУЗВЕЗДНИ ВОЙНИ“

Продуцентите са забравили, че всъщност най-простите истории винаги са най-въздействащи. Корпоративният инвеститор плаща на един куп автори на позитивни отзиви да ахкат и да охкат в телешки възторг. Стигаме до момента, в който ревютата не ни информират какво ще видим, а представляват само: „Грабна ме!“, „Докосна ме!“, „Миналото е мъртво, оправяйте се!“ и „Хайде да не бъдем расисти, а да са радваме, че екипът ни върна в любимата ни приказка!“. Само дето това вече не е любимата приказка, а някакъв буламач със сивкав цвят, бозав диалог, скапана актьорска игра и нулево действие.

Има ли решение?

О, да. Разбира се, че има. Стига някой да поиска да го вземе. Например следващия път, когато на Джеф Безос или на друг мулти-турбо-гигамилиардер му хрумне да посегне с алчни пръсти към детската любов на милиони читатели, екипът му да каже:

– Знаете ли, сър, тук един нов, млад, жив и напълно неизвестен автор е написал ултрановаторско фентъзи с напълно оригинални герои и ситуации. Има си и расово разнообразие, и силен женски персонаж, и драма, и въобще всичко, което продуцентите биха одобрили. Не е някаква остаряла, прашна, полуфашистка история, публикувана в далечната 1954-а и изтъркана от адаптации, а е точно това, от което се нуждаем. Хайде да адаптираме нея, а не „Под игото на Саурон“.

Та-да-а-ам! Ето го решението! Просто, ясно и честно. Вместо да се съсипват стари, вече обикнати и познати истории, просто да се създават нови. Стига римейкове. Оставете „Властелинът на пръстените“ на нас, динозаврите. Оставете класиката да си умре от естествена смърт. Изключете ѝ системите за изкуствено дишане и спрете да наливате розови разтвори в измъчените ѝ вени. Създайте нещо ново, нещо оригинално, разкошно и политически коректно! Покажете ни красотата на прекрасния нов свят чрез чистак-бърсак топла история, която да ни разтърси, грабне и докосне! Не притопляйте любимите ни стари манджи, защото те вече и на самите нас са омръзнали.

А ако пък толкова сте закъсали и не желаете да рискувате с нов писател, погледнете библиотечните рафтове – те са пълни с невероятно забавни, макар и не особено популярни книги, които могат да се превърнат в началото на великолепни, шарени нови поредици за киното и телевизията. Да вземем например поредицата за света Маджипур и Замъка на лорд Валънтайн от Робърт Силвърбърг! Това е непретенциозно, но красиво фентъзи, в което мирно съжителстват десетина разумни раси, никой няма нищо против никакви форми на цвят и сексуална ориентация, даже се срещат междувидови любовни истории, а насилието е съвсем малко. Е, да, вярно, главният герой пак е досадният, неизбежно рус млад мъж, но вярвам, че това е поправимо в името на толерантността. Както казва великият гуру и наш духовен отец Шри Махадев Китодар Тодоров:

„Toleranz! Sieg!“