Нашата малка голяма победа: „Под прикритие“ – платено!

Ние, журналистите, често изпитваме чувството, че крещим в празна, херметически затворена кутия. Работата ни е такава, че да се озъртаме, любопитстваме, реагираме и отразяваме това, което става около нас. Да регистрираме доброто и лошото, правилното и грешното, истината и лъжата и да разказваме логично, разбираемо и точно за този поглед. Разбира се, опитваме се да бъдем обективни. И е ясно, че все пак журналистиката има човешко лице и затова и емоционалността не й е чужда.

Колкото повече работя тази професия, толкова повече не се наемам да опиша как тя се извършва най-правилно. Оставям настрана, разбира се, учебникарските правила за трите задължителни източника на информация, за гледната точка на всички засегнати страни, за цитирането и правенето на логични връзки и твърдения, зад които заставаш с името и експертизата си. „Човешката“ журналистика, за която светът говори от поне двадесет години, може да има толкова измерения, колкото определия за човечност можем да дадем. Лично аз вярвам, че тази професия се променя с часове и в годините, когато всеки сам може да е медия, нейната роля е много по-отговорна и по-голяма от това да информира. Тя трябва да дава идеи, посоки за мислене. Да предлага стратегии и гледни точки, които да може да защити. Журналистиката е за да можем от конкретния пример да направим полека-лека картинката на цялото – като нюанс или щриха или като определящ облик. Тя е за историческите шпагати между това, което вече се е случило отдавна, и онова, което с възторг или възмущение виждаме да се случва сега. Нейна е задачата да продължава да задава въпроси, независимо, че понякога отговори няма – питането е процес на търсене, а търсенето винаги предполага развитие. Пък и няма как да получиш какъвто и да е отговор, ако не си задал въпрос, нали така?

Пиша всичко това заради една конкретна малка голяма победа за мен като автор, www.ploshtadslaveikov.com като медия и журналистиката като занимание. След статията „Робът винаги работи ангария“, в която разказахме как изпълнителният продуцент на сериала „Под прикритие“ Димитър Митовски системно не плаща на голяма част от актьорския и техническо-творчески екип на продукцията дължимите хонорари. И как въпреки че това е най-продаваният български телевизионен сериал в чужбина, приходите от тези така успешни сделки изненадващо не стигат, за да се заплати актьорския труд. В статията ставаше дума за поредната финансова мътилка около продуцентските фирми на Димитър Митовски, една от които е „Камера ентъртейнмънт“, и за нехайното до наглост отношение на част от финансово отговорните там към претенциите на засегнатите да си търсят парите, както и на журналистите (в случая в мое лице) да разберат от извора каква е истината и тяхната собствена гледна точка.

Вижте още: РОБЪТ ВИНАГИ РАБОТИ АНГАРИЯ

И добрата новина е, че вчера, в първия ден на август, парите на актьорите са преведени! Разбира се, няма как да не се чувстваме удовлетворени от този факт, въпреки че заслугата за това не е само наша. Предстои да разберем чисто административно как са се случили нещата, тъй като БНТ като главен продуцент и „ковчежник“ нямаше механизъм, по който да плати необходимите суми на изпълнителния подуцент „Камера ентъртейнмънт“, отговорен за заплащането на част от актьорите и техническия състав, тъй като последната има неизплатени задължения към държавата. Единствената възможност това да се случи беше Националната агенция по приходите официално да уведоми БНТ за дълговете на фирмата изпълнителен продуцент, както и самата „Камера ентъртейнмънт“ да признае официално за тях и невъзможността си да ги погаси.

Хубавите новини, точно както и лошите, трябва да се споделят. Вярвам в това, защото всеки пример е повод да мислиш, а мисълта е най-силното оръжие. Точно заради това и в последните години толкова масово отвсякъде се опитват да притъпят точно тази наша човешка и гражданска способност – мисленето. Като всичките си колеги вярвам, че винаги има смисъл да заставаш лице в лице с проблема и да не се страхуваш да се противопоставиш, да изобличиш или да обвиниш. Нашата работа не е за скандалджии, нито за добродушковци. Тя няма общо с тези категории – тя борави с други понятия и идеали. Затова и толкова често споделяното у нас разбиране, че някой журналист „мразел“ някого, затова го критикувал или изобличавал, е толкова махленско и дребно, че дори не си заслужава да се занимаваме с оборването му.

Важното днес е, че една несправедливост беше поправена и една критика беше чута. Този път виковете ни не бяха в празна, херметически затворена кутия. Не си правя илюзията, че това е огромна победа за отношението на плащащите към работещите, на продуцентите към артистите или на самите артисти към собствените им права и тяхната защита. Знам, че това е само началото на началото. Знам, че утре пак някой няма да е уважил нечий труд и време, че няма да е погасил това, което дължи и че няма дори особено да му пука от това. Но съм сигурна, че ако всички – ние, журналистите, и обществото като цяло – просто спрем кротичко да свеждаме глави, докато отмине бурята и се научим да не си мълчим, тези случаи ще стават все по-малко. И така, стъпка по стъпка, може би всеки ще разбере, че да имаш права е твое най-важно право и че точно то трябва да се защитава ежедневно, всяка минута.

Уморително е, но просто няма друг начин.

Всичко по темата „Димитър Митовски и актьорите“