Подарък от Вера Мутафчиева

Откъс от новата книга на Божана Апостолова „Душа в душата. Спомени за Вера Мутафчиева“

Божана Апостолова и Вера Мутафчиева. Снимка: Личен архив на издателката - Подарък от Вера Мутафчиева

Божана Апостолова и Вера Мутафчиева. Снимка: Личен архив на издателката

„Извикана за живот от приятел, който я обича силно, безпощадно търсещо“ е Вера Мутафчиева в новата книга на Божана Апостолова, по думите на първия ѝ читател още като ръкопис – Юрий Дачев. Завършена преди дни, „Душа в душата. Спомени за Вера Мутафчиева“ ще бъде представена премиерно пред публика на 4 септември в Созопол, на фестивала „Аполония“.

„Докато пишех книгата, си мислех, че ако човек прочете цялата Вера Мутафчиева – над 35 белетристични произведения и 3000 исторически статии – може да приеме, че е завършил висше образование. Толкова много е дала тази чудовищна писателка…“, сподели Божана Апостолова във Фейсбук.

По думите на авторката, книгата не е голяма по обем, но е „достатъчна, за да върне Вера Мутафчиева сред нас и я направи по-видима. Тя, а и ние, го заслужаваме“.

Освен „Душа в душата“, на „Аполония“ Божана Апостолова ще представи и още две от най-новите си книги – романът „Завръщането на визона“ и поетичната „Сама и обща“.

Предлагаме Ви откъс от „Душа в душата“.

***

Официалното тържество по случай 59-ия ми рожден ден се случи в ресторанта на парк-хотел „Ленинград“ (сега „Санкт Петербург“) с над 550 души гости. Егото ми ме предизвика и организирах мощна шумотевица – специално поканен елитен оркестър, популярни естрадни изпълнители, между които Богдана Карадочева и Стефан Димитров, танцьори, хумористи, начело с Тодор Колев и какво ли още не. С една дума – завиден празник, без който не можех да мина. Името ми вече беше станало популярно в цяла България. Вестници, радиа, телевизии не само говореха за мен, но и често използваха суперлативи по мой адрес, наричаха ме „Майка Тереза на българската литература“, „Успяла мощна издателка със завиден характер“ или просто „Б. А. милионерката“… Някъде по онова време Вера Мутафчиева ми довери:

Доза Щастие

„Трудно е да пробиеш в София, Божанче. Ти успя, браво на теб!“.

Още по-силни думи е казала за мен Вера в интервю на Митко Новков. Въпреки смущението и неудобството ми, ги цитирам по-долу в полза на истината:

„За тези хора искам да говоря, активните като Божана Апостолова. В тях вярвам. Тя е явление в нашата култура. Да се намери човек, който дава пари и не само пари, а и печатарско умение – има го тя, а и капитал влива в българската литература – този човек трябва да бъде удостоен. В никакъв случай не искам да говоря за собствената си продукция, която Божана сега издава – хората познават книгите ми, нищо ново. Искам да отдам дължимото и необходимото на нея, защото това е човек, който съвсем искрено се сили да направи нещо за българската литература. Толкова естетски ги прави книгите, толкова професионално! Внучката ми, като разбра, че ще давам интервю, веднага ми направи едно импровизирано в кухнята. И ме пита: „Ти в какво вярваш?“. Аз се замислих дълбоко. Замислих се и накрая викам: „Знаеш ли в какво вярвам? Вярвам в професионализма. Професионалистите теглят света. Те генерират“.

Май точно тези нейни думи ме развълнуваха дотам (абе, егото е голямо нещо), че реших да поканя най-близките си приятели вкъщи, за да отпразнуваме 59-ия си рожден ден. Исках, много исках да им благодаря за любовта и взаимността им. Една от поканените гостенки беше любимата ми приятелка Вера Мутафчиева. За да я опиша в онзи момент, отново използвам думи на Митко Новков от негово интервю:

„Голямата българска писателка се движи бавно, едва-едва, годините си казват думата, но въпреки това от прегърбената ѝ фигура лъхат достойнство, сила, велелепие. Мъничка жена с голям дух. Наричам я „жив класик“, Вера Мутафчиева отрича отривисто“.

Вера пристигна заедно с Кин Стоянов. Прегърна ме топло, целуна ме, взе от Кин един огромен пакет, увит в груба амбалажна хартия и ми го подаде.

– Това е за теб, Божано, честит празник!

– Какво е това, Вера? – повдигнала вежди попитах въпросително.

– Това е мой портрет, рисуван от Славка Денева. Тук съм млада, около 25-годишна. Бях родила близначките. Едната кърмех два часа, а другата – три. Щом ги нахраних, бързо обличах една изкуствена тафтена рокля и позирах на Славка да ме портретува. След 70 дни майчинството ми свърши и трябваше да се върна на работа. Повече не можах да ѝ позирам. Затова, ако погледнеш портрета, ще видиш, че едната ми ръка не е довършена. Няма и подпис на Славка. За това, че тя го е рисувала, свидетелствам аз.

– О, Вера, не мога да го приема. Ти си велик писател, Славка Денева – голямо име в изобразителното изкуство. Този портрет не е за мен, а за Националната ни художествена галерия – хората да го гледат, да му се радват, защото ти принадлежиш и като личност, и като писател на целия български народ.

– Виж какво, Божано, добре те познавам, знаех, че така ще отговориш. Аз съм имала две приятелки в живота си – Славка Денева и ти. Така че искам трите да сме на едно място – в твоята къща. – И като бръкна в чантата си, ми подаде една папка. – Това е „Сертификат под честна дума“. В него съм казала всичко, така че вземи портрета.

Портретът на Вера Мутафчиева, рисуван от Славка Денева, е поставен на последната корица на книгата „Душа в душата“, детайл

Явно се беше подготвила и говореше като по ноти – гладко, равно. Тук-там улавях някакво удебеляване овала на гласните и едно особено придихание при съгласните. Това всъщност беше Верина особеност, която придаваше елегантна плътност на гласа ѝ. А талантът ѝ да изненадва се съдържа в сертификата под честна дума, който помествам тук:

Сертификат под честна дума

„За отношенията ни със Славка Денева вече съм писала – писаното бе препечатвано неведнъж, понеже тя живя и отмина тихо, някак незабелязано, почти безсловесно. Сама по себе си суверенна, Славка не се нуждаеше от афирмация, нито от признание.

Нямайки си сестра, дори не брат, озовахме се с нея в особен умствен, по-скоро духовен брудершафт, който започна от осмата ни година, а трая интензивно до двайсет и петата при появата на моите близначки – с императивна необходимост наскоро да поема пожизнения дълг да ги отгледам еднолично.

Цялата онази многолетна борба започна през май 1954, двете със Славка сме били на по двайсет и пет. Дотогава се виждахме поне през ден, ако не и всекидневно. Тя не пожела да завърши Художествената академия, а аз като задочница все пак се дипломирах историчка в СУ, работейки в Ориенталския отдел на НБ.
Предстояха ми 70 дни отпуск по майчинство. След появата на две бебета, трябваше да кърмя едното на три часа, а другото, по-проблемното – на всеки два. Сиреч без прекъсване, нали все още се учеха да сучат. Усещах се сякаш в затвора, без временце за почивка, не и за телефон.

Още без представа що означава то за сестра като нея, довчера споделяли всеки свободен от работа час, Славка ще да е чувствала колко нетърпима за мене е била онази болезнено изневиделица реалност, от която завинаги ще отсъства всичко обичано, привично.

Подир вероятно излишното въведение имам да изрека същественото за случая: тънката чувствителност, меката човечност у Славка са ѝ подсказали как може да ме подкрепи. Нито с думи (словесно пестелива), нито с грош (каквито нямахме), а с друго, за което не бих се досетила: да ме портретува. Претекст, който запълваше минутите от кърмене до кърмене или отчасти съчетаваше двете дейности в единно, но изчистено изображение. Докато по твърда принуда пък извършвах съвсем неотложното, Славка ме изчакваше, непочерпена поне с намазана филия (1954 година!). И най-бодро се шегувахме на гладно.

Кърмех ли, кърмех, бързо навличах после самоделната си рокля от китайска изкуствена тафта, плод от братство-единство. И замръзвах пак за сеанса в течение на петнайсет минути. Междувременно все приказки и хумор. Общи спомени и дискретно, но съкровено неизговорени уверения в съобщност. Славка май предчувстваше, че двете същества в кошчетата ще ме присвоят, а по-нататък ще ме разделят с нея. Тя сякаш бързаше да изпревари тази неизбежна раздяла чрез средството, дарено ѝ от Бога: живописването. В хода на двайсетина дни, при отскоци от непълни часове, Славка отразяваше своята прогноза за мене: една подплашена, объркана още немайка. Дали си е давала сметка колко много ми помага да приема своето бъдеще?

Портретът остана недовършен: на седемдесетия ден след раждането трябваше да се върна на работа. Славка не го и подписа, надяваше се все пак да продължим. Не стана.

За авторството ѝ свидетелствам аз след петдесет години. А и живописната фактура на непретенциозното ѝ произведение вече е издавало стилистиката, която отсетне Славка Денева разви, усъвършенства и която биде неповторима.

Давам си сметка, че с казаното съм пристрастна, иначе не би могло. То принадлежи към време, което ни отне, но и въздаде немалко: тягата да се обичаме. А тази още студентска, неподправена картина си позволих да подаря на нова приятелка, която днешното пък време не отучи да обича и цени: Божана Апостолова.

За истинността на горното се подписвам:

Вера Мутафчиева

София, 10. 08. 2004 г.“

И за да бъда съвсем пунктуална, а и да задоволя любопитството на онези, които не са виждали почерка на Вера, ето ви и факсимиле от същия, но ръкописен текст, написан с ръката на Вера Мутафчиева.

ДС