„Подчинение“ на Мишел Уелбек – възвишен или простовата провокация?

„Подчинение“ (“Soumission”), новият роман на Мишел Уелбек, беше издаден в деня на атаката над редакцията на сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“. На корицата на последния за тогавашния момент брой на изданието има карикатура на Уелбек с надпис „Предсказанията на маг Уелбек: „През 2015 ще ми паднат зъбите… През 2022 ще празнувам Рамадан!“. Впоследствие Уелбек се отказа да рекламира книгата, в която се развива геополитически сценарий, при който ислямът поема не по пътя на насилието и тероризма, а по пътя на избирателните урни и западната демокрация, за да преобрази френската политика и общество.

Трансформацията е проследена през личната траектория на Франсоа и собствената му промяна. Първата от пет части на романа започва с епиграф на Юисманс: …сърцето ми е изсушено… за нищо не ставам. Такъв е Франсоа, така е представено и френското като цяло. Героят е литератор, университетски човек с дисертация именно върху Юисманс, „Жорис Карл Юисманс, или изходът от тунела“ – този автор (наскоро, 130 години след първата публикация, на български излезе шедьовърът му „Наопаки“) е негова опора. Писането на самотния мизантроп и естет е истински ориентир, случва се дългогодишна духовна среща и разговор между писател и читател. Както е известно, университетското литературно образование, ако си смислен и ценен, често води до преподаване. Франсоа не е роден лектор, от малък мрази младите, но намира катедра, асистенство, професура. Заварваме го на средна възраст насред криза на идентичността. Прави равносметка на бившите си приятелки, наблюдава непоправимите белези на старостта в себе си и у тях – онази рязка, смазваща и потискаща дисекция на съвременния човек, която Уелбек обичайно прави. Той не може да живее за себе си, но тогава за кого другиго, щом няма семейство и любов? Не знае как да осмисли и оправдае съществуването си. Този път въпросът на Уелбек: „Има ли любов?“ само донякъде сменя въпроса на Достоевски за Бога. (Уелбек смята любовната нишка на сюжета в книгата за най-тъжната и най-баналната, която е писал.) На 44 години Юисманс открива вярата, замонашва се в Лигюже, една от първите монашески общности във Франция и в Западна Европа. На такава възраст е и Франсоа. Преподавател по литературата на XIX век в „Париж III Сорбона“, работи само в сряда и се прибира с метрото към седем вечерта, часовете и лекциите свършват, все едно не са почвали, безперспективност, спи със студентки, запълва вечерите си с порнография, спори с телевизора. Спори с телевизора с лекотата, с която се произвежда безумие? Телевизиите отричат фигурата на песимистичните коментатори тип „Касандра“; медиите като цяло отразяват, колкото да симулират дейност – и не са критични или обективни, нито пък адекватни. Според собствената си равносметка, Франсоа е осъзната нула в социален и интелектуален план. Той пише статии, отчита ги като мъничък интелектуален пик, който разрежда агонията. Загубва майка си и баща си. Скръбта му е смътна и вяла. Неспособен е да направи онези компромиси, с които хората си улесняват живота, адаптират се към контекста и на практика се вписват. Животът му е мудна безнадеждност към смъртта.

Преди промяната в обстановката, президент на „Париж III Сорбона“ е Шантал Делуз (шега с Жил Дельоз), докторантите лесно плагиатстват в дисертациите си, цари атмосфера на скучни университетски разговори и клюки, колегите му са посредствени и като цяло академизмът е полумъртъв – окопан в университета, без да излиза оттам. Работещите в него нямат социална роля, не поемат отговорности и не са ангажирани с нищо. Смятат, че каквато и да е промяна или еволюция в политическия живот няма да има ефект върху битието и кариерата им. Смятат се за недосегаеми, убедени са, че реалността не ги засяга. Борис Христов пише: аз изкачих дървото на живота -/ видях, че няма нищо на върха, и слизам. Е, Франсоа е в такава житейска ситуация, в същата са и почти всички герои в романите на Уелбек още от дебюта му „По-широко поле за борбата“.

Това, което Франсоа и Франция (впоследствие не само те) намират на земята, слезли от короната на европоцентристкото дърво, е ислямът. Този на „Мюсюлманско братство“, партията на Мохамед Бен Абес. Умерен мюсюлманин, високообразован (завършил е престижното „Екол политекник“). Не е талибан, нито терорист, няма общо и със салафитите. Самите мюсюлмани, според Уелбек, са поставени в ситуация на политическа непредставеност. Затова една „тяхна“ партия е някак неизбежно последствие. Партията е създадена през 2017 г., печели президентските избори през 2022 г. с подкрепа на широка коалиция от утвърдени партии, на които, естествено, са предоставени стратегически министерски постове. Абес впоследствие е сравняван с Митеран, оприличаван е на нов Де Гол. Първоначално той успокоява, че всичко ще бъде наред, няма да има промяна, всичко ще продължи постарому. С лекота отвява Марин Льо Пен, въпреки че тя е с имиджа, поне визуален и рекламен, на Ангела Меркел. Това е край на троичната политическа система: ляво – център – дясно. Финал на класическата секуларност. Историческа политическа мутация след края на историята. Франция е оптимистично настроена. Логиката на мюсюлманската партия е проста и конкретна: важни са демографията и образованието. Ценности! – не икономика. Който има повече хора, субекти, които са възпитани и култивирани в едни и същи ценности и знания – той триумфира, политически и буквално. За неговата платформа и проект икономиката е прах в очите, защото който контролира децата, владее бъдещето. В икономическо отношение Абес е привърженик на дистрибутивизма на Г.К. Честъртън и на Хилър Белок, практикува нещо специфично, което препраща към „третия път“. Държавата не подкрепя големите индустриални проекти и компании. Вследствие на това индустрията залязва, земеделието и занаятите процъфтяват. За три години социалните разходи на държавата са намалени с 85%. Това се случва без същинска опозиция. Престъпността рязко пада надолу. Полигамният брак е узаконен. Патриархатът е легитимен. Гражданите с еврейски произход напускат страната. Пазарът на имоти е повече от стабилен, арабите изкупуват земи. Задължителното ниво на образование вече е основно. Настъпва метаморфоза и крах на университета като класически познатата в Европа институция (както не само Тери Игълтън твърди). „Сорбоната“ става ислямски университет, субсидиран от неограничени саудитски петролни милиони. Мюсюлманите имат по-високо мнение за интелектуалния и академичния елит, отколкото той самият има за себе си. Ислямската Сорбона, със звезда и полумесец на фасадата, успива с щедри пенсии потенциалните протестни реакции на преподавателите. Естествено, те са за тези, които не искат да приемат исляма, за да могат да продължат да преподават. На приелите мюсюлманската религия заплатите са тройно увеличени. Грандиозната амбиция на Абес е да бъде бъдещ своеобразен президент на Европа. Не на сегашната, а на една бъдеща Еврабия, в разширен Средиземноморски Алианс, в чиито рамки влизат Турция, Тунис, Ливан, Либия, Египет, Мароко и Алжир. Римска и Османска империя в едно цяло. По символни причини, бъдещата Европейска комисия ще бъде в Рим, а парламентът ще заседава в Атина.

Самоубийството на Европа е налице. Уелбек последователно (на микро и макро ниво) разработва романа в логиката на Арнолд Тойнби, според която краят на цивилизациите идва не с убийство, а със самоубийство. Началният епиграф на последната част е „Ако ислямът не е политика, той е нищо“ – и е цитат от аятолах Хомейни.

За Франсоа най-очевидното нещо след изборите е, че жените ходят с панталони. След спокоен и уверено упражнен от новия президент на Сорбоната прозелитизъм и натиск да приеме исляма (с аргументите, че тази религия приема света, какъвто е, за разлика от будизма, за когото животът е страдание, или че дори християнството се съмнява в реалността, защото, все пак, „князът на тоя свят“, на тленния свят е дяволът), Франсоа открива, че е пронизан от разбирането за приемливостта, нещо повече, за правилността на подчинението, на абсолютното подчинение. На жената спрямо мъжа. И на човека спрямо ислямския Бог. Полигамията е нещото, което го убеждава. В исляма любовта се изобретява другояче – динамиката й е различна, зададена е, стабилна е. Любов, която остава, не мърда от мястото си.

В края на книгата мюсюлмански партии са на власт в Белгия след успешно сговаряне на мюсюлмани валонци и мюсюлмани фламандци. В Англия, Холандия и Германия мюсюлмански партии са в правителствени коалиции. Моралното „снаряжение” и семейната стабилност настъпват в Европа. И може би – бъдещ нов златен век за новия стар континент. В личен план Франсоа има втори, нов живот – “Vita nova” по Данте и по Ролан Барт. Приел е нова парадигма, в която да живее. Пред него и Франция има бъдеще. „Няма за какво да съжалявам“ е последното изречение на романа.

Текстът не е агресивен, скандален или провокативен. Далеч е от антисемитските памфлети на Селин. Това е дълбоко интимна литература. Главният герой не е сатиричен или пародиен персонаж. Той има нужда от свое собствено ядро, от центростремително движение, което категорично му е отказано от настоящето, било то неолиберално или католическо. И затова той изоставя старата си идентичност. Това може да изненада много хора, но Уелбек е убеден, че съществува истинска жажда за съкровен религиозен опит, копнеж по Бог, нужда от гарант за смисъл на живота. Завръщането на религиозното не е лозунг или евангелистки слоган, казва Уелбек в интервю, а реалност, която застига съвременния човек с висока скорост. Някои френски критици го нарекоха възвишен, поставиха Мишел Уелбек над Оруел и Хъксли. Други са на мнение, че романът му е простовата и мързелива провокация.

В телевизионен диалог Уелбек говори за загубата на свой приятел, Бернар Марис, който също беше убит при стрелбата в редакцията на „Шарли Ебдо“. Уелбек не може да говори. Скован от скръб, едвам сдържа сълзите си. Има читатели, които винаги са му вярвали. От първата книга. Защитавали са го, че не е циник, че не е лесен провокатор и скандалджия, напротив – че скърби за убития свят и за мъртвата любов. И да, и Уелбек каза: „Je suis Charlie”.
Къде се появява България при Уелбек?

Преди описаните от автора избори, има предчувствие за гражданска война. Заплахата идва от „Блок на идентичността“, агресивно движение на „европейските туземци“, то е против мюсюлманската колонизация (членовете на движението цитират индианците, Джеронимо, Седящия бик). Другата опасност е от мюсюлманския еквивалент, джихадистите, за тях също единственото смислено решение е войната. Изплашен, Франсоа напуска Париж и на магистралата избягва сблъсък с български тир, който кара на зигзаг.

Метафора, която ни пасва като ръкавица.

Източник: в. „Култура“

Заглавието е на „Площад Славейков“