Подминати от мрамора

„Момчето ми, аз съм от тези велики личности,
за които никой няма да си спомня след смъртта им.”
Морис Дрюон

Докато светът бодро крачи към нова разрушителна вакханалия, две балкански страни дават учудващо градивен пример: в Македония и България издигаме статуи на царе и герои – и те светят, пеят, въртят се, издигат се на по девет метра. Но избираме все едни и същи личности за увековечаване. Ами другите?

Самуиловци си имаме и от двете страни на границата. Гоце Делчевци също се намират. Популярността на Александър Велики в околностите на Скопие се равнява с тази на Васил Левски откъм нашите предели. Войводите като цяло преобладават над свещениците, лекарите и учителите. Повечето увековечени в чугун и бетон личности са от мъжки пол. Истинският бронз и мрамор не са особено разпространени. Сред статуите от близкото соцминало преобладават изображения на чужденци – у нас Альоши, а при братовчедите отсреща – Титовци. Ако се наложи археолозите на бъдещето да реконструират днешната ни памет, въплътена в монументи, впечатлението ще бъде за две много близки култури с минимални различия, сякаш две съседни и родствени племена са почитали едни и същи богове с местни специфики в култа. Накъсо – досада. Затова искам да си представя една Алея на славата с по-малко популярните, но също забележителни герои поне откъм нашата страна на македонизацията.

За момент щастливо ще изфантазирам, че господата Хайтов, Ангелов, Рашидов, Врабевски и Церетели не участват в създаването на мечтаното българско статуарно величие, а почитаемата публика няма да ми се сърди за тази липса на реализъм. Приемаме, че става дума за идеално кръгли скулптури във вакуум и продължаваме напред. Нека да започнем със средновековните дами, за да угодим и на исторически изкусената, и на политически коректната публика.

Анна, сестрата на свети княз Борис-Михаил

Не знаем как е изглеждала и от нея имаме само надгробния й надпис, но това е изобщо първата българка, чието име знаем, а не си измисляме. Забравете Чигесите, Ахинорите и Паганетата. За Анна има и легенда или квазиисторически анекдот, според който тя е подбудила брат си да приеме християнството. Достатъчен повод за романтична статуя, оставена на фантазията на някой талантлив майстор.

Ладика, българската вещица от ХІІІ в.

Не точно историческа личност, а по-скоро героиня от чешка легенда, Ладика би трябвало да е живяла по времето на Йоан-Асен ІІ и кръстоносния поход на унгарския крал Андраш ІІ. При завръщането си в родината рицарите се забавят в преговори с българите на границата и един от тях се влюбва в дъщерята на тукашен болярин, която се оказва веща лечителка, но ревнива и злокобна жена, преследваща неверния си любим дори отвъд гроба… Тукашната графиня Батори. Бррр!

Виола, княгиня на Ополе

В ХV в. полският историк Ян Длугош пише, че съпругата на княз Кажимеж от Ополе от средата на ХІІІ столетие се нарича Виола и е българка. Ами защо пък не? Можем да си я представим като сродница отново на щастливо уреждащия сватби Йоан-Асен ІІ и като последователка на Калояновата уния. Като стана дума за героичния цар Калоян, неговата безименна дъщеря, омъжена за константинополския император Анри, може пък също да заслужава статуя. Защо не?

Няколко симпатични мъже от същия период също могат да бъдат добавени в списъка.

Авитохол, разбира се

Да се върнем към самия корен на българската историческа легенда. Бащата на Ирник от „Именник на българските владетели” вероятно съответства на хунския владетел Атила, заел почетно и едновременно с това – страшно място в царствените каталози на няколко ранносредновековни европейски народи. Етцел за немците, Атли за скандинавците, Атила или „Бащица” за готите, могъщият повелител на панонската степ населява колкото реалния свят, толкова и въображаемото пространство на Артур и Беоулф. Конят, сабята, бичът и всички други атрибути на комиксовото величие а ла Конан Варварина са разрешени.

Маламир, Пресиян, свети Енравота-Боян и Звиница

По-малко популярните членове на Крумовата или Омуртагова династия – двама по-скоро успешни владетели, един свят мъченик и един рано починал престолонаследник. Всеки от тях си заслужава вниманието, а и четиримата произлизат от най-интересния, „имперски” период на все още езическата Първа българска държава. За скулптора и историческия му консултант би трябвало да е достатъчно предизвикателство дори само историческата достоверност на костюма на кого да е от тези все още почти варварски благородници.

По-непопулярните членове на Самуиловата династия

Дъщерите и съпругата на царя-воин, канонизираният Самуилов зет Йоан-Владимир, кратко управлявалият Гавриил-Радомир, последният престолонаследник на Първото царство Пресиян ІІ или рано загиналите комитопули Моисей и Давид са подходящи за витражи, миниатюри или скулптури в най-различни групи. Стига да се избегне кичът на светещите чаркове, може пък и да се получи нещо добро, но винаги с уговорката, че художествената свобода и общата историческа достоверност компенсират невъзможността за портретна точност.

Тодор-Светослав

Или Светослав Тертер – един от най-успешните владетели на Второто българско царство от началото на ХІV в. Той и синът му Георги ІІ са незаслужено пренебрегвани в националната ни иконография. И двамата са енергични мъже, а бащата има и заслугата, че след много авантюри е премахнал татарската зависимост на България. Може би подходящ за конна статуя някъде в Търново.

… И множество драматични боляри

Царете се създават от придворните. Магнати и създатели на монарси като Георги Войтех, Георги Сурсувул, ичиргу-боила Мостич, кавхана Дометиан, деспот Яков-Светослав Видински или размирника Момчил не са за изпускане. Към тях могат да се включат и полуфантастични фигури като Василий Врач или Боян Мага. За т. нар. „поп Богомил” бих забравил не за друго, а защото той вероятно не е историческа личност: името „богомили” на прочутата средновековна ерес е превод на познатото гръцко „теофили” и на провансалско-катарското „приятели на Бога”, така че „попът” е възникнал като обяснение на названието на вече съществуващата секта. От друга страна, една строга статуя на неумолимия църковен критик Презвитер Козма също е в реда на нещата.

Стига Средновековие! Българското Възраждане има своите недотам наложени имена, а това е жалко, защото например чудесният поп Минчо Кънчев (автор на „Видрица”, която просто трябва да прочетете с умиление) сам по себе си дава материал не за една скулптура, а за същинска мраморна гора от статуи. Кумановският „крал” Карпош от времето на Австро-османските войни може да бъде достатъчно симпатичен и за нас, и за братовчедите ни отвъд Осогово.

Бих рискувал и с един чужденец: францисканския монах Блазиус Клайнер, автор на нелоша „История на България” от времето на Паисий Хилендарски. Истарията е на латински и Паисий не я е ползвал, защото тя е предназначена за западна публика, но заслугата на добрия отец Блазий е несъмнена. По ученост той отстъпва на Шарл Дюканж, но не и на българския католически архиепископ Петър-Богдан Бакшев, който също е автор на българска история и също заслужава по-голяма известност.

Колкото до по-новото време, определено ще се радвам да видя някъде в града фигура на проф. Александър Цанков. Той е водач на един от първите студентски протести в България, непримирим стар републиканец и демократ, принуден по ирония на съдбата да управлява сурово. Същевременно голям ерудит, популярен преподавател и собственик на очарователно малко куче, проф. Цанков е подходящ и за завършек на тази въобразена Алея на недотам запомнените наши важни сънародници.