Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Подводният свят на тъгата и загубата

На български излиза романът на Дени Терио „Игуаната“ (откъс)

Снимка: Изд. „Лист“ - Подводният свят на тъгата и загубата

Снимка: Изд. „Лист“

Две единайсетгодишни момчета се сприятеляват в село Ферланд на брега на морето в северните части на Канада. Свързва ги загубата – едният е загубил майка си съвсем малък, другият – баща си, а майка му лежи в кома в близката болница. Децата се опитват да преодолеят скръбта и отчаянието по своему – създавайки фантастичен свят, в който се гмурват с магическата помощ на препарирана галапагоска игуана. На този тотем на тъгата нарича романа си канадският писател Дени Терио – „Игуаната“ е неговият дебютен роман, с който той печели множество награди.

Терио ни среща с дълбоката канадска зима и безкрайните снежни полета, по които фучат моторни шейни – с една от тях катастрофират родителите на неговия малък разказвач. Момчето среща своя приятел по съдба Люк Безо, когато се налага да отиде да живее с родителите на майка си. Двамата седят на един чин, но това не ги сближава. Сприятелява ги нападение от местни невръстни хулигани. Оказва се, че Люк живее само с баща си – пияница и насилник, а майка му се е удавила в морето още когато той е бил бебе. Момчето обаче отказва да приеме това и си измисля подводен свят, убеден е, че майка му е сирена, а той някога ще стане тритон. Връзката между двата свята според него осъществява препарираната игуана, която намира в един гараж.

Люк обаче си поставя и друга задача – да върне в съзнание майката на своя приятел. Той измисля поредица от ритуали, за да предизвика завръщането ѝ. Смесва сън, фантазия и действителност.

Тъгата от загубата на близък е тема на много литературни произведения. Още повече за това как се справяме с нея. И ако възрастните имат опит, който им помага да преодолеят липсата на някого, за децата това е особено трудно. Особено когато загубят родител. Неслучайно това е темата, която избира Дени Терио за първата си книга.

Канадският писател вече е познат на българските читатели с друг свой роман – „Странните преживелици на един пощальон“, отново преведен на български от Калоян Праматаров. Терио е психолог по образование и това му помага да вникне в сложния вътрешен свят на героите си. Сценарист е на филми и сериали, затова сам пише сценария на филма, който ще бъде създаден по „Игуаната“.

КАНАДСКИЯТ ПИСАТЕЛ ДЕНИ ТЕРИО: В СЯНКАТА НА АМЕРИКА СЕ НАУЧИХМЕ НА СМИРЕНИЕ

Предлагаме ви откъс от „Игуаната“, предоставен от изд. „Лист“.

Поне мама не беше мъртва. Тя продължаваше да живее въпреки коварния удар на влака по главата ù, но спеше в една Арктика, намираща се по-надалеч от Северния полюс. Дори отвъд сънищата, както твърдяха лекарите. Впрочем това беше всичко, което можеха да ни кажат. Мама надхвърляше рамките на техните дипломи.

Всеки ден отивахме да я видим как спи в болницата във Вилньов и аз оставах дълго време надвесен над елфическото ù лице. Нейното чело – поле от девствен сняг. Моята майка – замръзнало Нелигънско езеро през февруари. По мониторите около нея всичко е прекалено спокойно. Мама примигва. Мама помръдва. Мама диша, но кривата на елeктроенцефалограмата си остава равна. Тя спи и единствената ù връзка със света е тръбичката, през която се храни. Само с течности, като растение. Мама е растение, поставено върху шкафа и потънало в зимен покой. Тук поне има изобилна светлина. Стаята е разположена на третия етаж и през прозореца се виждат островите, плаващи в залива.

Лекарите твърдят, че тя не чува нищо, но ние все пак ù говорим. Баба си приказва с нея и си представя отговорите ù. Приседнала край леглото, тя изплита тонове ръкавици с един пръст и ù доверява слуховете от селото, докато аз разресвам косите ù. И когато баба излиза, за да поздрави своята приятелка Арманда от „Дълготрайни грижи за болните“, аз най-сетне се заемам с мама по моя си начин. Изпъвам се до нея и разтривам крайниците ù. Прилича ми на мека статуя. Подпъхвам ледените ù ръце под пуловера си и дори ги допирам до кожата си, за да ги стопля. Никога не плача. Опасявам се, че тя ще ме чуе и това ще я натъжи. Сълзите си пазя за през нощта.

Не се знае кога тя ще се завърне отново сред нас, нито дали някога ще се събуди, но аз вярвам в това. Знам, че няма да ме изостави.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах