Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Поема за желанието

Есе на Златко Ангелов за литературния талант на Гарт Грийнуел в „Каквото ти принадлежи“ и хомосексуалната любов (наред със съпровождащия я срам)

За книгата „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел започна да се говори дълго преди появата й като за един хомоеротичен роман, а след появата й по книжарниците тя бе единодушно одобрена и разхвалена от буквално всички – най-маститите и най-маргиналните – англоезични литературни критици като най-добрия гей роман на Америка. - Поема за желанието

За книгата „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел започна да се говори дълго преди появата й като за един хомоеротичен роман, а след появата й по книжарниците тя бе единодушно одобрена и разхвалена от буквално всички – най-маститите и най-маргиналните – англоезични литературни критици като най-добрия гей роман на Америка.

„Фактът, че първата ми среща с Митко Б. приключи с, макар и незначителна, но все пак измяна, би трябвало да ми послужи още тогава като по-сериозна поука, която би намалила, а може би дори премахнала напълно сексуалното желание, което изпитах към него.”

С това класическо изречение започва новоизлезлият роман на Гарт Грийнуел „Каквото ти принадлежи“. Заявката на автора е, че неговата история е за секс. Още по-точно, за сексуалното желание. Когато затворих книгата обаче, бях във възторг не просто от секса, сюжетната структура и писателското майсторство. Бях напълно потресен и извисен от непоколебимото усещане, че този роман е за най-дълбоките взаимоотношения, които определят човешкото състояние, показани с новаторска литературна техника. И чe както всички големи романи, това е една семейна сага.

gart2

Траекторията на тази читателска еволюция следва един рекламен шаблон: за книгата започна да се говори дълго преди появата й като за един хомоеротичен роман, а след появата й по книжарниците тя бе единодушно одобрена и разхвалена от буквално всички – най-маститите и най-маргиналните – англоезични литературни критици като най-добрия гей роман на Америка, ето защо е напълно естествено всеки читател да тръгва към нея с тази предварителна нагласа. Гей секс – може ли да има по-пикантен рекламен ход от това!

Чакат го обаче страхотни изненади.

Колкото и да ми се иска, избирам да не пиша за тази книга като американските критици, които неизбежно я свързват с еволюцията на социалния статус на хомосексуалните мъже и с традицията на хомосексуалната литература в САЩ. Тяхната елегантна и нюансирана критична мисъл освен това би била твърде неразбираема за българската читателска публика, свикнала със съвсем друг критически регистър – по същия начин, по който българските реалии в този роман, чието действие се случва изцяло в България, са останали извън полезрението на американските, английските и южноафриканските рецензии.

В това есе ще се говори за три неща: висшия литературен талант на Грийнуел, хомосексуалната любов (наред със съпровождащия я срам) и България.

Сюжетът на „Каквото ти принадлежи“ не е сложен. В търсене да удовлетвори сексуалните си потребности, разказвачът (чието име не е споменато в романа), млад американец, който преподава в Американския колеж в Симеоново, попада на Митко, 22-годишен уличник от Варна, препитаващ се от платен секс. Срещата става в тоалетните под НДК и вместо да бъде забравена като всеки друг мимолетен оргазъм, слага началото на един копнеж, който до самия си тъжен край остава на ръба между сексуалното желание и любовта. След няколко последователни срещи в публичните тоалетни, разказвачът кани Митко у дома си и между тях се заплитат отношения на взаимозависимост, в които се таи предчувствието за лош край: Митко има нужда от пари, вещи, храна и убежище; младият американец – от секс, който в неговия случай е обременен със срам, чувство за вина и неясен страх от наказание. Неравенството на връзката произтича не толкова от класовите различия между двамата – Митко е необразован, безработен и безотговорен човек; разказвачът е американски интелектуалец с добра професия, който при това говори добър български – колкото от обстоятелството, че американецът е щедър и човечен и удовлетворява всички нужди на българския си приятел, докато Митко до края не успява да отвърне на любовния му копнеж с искрени чувства, по-дълбоки от утоляването на сексуалното желание. Над връзката им тегне Митковото непостоянство, което разказвачът преживява като заплаха, че може да бъде използван и ограбен. Заплахата обаче не го спира, като пеперуда привлечена от свещ, да търси все по-интимен контакт.

Отношенията между двамата няма как да отидат по-далеч от едно неясно (сексуално) приятелство и постепенно се прекъсват. Две години по-късно, когато разказвачът има вече сериозна любовна връзка с португалец, който не живее в България, Митко се появява внезапно в апартамента му, воден от благородната подбуда да признае на американския си приятел, че страда от сифилис и да го предизвика да се прегледа. Същевременно му иска пари, за да си купи скъпото лекарство, което може да го излекува от сифилис. Но освен сифилиса, Митко е диагностициран с фатално чернодробно заболяване, поради което е изпълнен с ужас от предстоящата смърт. Тестът за сифилис показва, че разказвачът също е заразен, лекува се успешно, разбира, че Митко го е излъгал за лекарството и въпреки спомена за връзката им, добрите му чувства и състрадателността, успява да се освободи от лепкавото присъствие на своя безреден, безпризорен, умиращ от болести бивш любовник.

Но необикновеността на романа не е в сюжета, а в метода: в смелия, непоколебим избор на състояния и изразни средства, с които тези състояния са описани. Признавам, че не ми беше лесно да намеря най-подходящите български думи, за да предам дори най-простата линия на повествованието и да избегна богатия на двусмисленост словесен арсенал, който различните култури употребяват, за да означат отношения, дефинирани от най-съкровени човешки потребности и социална стигма – дотолкова сложни и нееднозначни, дори бих казал нови и непознати, са отношенията и душевните преживявания, които съставляват плътната тъкан на разказа на Грийнуел.

Всичко, което научаваме за американския учител в България и неговия живот, става в главата на разказвача. Разказано е от неговата памет. Но това не е просто паметта за фактите, а паметта за емоционалното състояние на героя в момента, когато ги е преживявал. Разказвачът ни води по всички извивки на себенаблюденията си, като пътеводител из душевния си лабиринт, който дори на самия него не е ясно къде точно води. Прави ни съучастници на двусмислието и противоречивостта на мисловния си процес, на своето постоянно и неутолимо желание, удовлетворяването му и свързаните с това удовлетворяване срам, отвращение и дори позор. Без да е извършил престъпление, хомосексуалният разказвач е постоянно с чувството, че животът му е белязан с дамгата на едно неназовимо наказание.

В биологията усъвършенстването на микроскопа към все по-висока разделителна способност от тази на нашето око ни позволява да „видим” все повече подробности в анатомията на живата тъкан и да разберем как тя функционира. По същия начин се развива и литературата. От сюжети с епични стълкновения на трагични характери, описани чрез техните действия, постмодерните писатели, като се започне от Пруст (а в Америка от Набоков и в Европа от Себалд), все повече съсредоточават погледа си към психичните състояния на своите характери, описани чрез вътрешните им движения, монолози и емоционална памет. Така те ни показват как нашата душа функционира. И все повече техните характери се припокриват с характерите и биографиите на самите автори.

В това отношение прозата на Грийнуел е още една стъпка напред. Във втората част на романа, озаглавена „Гроб”, от двете години, през които не се среща с Митко, той избира един топъл ден през септември, за да опише разходката на своя разказвач сред блоковете на „Младост 2“, покрай безименен, случаен поток. Тази разходка е всъщност посещение в света на неговото детство в щата Кентъки. Дългият абзац, съставляващ втората част и синтактично приличен на дълго изречение по потока на мисълта на разказвача, започва с почукване на вратата. Бащата! Като в „Дон Жуан“ на Моцарт, като в Петата симфония на Бетовен, съдбата изтръгва героя от всекидневието му и го запраща към търсене на причините за неговото състояние. Но, както отбелязва Джеймс Ууд в своето ревю за романа в „Ню Йоркър“, Грийнуел се отказва от станалия вече клише моден сюжетен ход да върне героя си – физически – в дома на детството му. Вместо това завръщането се случва в паметта, по времето на няколко часа разходка в чуждата, неуютна, блокова атмосфера на посткомунистическа България. В имейла, който разказвачът държи в ръката си, се съобщава, че баща му е тежко болен и го очаква. Разказвачът решава да не се отзове на поканата на умиращия си баща, с когото се е разделил преди много години, и в края на своята разходка хвърля листа с отпечатания имейл в потока. В този момент ние вече сме научили всичко важно за семейството на разказвача; за бруталния отказ на бащата да приеме, че синът му е привлечен от мъже, въпреки че самият той живее скрит промискуитетен живот и потиска майката; за унижението, което момчето е изпитало, когато неговият приятел го е принудил да гледа секса, който той прави с момиче.

Казаното дотук може би ви изглежда на спойлер, но не е. Под описаната повърхност, в уникално прецизния език, в откровено описаните сексуални сцени и потискащи български пейзажи и в микроскопичните подробности от менталния пейзаж на разказвача се съдържа толкова много от универсалното човешко състояние, че то може да бъде обхванато само с прочитане на романа. Но как? Дали като го четем с преобладаващата в България парадигма, че добра е само литературата, която има за цел да ни покаже Героя, да ни насочи към онова, което е прието за добро и положително, да ни извиси морално и душевно; в най-добрия случай да заклейми злото с иронията на словото? Или като захвърлим всички социални предразсъдъци и културни конвенции, с които сме закърмени като балкански хора, и с ръка на сърцето приемем, че голямата литература отхвърля всяко лицемерие и плитка психология, за да ни направи свидетели на мъчителни преживявания като подигравки, срам, вина, позор, греховност, заедно със страха от наказание за предполагаемата ни порочност, внушен в семейството, което веднъж и завинаги моделира нашите индивидуални дадености („… когато най-после започнах да правя секс, се оказа, че съм търсел не толкова удоволствие, колкото освежителното чувство от отхвърлянето на оковите и преструвките че не ме е страх, възбудата от освобождението беше толкова искрена, че почти исках да се самоубия. … исках светът да има смисъл и смисълът, който ми се искаше той да има, беше в наказанието” 1)? Дали ще четем с неотклонна емпатия към разказвача, който е не само алтер его на създателя си, а е самият автор, за да разберем изповедната му природа („природата ми е изцяло склонена към изповедност” 2) и неудържимото му влечение към мъжкия секс в публичните тоалетни, една особена форма на мръсна обстановка, предадена по потресаващо омерзителен начин и в оправдателен контраст с чистоплътността на героя? Дали ще съчувстваме на болезнеността на меките китки и доживотно съпътстващия ги страх от болести („желание и болест бяха по същество обвързани в едно” 3)? И дали ще сме в състояние да оценим копнежа му към топлота и човешко присъствие, което е повече от самия секс, но не може да се превърне в дълбока любов (когато разказвачът решава да прекрати съчувствието си към Митковото нещастие, той перифразира прочутата сентенция на Екзюпери по вълнуващ начин: „Любовта не е просто да гледаш другия, мисля сега, но също да гледаш в една посока с него, да се сблъскваш със същото, с което и той, и понякога се чудя дали има някой, с когото бих могъл да стоим заедно и да наблюдаваме онези неща, които не можех с Митко.” 4)?

С една дума: дали ще разберем вездесъщата притегателна сила на Желанието? Желанието, което за хомосексуалния човек е средство да се освободи от опеката на обвинителните предразсъдъци.

Ако съумеем да се настроим на всички или част от тези вълни, ще сме отворени за онези внимателно подбрани от автора епизоди от живота на разказвача в България, които на пръв поглед нямат връзка с желанието, но фактически са емоционалната и, в няколко силни пасажа, философската му подплата. Децата и родителите! Четейки ги, внезапно осъзнаваме колко проста е семейната структура – родители и деца – и колко важна, макар и непредвидима, е изграждащата се връзка между тях от раждането до смъртта.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах