Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Поема за желанието

Есе на Златко Ангелов за литературния талант на Гарт Грийнуел в „Каквото ти принадлежи“ и хомосексуалната любов (наред със съпровождащия я срам)

За книгата „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел започна да се говори дълго преди появата й като за един хомоеротичен роман, а след появата й по книжарниците тя бе единодушно одобрена и разхвалена от буквално всички – най-маститите и най-маргиналните – англоезични литературни критици като най-добрия гей роман на Америка. - Поема за желанието

За книгата „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел започна да се говори дълго преди появата й като за един хомоеротичен роман, а след появата й по книжарниците тя бе единодушно одобрена и разхвалена от буквално всички – най-маститите и най-маргиналните – англоезични литературни критици като най-добрия гей роман на Америка.

В слънчев пролетен ден разказвачът оставя учениците си в час по математическа лингвистика в Благоевград и убива времето си на една маса на открито в типично българско заведение за кафе и напитки – нито ресторант, нито бар, нито кръчма, кацнало сякаш за малко на брега на реката. Пред погледа му четиригодишно момиченце стои пред баща си досами двуметровия бряг и прикрепяно здраво от бащината ръка, ту се навежда над реката, ту се отдръпва назад и се залива от смях. В един момент момиченцето дотолкова се навежда над водата, сякаш ще падне, и бащата го придърпва рязко към себе си в прегръдка, която трае по-продължително от обичайно. Прегръдка, в която, според наблюдателя, няма нищо театрално – за разлика от театралността, която дефинира всичките физически контакти на разказвача. Но, мисли си той, момиченцето ще порасне и такава прегръдка с баща му, олицетворение на всичко домашно, вече няма да бъде възможна. Но поне в момента на разказвача му се иска да се идентифицира с това момиченце, за да надмогне чувството за прогоненост, в която протича неговият собствен живот.

В късното лято разказвачът пътува от Бургас с майка си, която е дошла да го посети от Америка, във вагон първа класа, в едно купе с баба и внуче. Цялата глава е като идеално монтирана сцена от филм: пейзажът на Южна България тече през прозореца, умното и чувствително момченце общува с баба си пред погледа на разказвача, майката на разказвача е умилена от онова, което вижда, а във вътрешния си монолог американският учител преживява неизбежния паралел между своите детски отношения с майка си и тяхната безмълвна проекция у двамата – майката и сина – върху българското момченце и бабата в овехтялото първокласно купе на влака за Пловдив. И това е още по-въздействащ начин да разберем страданието и позора на майката и детето ѝ, съжителствали в най-формиращия период от живота на сина с един лицемерен и брутален баща. В моите очи това е най-силната сцена от целия роман, лишена от двусмисленост и съмнения, вместо това пълна с възможно най-носталгичното преживяване на семейството като (пропусната) възможност за възпитание в добро.

Безспорно „Каквото ти принадлежи” е роман за секс, за гей секс, и описанията на сексуалните сцени, при които сивата зона между еротичното задоволяване и привързаността към тялото, а оттам и към душата на партньора, са обект на най-нюансираните наблюдения и себенаблюдения на автора. Трудността, която ще изпитат читателите в България, е двояка: културна и езикова.

Културната произтича от това, че в българското лицемерно, застинало в предразсъдъците си общество, дори и за най-култивираните личности хомоеротиката е неприсъща, била е винаги и продължава да бъде (какво невежество!) определяна като перверзия и за нея се говори или с презрение и подигравка, или с шушукане насаме. Срам и вина изпитват както практикуващите този вид секс, така и онези, които го коментират. (Моля онези, които са надмогнали тази изостаналост, да ми простят обобщението, но оправданието ми е, че, докато живеех в България до началото на 90-те, аз самият се отнасях към хомосексуалността така.) В този аспект е особено интересно, че Гарт Грийнуел описва многозначително театралността, която му е присъща, но не спира дотук, а обобщава, че театралността – форма на култивирано лицемерие, но и на съмнение в мотивите за нашите най-интимни действия – винаги е налице в социалните ни общувания. Единствено в прегръдката на малкото момиченце и бащата няма театралност, защото в момента на прегръдката то се чувства у дома, най-сигурното място на света.

Езиковата трудност, която и аз изпитвам в момента, е, че в българския лексикон отсъстват нюансирани термини за обозначаване на този вид сексуални отношения. Преводачката на романа е изправена пред пионерската задача да създаде такива понятия, които да не носят културните стигми, олицетворявани от съществуващата терминология.

Специфична – очевидно съзнателно търсена – характеристика на романа е анонимността. Освен Митко, всички останали действащи лица са обозначени с буква, а разказвачът до края остава безименен. Обратно, географията на България, включително имената на улиците и булевардите в София, както и родния щат на автора, Кентъки, са дадени с педантична точност. Този контраст между анонимност и география подчертава напрежението, присъщо на чужденеца, попаднал в една различна от неговата култура, като с това уголемява търсената метафора на отчужденост между средата и разказвача, който и без това, по силата на своята хомосексуалност, се преживява като queer (чужд, странен, различен – непреводима точно дума, когато се отнася до хомосексуални индивиди).

Но ето тук проличава роденият писател. Описанията на България, които са направени сякаш между другото, като фон, дори без да се асоциират с качествата на Митковата личност, който също, дори и българин, е queer, са направени с любов и симпатия и са абсолютно, абсурдно осезателни. Аз съм роден във Варна, но едва ли бих могъл така проникновено да опиша зимния сух студ край опустялото море, както го е направил Гийнуел. Блоковете на „Младост“, хълмовете на Пловдив, по които скитат странни, сякаш бездомни мъже, чарът на Бургас, миризмата на влаковото купе, слънчевият мирис на Струма край Благоевград, запуснатият наполовина строеж на някаква църква, о! – и познатото на всички ни поликлинично обслужване, съпътствано с липса на най-ефикасните лекарства против сифилис, цялата отчайваща безизходност на живота в тази dying country (умираща държава), всичко това създава един събирателен образ, който е верен и безпощаден, но обрисуван със състрадание и доброта. Единственото „избухване” на разказвача се случва, когато на изпращане лекарката го пита дали не е донесъл сифилиса на идване в България и той, вече отворил вратата, полуизвърнат ѝ отговаря:

„Имам го като спомен от вашата хубава страна.”

Не отбелязвам третирането на България в романа с възмущение заради така описаната ми родина, а ни най-малко за да натрапя на читателите клишето, че, видите ли, ето как ни вижда един американец, който ни познава изотвътре. Добрият писател вижда нещата, каквито са и ги описва безпристрастно, въпреки че подбира какво да опише. Едното от нещата, които му принадлежат, е и тази България. И тук стигаме до най-необикновената черта на този роман: досещането на Грийнуел да вплете идиоми от сочния български език в тъканта на своя английски и да ги превърне в най-силната характеристика не само на Митко, но – на България. Няма съмнение, че онова, което принадлежи на разказвача завинаги, е този език. Той го владее почти до съвършенство.

Този уникален стилистичен похват – да се преразказва диалог между българин и чужденец, като българските изрази са дадени в същото изречение като превод – озвучава книгата за всеки българоговорящ читател на английския оригинал. Това почти оргазмено удоволствие от езика ще се изгуби в превода, за съжаление. Но то е позволило на Грийнуел да вплете две двойни метафори в една. Той напуска Митко, въпреки че с това си предизвика непоносима скръб, така както напуска България – неподдържана, повехнала и почти неподвижна, чийто синоним е отдалечаващата се фигура на самотния бивш негов любовник. Но у него остава, на него принадлежи краткотрайната полулюбов, която е изпитал към този прекрасен по своему, но увреден мъж, така както му остава и завинаги ще му принадлежи прекрасният език, който говорят жителите на държавата, където той пребивава само временно.

„Имаше криза, през няколко весеца се появявах статии за намаляващата раждаемост; въпреки че в моя квартал виждах много деца, страната като цяло беше застрашена, хората не можеха да си позволят да имат деца или просто не виждаха смисъ да правят деца, и, понеже всеки, който имаше възможност бягаше навън (…), населението намаляваше и алармата във вестниците се увеличаваше, а самата нация ставаше все по.-мялко реална, беше на изчезване, опасяваха се някои, докато от нея не остане нищо.” 5

В края на краищата има нещо жестоко, но справедливо в това, че един чуждестранен артист, който носи своите собствени съмнения, срамове и желания, е използвал за сцена мястото, което не му принадлежи, за да намери из паметта си най-важните късове от онова, което принадлежи единствено нему: неговия живот. „Но отдалеч”, завършва своя разказ американецът в България (добавките в скоби са мои), “… Митко (България) не даваше признаци, че чувства каквото и да било; знаех си, че това бяха само моите собствени мисли, те не ме доближаваха до него (нея), до този човек (тази страна), когото (която) в някакъв смисъл бях заобикнал, но който (която), през годините, когато го (я) познавах, не беше нищо повече от един чужденец (една чужбина) за мен.

Паралелът между Митко и България не е случаен. „Митко не даваше признаци, че чувства каквото и да било” от раздялата, от развалата, обхванала цялото му тяло, от разрухата, сред която се движи и, като събирателен образ, внушава ни авторът, Митко е човек без отговорности, без чувство за дълг, но с много парични дългове, занемарен и безразличен към общността, преживяващ ден за ден, мързелив и недисциплиниран, объркан и, дори и да има някои добри черти, е, без никакво оправдание, асоциален. Нима не е такава и България, каквато я виждаме днес?

В чисто литературен аспект, романът на Гарт Грийнуел продължава една ултрасъвременна тенденция на автобиографизирано писане. Той се нарежда до Карл Уве Кнаусгор, Елена Феранте и Красимир Дамянов (споменавам съзнателно само най-известните две имена, и то на неамерикански автори, както и нашия преждевременно напуснал ни сънародник, литературен отшелник в Барселона). Кнаусгор описва в подробности своя собствен живот без да спестява и най-незначителните всекидневни подробности, защото, по негово собствено признание, иска да постигне нещо велико от всекидневното. Елена Феранте описва своя свят в Неапол от раждането до напредналата си възраст, укривайки се от публичност: все още никой не знае коя точно е тя – и дали не е той – къде живее и защо предпочита тази необикновена полуанонимност.

Красимир Дамянов, останал недоиздаден в България и непреведен на други езици, проследява своя любовен живот, литературни приятелства и испанско имигрантство в трилогия, която е безпощадно, но егоцентрично откровена. И тримата автори описват себе си като несъвършени човешки същества. Представят се като антигерои. И може би тъкмо това – отсъствието на всякакъв мачизъм и самоунищожителното изброяване на човешките слабости – ги прави толкова четивни и адекватни на човешкото състояние през XXI век.

И в това отношение Гарт Грийнуел прави нова крачка напред. Неговият разказвач не просто се описва без оценка като слабо човешко същество, но се и осъжда заради своите слабости, признавайки че са непреодолими и призовавайки ни да престанем да ги смятаме за слабости, понеже извират от най-съкровените пориви на човека за щастие и себеутвърждаване. Свободата му е в това да не ги крие и да каже пред всички: такъв съм, приемете ме или ме накажете, но не ме оставяйте да живея с оковите на вашето отвращение.

Грийнуел не се е обозначил в романа, но не скрива почти пълната прилика между своя живот и този на разказвача на историята. Единствен от всички обаче – в традицията на испанеца Хавиер Мариас и австриеца Томас Бернхард – той употребява лирично точен език, внушителни паралелни структури и симетрии, като например чукането на вратата, с което започват и втората, и третата част, наименована с хирургическа прецизност „Шарка”. Но най-отличителната му характеристика е, че целият сюжет се случва в паметта на разказвача, в минало време. И това е нещо, което никой още не е постигнал в толкова малък брой страници: да превърне един вътрешен монолог в семейна сага.


Garth Greenwell, What Belongs to You. Farrar, Straus and Giroux, New York 2016 (Гарт Грийнуел, „Каквото ти принадлежи“ – работно заглавие, под превод в издателство Black Flamingo, София 2016)

[1] … when I finally did have sex, it wasn’t so much pleasure I sought as the exhilaration of setting aside restraint, of pretending not to be afraid, a thrill of release so sincere it was almost suicidal. […] I wanted the world to have a meaning, and that the meaning I wanted it to have was chastisement

[2] the whole bent оf my nature is toward confession

[3] desire and disease seemed essentially bound together

[4] Love isn’t just a matter of looking at someone, I think now, but also of looking with them, of facing what they face, and sometimes I wonder whether there’s anyone I could stand with and watch what I wouldn’t watch with Mitko…

[5] There was a crisis, every few months there were alarming articles in the newspapers about the flailing birthrate; though there were may children in my neighborhood the country as a while was imperiled, people couldn’t afford children, or they saw no point in having them, and as everyone who has the chance flees abroad, […] the population declines and the warnings in the papers grow more strident and the nation itself becomes a little less real, fading away, some fear, to nothing.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах