Поетът на „тихия пролетен дъжд“

„Нито той се е разбрал, нито ние сме го разбрали“, казва за Николай Лилиев Гриша Островски

Николай Лилиев в обща снимка със сътрудниците на литературното списание „Златорог“. Снимка: Държавна агенция „Архиви“ - Поетът на „тихия пролетен дъжд“

Николай Лилиев в обща снимка със сътрудниците на литературното списание „Златорог“. Снимка: Държавна агенция „Архиви“

Познаваме го като един от най-нежните лирици в българската литература. Неговото „Тихият пролетен дъжд…” изниква спонтанно в съзнанието на всеки, изкушен от поезията. Роден е преди 135 години на днешния ден, 26 май. Съвременниците му го описват с огромна любов, подчертавайки усета му за словото и дълбоката му доброта.

Още първата му стихосбирка предизвиква интереса на литературните среди, а след втората – „Лунни петна” – за него се говори като за поетичен феномен.

Помним го като поет, като един от най-видните представители на символизма, но основния му житейски път е свързан с театъра. От 1924-а до 1928 г., а после от 1934-а до края на живота си през 1960 г. Лилиев е драматург на Народния театър. Наричат го „поетът на театъра”, човекът, който има грижата от сцената да се носи хармоничната красота на българския език, радетел за чиста стилистика и песенна фраза.

Актьорът Андрей Чапразов казва, че ако Масалитинов е бил сърцето на Театъра, то Лилиев е бил неговата нервна система. Гриша Островски си спомня за него в интервю за БНР:

Америка за България

„Един човек, до когото много дълго съм искал да се доближа, който много ме респектираше и много ме занимаваше. Аз го разглеждах като човек на театъра, а не на литературата, и се радвам, че можех да стоя в неговия кабинет, там, на един стол, откъдето ми доставяше извънредно удоволствие по ученически да слушам случващото се и най-важното – да наблюдавам неговото поведение, да чуя неговите приказки. Лилиев беше човек с голяма вътрешна мощ и мисловен потенциал. Той беше неуморен, постоянен, железен, винаги на поста си и същевременно чувствителен, раним, нежен, деликатен, и като много умен човек, разбира се, хаплив и ироничен. Голямата личност е голяма и за самия себе си, нито той се е разбрал, нито ние сме го разбрали“.

Когато настъпват времената на по-острата, социално ангажирана, експресионистична поезия, Лилиев се отдава все повече на театрална дейност, а поетичния си дух вкарва в преводи. На него дължим едни от най-красивите преводни варианти на „Крал Лир” и „Сън в лятна нощ”, той превежда и либретата на оперите „Ернани” и „Електра”.

Панчо Владигеров го нарича „най-големия поет в пълния смисъл на думата”. Съвместната работа на големия композитор и големия поет ражда операта „Цар Калоян”. Лилиев пише либретото по романа на Фани Попова-Мутафова.

В интервю за БНР от 1977 г. композиторът разказва:

„Като се върнах в България, първата моя мисъл беше да търся сюжет. Тъкмо тогава бяха излезли романите на Фани Попова-Мутафова и аз се спрях именно на сюжета за Цар Калоян. Обаче, разбира се, този сюжет трябваше да бъде коренно преработен за опера. И ако нямах този мой близък познат, един от нашите най-големи поети Николай Лилиев, мисля си, че не щях да напиша тази опера. Този голям поет, майстор на словото, който си играеше с техниката изцяло. Карал съм го по 15-16 пъти да ми преработва едни и същи работи, за да получа туй, което аз чувствах. Туй един ограничен, един малък поет, който трепери, като напише нещо, че да не го изпусне, туй е било невъзможно с един друг автор да стане“.

Лилиев минава през живота, оставяйки белези на доброта навсякъде. Приятел е с всички – от Димчо Дебелянов, Кирил Христов, Боня Пенев – до най-неизвестния поет и най-непризнатия актьор. Лилиев, отдаденият на красотата, въплътена в думите.

***

ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.

Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.

И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.

Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна

по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.

МОЦАРТ – РЕКВИЕМ

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3