Поезийо, ти майко моя мила

Фалирал от романтичност, Елин Рахнев издава нов сборник с поезия за чупливите, за неспособните да се справят със света, за онова, което „един елин ще остави след себе си“. Наречен е „Зелда“ и по думите на своя създател книгата е „есен през юли, гробище с лунапарк, залез в грамофонна плоча“, борави с нюансите на тихото в нас, затрупва ни под непосилни „тонове есен“, покачва рязко „децибелите на тъгата ни“, „вечната тъга по Скоти Фицджералд“. 

Очевидно вдъхновена от Франсис Скот Фицджералд, меланхоличната „Зелда“ (изд. ICU) идва девет години след предишната книга със стихове на Рахнев, „Канела“. Читателите познават поетичната реч на автора и от сбирките „Съществувам“, „Развяване на минзухара“ и „Октомври“. Новата му книга е създадена след културни пластове от девет пиеси и творчество, публикувано на много езици.

Елин Рахнев е носител на награди, сред които поетичните „Веселин Ханчев“ и „Иван Николов“, както и за драматургия – два пъти „Икар“ и един „Аскеер“.

Представяме ви стихотворение от „Зелда“. 

VII.

Напълно фалирах от романтичност. И все повече съм далеч
от всеки и от всичко. Вероятно така е трябвало. Това е
някаква вътрешна, естествена реакция на клетките ми. Това
е процес, до който съм достигнал. Това е многоцветната ми
жал по тебе, зелда. И още хиляди неща, които трябваше да
споделя с приятели, с човечеството. Но не ми достигна взор.
Не ми достигнаха симфонии.

Така и не разбрах защо съм тук. Защо съм мляко пил от
прелетни луни. Защо сред гарванова мъх заченах плахите си
рими. Отдавна чужд на тоз пейзаж, отдавна невъзможен.
Напукал се в съмнения и фобии. Все по-клиничен в своята тъга.
Все по-величествен сред нея. Поезийо, ти майко моя мила.
Ще ме спасиш ли. Ще ме родиш ли ти отново. Да суча пак от
пойната ти легендарна гръд.

Нямам никакво обяснение защо се случи това с мен. Нямам
никакво принципно обяснение изобщо за света. Затова мълча.
Само искам да изплюя сърцето си далеч от общественици и
философи. От възгледи и доктрини. Искам да го загася сред
абажура от сълзите ти, зелда. Да го оставя в коридорите на
уфици. Това ще бъде моят бунт към всички, които разбират
живота. Или поне си мислят, че е така.

Все повече боли. И е студено. Разпадам се и знам, че няма
връщане. Това няма нищо общо с поезията, с недоносените
есенни листа, които съм възпявал. Това е тотална,
радикална, политематична невъзможност да си тук. Пълно
несъответствие със всички съответствия. Това е контракция
на душата. Това е ято от недопети птици затворени в
бутилка. Това е джимито морисън, издаден от пайнер.

Все по-обемна става тъгата ми. Все повече безпризорно се
разлиства навсякъде в организма ми. И това не е поза. Това не
е някакво аристократично стенание. Това си е тъга. Това е
цялата ѝ прелест и перверзия, събрана в мен. Това е цялата ми
невъзможност да започна да се харесвам. Да стана един много
радостен чичко на тридневна екскурзия в чужбина. Да обложа с
данък акапелата на сълзите си.

Поезийо, ти майко моя мила. Спаси ме. Не ме предавай. По
лорка и по уитман бях ти верен. Пресъхват вените. Метален
зной нахлува в черепа. Но може би така е трябвало. Във
карантията на залези да къпя мръкналото тяло. И пикоча
на месечини да пръскам във страдални рими. Това е най-
нормалното и естествено нещо за мен. Това е абсолютно
всичко, което един елин ще остави след себе си.

Вижте още: ЕЛИН РАХНЕВ: ДА СИ ГОВОРИМ, ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ ДИШАМЕ