Поезията, второто лице на д-р Гачев

Има поезия, за която читателят с вътрешния си усет знае без съмнение, че е всесилна. Когато я четеш, не се налага да преценяваш дали е „твоята“, защото безспорно е на всички и за всеки. Това е истински добрата поезия, каквато познаваме от наследството на Добромир Тонев и Иван Методиев, от живите думи на Борис Христов.

Димитър Гачев се подрежда в тази поетична плеяда без усилие. Поезията е неговото второ лице, скрито зад ежедневната маска на лекар. Банално е да се използва антиподното сравнение с лечението на душите, но в случаи като този клишетата се материализират пред очите ни.

„Преди реките“ не е първата му книга, но досега д-р Гачев е издавал само за приятели – в малки тиражи, без разпространение, без абмицията да стигне до всички, които биха имали нужда от думите му. Този поетичен сборник е дело на общите усилия на хора, които вече са изградили своя безспорен авторитет – редактор на стиховете му е Александър Секулов, а издател – „Лексикон“.

Поезията на Димитър Гачев е като търсене на съкровища под пластовете на ежедневното. Когато я четеш, се движиш през лабиринт, чийто изход е отговор на незададени въпроси. Небрежно перфектен в строежа на стиха, Димитър Гачев успява да побере в две думи цели светове. Той владее вселената на периферното зрение, вижда ясно нещата, които обикновените ние усещаме само като полъх до рамото. Успява да ни ги опише така, че да отворим очите си и да осъзнаем, че винаги са съществували.

Читателят ще открие поет, който не се опитва да насочи прожектора към себе си, а просто преоткрива света заради всички. Достатъчно е да прочете дори само едно стихотворение от новата книга на Димитър Гачев, за да се убеди в това.

Рани

Поглеждам те през раните си, Боже!
Не ги остави да зараснат, а очи
да бъдат за неверието в мене.
Видях от злите смъртни как минават
оттатък и смълчават свойте жертви.
Видях и детски люлки нависоко…
В небето им завършваха въжетата.
Жени се скитаха, беряха лапад
за супа на ловците. Те пък мряха
от собствената си жестокост. Наказания
връхлитаха околните. Без време.
Без знаци. Без предупреждение.
Без тълкувания… Без светски теми.
През незарасналите си очи те търся, Боже!
Усещам облекчение, че сам
на пръсти стъпвам, да обхвана лабиринта.
Разбрах,
разбрах,
разбрах,
разбрах!
Доколкото един човек го може!