Поклон за хората, които спасяват отрицатели и присмивачи

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Поклон за хората, които спасяват отрицатели и присмивачи

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Още в началото на кризата прочетох интервю на Мишел Уелбек, в което той с присъщата си неприязън към човешката същност заявява, че не очаква нищо да се промени в нас. Това ме озадачи, накара ме много да мисля, в крайна сметка стигнах до извода, че всеки оценява COVID-19 според собствените си критерии и мерки, според собствената си генетична и емоционална предразположеност.

В самото начало смятах, че на всички ни се дава огромен шанс за колективна метаноя, за пренареждане на стойностите ни, за синхронизирането им според законите на някаква общност. После разбрах, че вместо това на първо място са излезли единствено инстинктивният страх за собствения живот и почти неконтролируемата агресия към другия.

Когато на следващия етап страхът започна да отстъпва и да не бъде толкова обсебващ, дойде ред на типичната българска омраза и настървеност към всички и всичко. Отново се приплъзнахме към оплюването, което ни е така добре познато, присмеха, надменността, високомерието, в които така или иначе сме се вградили поради всеизвестния ни комплекс за малоценност. Защото нали, колкото повече лоши неща говорим за другите, толкова се подразбира, че сме по-различни от тях, сиреч по-готини и умни.

Винаги, какъвто и катаклизъм да се случи оттук насетне, ще има онези двайсет или трийсет процента от нашите сънародници, които ще се присмиват на маските, на мерките, на усилията и страха на другите. Ще се присмиват, но все пак ще стоят на безопасно разстояние от „първата линия”, нали, все пак така, за всеки случай, да не би да се заразим, нищо, че иначе говорим друго.

Америка за България

Да, станахме прозрачни един за друг, защото в екстремни ситуации процепите в нас се разтварят и всичко в „съкровището на сърцето ни” се разкрива дори само от един жест. Дори само от една дума ставаме разпознаваеми, защото да, на лицата си сложихме маски, но маските от душите ни паднаха. Оголихме се. Видяхме се такива, каквито сме.

За мен това беше най-печалният момент от изминалите месеци – когато един човек повече не може да се владее, когато не може повече да играе ролята, която си е харесал, когато въпреки волята и усилията му онова, което е в него, излиза на повърхността и става видимо, почти сетивно, почти прилича на физическо възпаление.

Много хора се препънаха, когато вместо за преосмисляне и духовна метаноя кризата беше използвана, за да се яхне вълната, за да се изцедят дивиденти в личен, професионален, обществен или политически план. Има нещо вулгарно клоунадно в това, когато съзнаваш ясно, че тези дни могат да са буквално твоите последни дни, да ги прекарваш в изчисляване на стратегии, политики, предсказуеми хватки, евтини номера, за да фокусираш в себе си вниманието и чрез него да се приближиш до бленуваните придобивки за онзи живот, който познавахме като предишен.

Маските не били, за да ни пазят, а за да мълчим. И ние, понеже сме много смели и никой не може да ни накара да мълчим, и още повече с парче плат на устата, започнахме да говорим както никога досега. Отрекохме всички мнения, изказвани от специалисти, отричаме вирус, карантина, ваксина, пандемия, нищо от това не е вярно, всичко е измама, манипулация и кражба. Колкото по-деструктивна е една мисъл, толкова по-истинска ни изглежда – и ето, това е истината, която искат да ни забранят да изказваме, заради тази велика истина са ни сложили маски, но ние не ги признаваме.

В многото говорене по време на пандемията най-силно се открои най-тъжното наблюдение за нашето национално „аз“ – непризнаването, отричането на авторитета, на мнението на специалиста, неразпознаването му като специалист, като почтен човек, подравянето, подкопаването на неговата личност, на доброто му име, сриването му, оплюването му. Когато тази работа е свършена, едва тогава се успокояваме, утихваме за малко, оглеждаме се плахо наоколо, сякаш да си дадем сметка каква сме я свършили – но не, никога няма да си признаем, че сме сбъркали, разкаянието е за слабаците, а ние сме силни, ние сме велики и никой не може да ни накара да мълчим и да изказваме своите велики мисли. Единствено мерило колко велики са мислите ни е мащабът на човека, когото сме оплюли – колкото по-голям човек е на нашата мушка, толкова по-велики и по-смели сме. А иначе умеем да се пазим. Просто никога не отиваме на първа линия.

Затова моят дълбок поклона е за хората, които въпреки че живеят в общество от такива смели сънародници, които маските не могат да накарат да мълчат, отиват на първа линия, за да спасяват именно тях. Какви са тези достойни хора, които сякаш не са се родили и израснали в това общество от смели отрицатели и присмивачи? За мен те са някаква загадка, която ме стъписва и вдъхновява. Те не се вписват дори в конспиративните теории, които така лесно и удобно обясняват всичко.

Нека да оставим вируса на специалистите, той е толкова малък, че ние, обикновените хора никога няма да можем да го видим. Но ние виждаме отношението, реакциите, постъпките на хората, те сега се откроиха по-ярко от всякога. Аз съм направила своя избор пред кого да се прекланям и нося защитна маска, за да се предпазвам от другите.


„Фантастичният нов свят“ е рубрика, в която видни български писатели, поети и мислители говорят за света, който ни очаква след внезапното спиране. Техните прогнози, фантазии и наблюдения отразяват все още невидяното бъдеще и обобщават общите ни настроения. Рубриката се осъществява със спомоществователството на „Фантастико“.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3