Златко ЕНЕВ
09.12.2025
Странна и на пръв поглед неочаквана увереност се появи в българското публично пространство – че най-младото поколение, онези, родени след края на прехода, които днес са на двайсет и няколко, може би носи в себе си нещо, което в страната отдавна липсва: не толкова надежда, колкото отказ да се примирява с историческа инерция, която за предишните поколения изглеждаше почти природна даденост. Тази нова гражданска чувствителност не прилича на епизодичните вълнения, които бързо се разтварят в общия цинизъм. Днес тя се разглежда с надеждата, че общественото въображение може отново да се раздвижи.
За разлика от хората, израснали с постоянната умора на прехода, днешните двайсетгодишни не носят вътрешната предпоставка, че нищо не може да се промени. Именно този психологически детайл, на пръв поглед дребен, задава друга траектория – и поставя въпроса какво точно наследяват тези млади хора и дали то ще им позволи да постигнат онова, което всички преди тях не успяха.
Всяко общество има своята дълга биография на провали и пропуснати шансове. В българския случай те се дължат не просто на липса на талант, знания или желание за промяна. Проблемът е по-базисен и по-неудобен: държавата никога не е успявала да постигне устойчива, автономна стабилизация на собствената си основа – дори в периодите, които изглеждат привидно подредени (1920 – 1939; социализмът). Повече от век България живее в режим на започване – нова държавност след Освобождението, нови институции след войните, нов политически модел след 1944-а, нов след 1989-а. Нищо от това не достига момент, в който обществото да каже: „Добре, това е нашата нормалност, оттук нататък вече надграждаме“.
Вместо това всеки период сменя предишния с усещането за временно решение. В резултат имаме натрупване на поколения, които живеят в едно и също състояние: да започваш винаги от началото, да оправяш чужди щети, да поправяш държава, която уж е твоя, но никога не е станала такава по начин, който поражда доверие. Младите усещат това много по-инстинктивно от родителите си: те влизат в политическия живот, без да са били част от големите национални разочарования и затова илюзиите им са по-малко, а нетърпението – по-голямо.
Това не ги прави „по-добри“ или „по-смели“, а просто различни. Именно тук се намесва най-важният исторически въпрос: какво може да направи следващото поколение, ако държавата, която наследява, е все още структурно недовършена? Това не е обвинение, нито оправдание. Става дума за факта, че в България модерността започва на няколко пъти, но никога не стига до стабилна форма.
Във времето след Освобождението институциите се изграждат бързо и често механично, защото обществото изпреварва собствената си административна инфраструктура. В междувоенния период държавата прави усилия за модернизация, но непрекъснатите кризи изяждат ресурсите, а „националният идеал“, разбиран като битка на живот и смърт за осъществяването на Велика България, не позволява никакво място за „непатриотични“ идеи като изграждането на проста нормалност. Социализмът осигурява ред, но не и автономност: всичко уж работи, но по нечия чужда воля. А след 1989-а България се озова в ситуацията да има всички формални белези на демокрация, но само малко от съдържанията, които правят демокрацията устойчива.
Това е историческата среда, в която Gen Z се появява – не като спасители, а като първото поколение, което от ранно детство има масов, ежедневен допир до работещи общества – не епизодичен и опосредстван, а реален и ранен. Те виждат, че някъде другаде институциите не са абстракция, а инструмент; че обществените конфликти не означават непременно хаос; че бъдещето може да има конкретна форма, а не само онази на вечно обещание. Тази опитност, разширена чрез мобилност, образование, емиграция и дигитални общности, създава поколение, което измерва България не според наследените оправдания, а според видимите резултати.
Точно затова те не са готови да приемат твърдения от типа „тук е така“, „нищо не може да се направи“, „всички са маскари“ – мантри, които 30 години държаха обществото в примирение. Те не влизат охотно в тези фрази, защото не носят вътрешната умора, която ги е произвела. Дали това ще се окаже достатъчно за реална промяна, е отделен въпрос; важното е, че за първи път от много време насам има поколение, което реагира на българската реалност като на нещо коригируемо, а не като на природна стихия.
Тук по неизбежност идва следващият, по-тежък въпрос: но защо всички предишни поколения се провалиха? Не толкова морално, колкото структурно. Защо нито едно от тях не успя да приключи задачата по разглобяване на наследените дефицити – не просто да ги „реформира“, а да ги доведе до някаква точка на завършеност? Защо българската модерност все още се държи като проект в зачатък? И най-накрая: има ли шанс младите да направят това, което не се удаде на останалите, или ги чака същата серия от разочарования?
Ако погледнем назад към последните сто и повече години, ще видим, че всяко българско поколение е влизало в зрелостта с надеждата, че най-после ще довърши онова, което предишните не са успели – да превърне държавата в управляем дом, а обществото в място, където усилието има значение. И всяко поколение, без изключение, е стигало до едно и също разочарование (независимо от частичните успехи, които отделни периоди неизбежно са постигали): че колкото и да се старае, накрая пак трябва да започва „от нулата“. В този повтарящ се мотив има повече структура, отколкото съдба. Той не произтича от национален характер или от „балканска особеност“, а от специфичната историческа последователност, която България натрупва: модернизацията винаги започва по-рано на ниво очаквания, отколкото на ниво институционална способност. Затова всяко поколение тръгва напред по-бързо, отколкото държавата може да го понесе, и в един момент двете скорости се сблъскват. От този сблъсък се ражда цинизмът на 40-годишните, умората на 50-годишните и апатията на 60-годишните. Това, което младите днес усещат като „затлаченост“, за предишните е било ежедневие.
Голямата илюзия на поколението, дошло след Освобождението, е била, че модерната държава ще се настани върху народното въодушевление така, както се строи къща върху каменна основа. В действителност новите институции са се появили върху общество, което още не е имало дори елементарни навици на политическа автономност. Държавата е била желана, но не и разбирана. Това е довело до периодични изблици на ентусиазъм, последвани от не по-малко резки отрезвявания. Поколението между войните е вярвало в трескава модернизация, но в условия, в които страната е губила повече, отколкото е печелела. Една част от обществото е настоявала за реванш, друга – за стабилност; между двете линии не е възниквало общо поле, в което да може да се довърши проектът „България“.
Поколението на социализма, от своя страна, е наследило държава, която най-сетне работи, но по логика, несъвместима с идеята за гражданска автономност. Тук провалът идва не от липса на ред, а от липса на участие в създаването му. Когато институциите функционират така, че формално са достъпни, а реално са затворени за инициативи, които не произлизат от самата система, хората се научават не да ги управляват, а да ги заобикалят. Научават се да спазват правилата публично и да ги обезсилват частно. Това не е извинение, нито морален избор, а адаптация към модел, който обезсмисля личната отговорност. След 1989 г. този механизъм за оцеляване се превърна в механизъм на разпад: в демокрацията не се преминава плавно от заобикаляне към участие, защото двете практики изискват противоположни нагласи.
Заобикалянето учи на недоверие, на минимално излагане, на това да гледаш институциите като на препятствие, а не като на инструмент. Участието предполага обратното – видимост, отговорност, готовност да се поема риск. И когато единствената налична социална компетентност е била живот „между редовете“, демократичните институции остават без хора, които да могат да ги обживеят. Не се ражда гражданин там, където дотогава е имало само поданик с два живота – един видим и един скрит. Така поколението на 90-те влезе в свободата с инструменти, които не ù принадлежат, и с навици, които ù пречат. Нямаше как да успее да довърши започнатото.
Поколението на прехода – това, което днес е между 40 и 55, носи най-тежката психологическа рана. Те повярваха, че демокрацията е момент, а не процес. Че като се „върнем в Европа“, миналото автоматично ще се разтвори. Че пазарът сам ще подреди обществото, а корупцията ще бъде временно отклонение. Тези хора израснаха с идеята, че е достатъчно да пишем правилните закони и да повтаряме правилните думи, за да стане страната нормална. Това беше илюзия, но тя беше неизбежна – защото никой от тях не беше виждал нормалност отвътре. Те мислеха реформите през езика на емоцията: „да разбием мутрите“, „да махнем комунистите“, „да отворим прозорците на Европа“. Липсваше хладен поглед към структурите, към икономическите зависимости, към слабите институции, които не могат да защитят никого. И когато след години усилия не се промени нищо съществено, това поколение прие провала лично: като доказателство, че страната е непоправима. От този момент нататък то се отказа от блянове за бъдещето и се съсредоточи единствено върху битката за оцеляване.
А поколението след тях – младите, които днес наричаме Gen Z – наследява не само държава с несвършени задачи, но и емоционален климат, формиран от десетилетия на разочарование. Това е най-голямото препятствие, което идва не толкова от институциите, колкото от самото общество. За разлика от предишните поколения, младите не носят собствен провал – те носят чуждия. И чувстват това като задушаване. Достатъчно е да влязат в какъвто и да е разговор за политика, за да усетят как около тях започва да се наслоява сянката на онова българско „не става“. Тъкмо тук се крие обяснението защо именно те реагират толкова остро и безкомпромисно: просто не искат да приемат чуждите щети за своя нормалност.
Всички поколения досега се провалиха не защото бяха бездарни или безгръбначни, а защото влизаха в борба, в която правилата вече бяха фиксирани от историята. Всеки опит да се промени България отвътре се сблъскваше с една и съща стена: липсата на завършен институционален фундамент, който да позволи на обществената енергия да се превърне в реален политически резултат. Това, което младите днес усещат като „възможност“, предишните усещаха като „безсмислие“. И двете възприятия са верни за своите времена.
Ако има нещо, което различава Gen Z от всички преди тях, то не е моралната им чистота или някаква митологична смелост, а фактът, че те са първото българско поколение, което е израснало в два паралелни свята: единият – България със своите хронични дефицити, а другият – не просто „Западът“, а реалният опит с функциониращи общества, достъпен още преди навършване на пълнолетие. Докато техните родители и дядовци са се учели „на политиката“ от книги, вестници и митологии, младите я учат от целия репертоар на реалното: образователни програми, студентска мобилност, кратки работни периоди в чужбина, социални мрежи, културни екосистеми, които не са ограничени от граници. Те не само си представят нормалността, а са я виждали. И това променя всичко.
