Полъх на отминали нематериални времена

Слава богу, успяхме да чуем Елина Гаранча, докато е на билото

Певицата Елина Гаранча, диригентът Карел Марк Чичон и директорът на Софийската филхармония Найден Тодоров след събитието в зала 1 на НДК. За съжаление, Гаранча не позволи да бъде снимана по време на концерта. Снимка: Софийска филхармония - Полъх на отминали нематериални времена

Певицата Елина Гаранча, диригентът Карел Марк Чичон и директорът на Софийската филхармония Найден Тодоров след събитието в зала 1 на НДК. За съжаление, Гаранча не позволи да бъде снимана по време на концерта. Снимка: Софийска филхармония

Нестандартна, различна е Елина Гаранча, която от десетилетие е на билото на кариерата си. И, Слава богу, дойде при нас, докато е в разцвета си. За което всички присъствали на събитието – мисля единодушно,  сме признателни на Найден Тодоров. Очевидно директорът на Софийската филхармония реализира успешно своята концепция за развитието и възхода на институцията, а  неотдавна смело обяви: „Всеки концерт – празник!“  ще е мотото на настоящия сезон 2019/20. Да, беше  голям празник  и надежда, че обявените програми и гости на Филхармонията ще ни донесат още радост и красота за духа ни.

Концертът на 23 септември в зала 1 на НДК беше третият по ред от голямото едномесечно концертно европейско турне на съпрузите Гаранча и Чичон. Конструиран в две контрастни части, той е свидетелство и за различността на тези музиканти, които очевидно предпочитат контакт с широкоспектърна (в социален план) публика. Затова освен традиционната за този вид концерти оперна програма с арии от популярния репертоар на певицата, втората част бе изцяло посветена на сарсуела, на испанската  популярна музика. Вероятно турнето е и форма за опознаване и  приобщаване на европейска публика  към музикалната култура на Испания.

Едва ли случайно турнето започва във Виенската Голяма зала на „Концертхаус“  на 16 септември,  рождения ден на прекрасната и фина латвийка Елина Гаранча, приветствана на финала с трогателно и спонтанно възторжено Happy birthday, което всички в залата запяват. И ще приключи в Театър „Шанз Елизе“ в Париж, след което следват ангажименти в оперни постановки на Берлинската „Щатсопера“, „Ковънт Гардън“, Париж, Ню Йорк, концерти и т.н.

Допада ми идеята на двамата прочути музиканти за повече баланс на инструменталната и вокалната музика, преди всичко в конвенционалната първа част, в която оркестърът нямаше функцията на мини антракт за солистката. Софийската филхармония и Карел Марк Чичон прекрасно изсвириха своята част (увертюрите към оперите „Луиза Милер“ и „Силата на съдбата“ от Верди, Интермецо от „Манон Леско“ на Пучини, „Леката кавалерия“ от Франц фон Супе, Прелюд към сарсуелата “El bateo”  от испанеца Федерико Чуека и др.), в която пролича и класата на диригента. Не се почувства,  нито за миг, обичайното за случая пренебрежение като към неизбежна и непривлекателна  необходимост; напротив, имаше стегнат, споен оркестър, който свири с прецизност и въодушевление – емоционално, елегантно и пластично, имаше брилянтни пасажи и много  красив и мек звук на медните инструменти. Ярко се откроиха и водачите/солисти в отделните групи.

А К. М. Чичон се представи като диригент с ясен жест, овладян, сдържан, но не стегнат и студен, без маниерничене и себепоказване – все качества,  присъщи на старата немска школа. Следствие на възможността да обмислят и подготвят всичко заедно, естествено, Чичон и Гаранча са в удивителен синхрон и концептуално единомислие.

В първата част тя изпя двете прочути арии на принцеса Еболи от „Дон Карлос“ на Верди. Великолепно! Особено т. нар. „Песен за булото“, която за  обикновеното мецосопрано е кълбо от страхове, неизменно напрежение заради  проблемните си фрази и теситура. Гаранча блесна веднага с индивидуалност и голямо майсторство. Изпълни я с невероятна лекота, свобода, с удоволствие и непринуденост.  А прелестните импровизации, с които Верди пресъздава екзотиката и чувствеността на мавританските песни, са истинско забавление за Гаранча.

С втората ария „O, don fatale“ тя разкри още страни от таланта си – забележително и много красиво излято легато, мощ и обем на гласа, драматизъм, а в „Адриана Лекуврьор“ добави меланхолични цветове и ефектни импресионистични отсенки. Отдавна не бях чувала на живо певица с толкова стилно и изтънчено фразиране – великолепно встъпване и финализиране на всяка фраза заедно с оркестъра, превъзходно вокализиране, благородно и висококаратно звучене, умножени по темперамент и чувствителност. Всъщност Елина Гаранча ни припомни и ни пренесе в епохата на голямото изящно белкантово пеене на ранния XIX век.

Втората част на събитието беше предназначена за публика, която не е чак толкова пристрастена към опера seria. Тук имаше и познати, и непознати (за мен) откъси от творби на испански композитори от XIX и първата половина на XX век. Изпълнявани и известни преди всичко в испаноговорящия свят, някои благодарение на големи тенори като Карузо, Доминго, Карерас, Павароти, Хуан Диего Флорес… Музика, инспирирана от специфичния испанско-мексикански певческо-танцувален фолклор, пренесен в  популярния музикално-сценичен жанр сарсуела. Всъщност, привързаността на Гаранча към нея не е инцидентна – та нали Карел Марк Чичон е родом от Гибралтар, двамата обожават Андалусия, живеят в нейната светлина, топлина, ухания на портокали… Всичко, което зарежда душата на двамата прекрасни музиканти със силна енергия.

Киномания

Публиката спонтанно реагира на тази експлозия от ритми, на непосредствения изказ на радостта от живота и от любовта, примесени понякога с малко тъга и носталгия. С темперамента и с блясъка на гласа си Гаранча „оживи“ картини от прелестната Андалусия и в прочутата „Musica proibita“ (Забранена песен) на Станислао Гасталдон, много популярна от сто години насам, и с романса „No puede ser“ от сарсуелата  „La tabernera del puerto“  на Пабло Соросабал, с иконичната галисийска песен „Лела“ на  Мато и Кастелао и др.

Закономерно празникът приключи с  Хабанерата от „Кармен“ на Бизе, една от знаковите  партии в нейния голям репертоар.

Щастие е, че можахме да чуем мецосопрано от този най-висок ранг в световната листа, защото освен наслада, тя ни остави и естетически еталон за действително високо майсторство, музикалност, непосредственост и артистичност, отрезвявайки ни малко от неспирното желание да оценяваме всичко, което чуваме, гледаме или четем като световно и велико. Тази фина, крехка наглед красива певица ни обгърна и с полъха на едно отминало време, в което пеенето е било наслада и блян, копнеж и полет за душата, а не само професия, слава и пари.

Пловдив Джаз Фест