Политическият манифест на г-н Идеал

В разговор веднъж чух, че Франция все още е прикрито роялистка. Президентите идват и си отиват, но вездесъщата администрация, кирасирите пред Елисейския дворец и държавният култ към Мариана успешно са заместили Стария режим. Силният президент използва инерцията на тази сложна машина и се превръща в национален обединител. Слабият президент отминава и бива забравен като ленивите меровингски принцове. По всичко личи, че Еманюел Макрон иска да бъде силен президент.

Книгата на Макрон, излизаща и на български език, е писана непосредствено преди последните избори в Хексагона – и съвсем навреме излиза у нас в седмицата преди очакваното посещение на френския президент в България. Амбициозно е озаглавена „Революция“. Каква революция може да бъде проведена в страна, където събитията отпреди двеста години вече са модел, мейнстрийм на говоренето и са се превърнали в казионен фонов шум на всяка политическа кариера? Усмихнатият трийсет и осемгодишен мъж със сини очи от корицата (или екипът му) показва, че и най-изтърканите послания могат да зазвучат енергично от устата на достатъчно самоуверен оратор.

„Революция“ на Макрон е предназначена за политически ангажирани, по-скоро разочаровани, образовани французи. Излизането й извън Франция има смисъл, доколкото авторът на томчето има претенциите да се превърне в общоевропейска звезда. Дьо Гол казва: „Франция е Франция само когато води“. Макрон очевидно следва тази максима и се опитва да вдъхне нов живот на твърдения, които е лесно да вземем за клишета. Франция според него заема изключително място сред европейските нации от поне хиляда години насам; верността към Републиката и Църквата са две различни, но не непременно противоположни добродетели; страната трябва да се изправи пред предизвикателствата на тероризма и съвременните технологии; образованието е от изключително значение; младите забулени мюсюлманки заслужават подчертано съчувствено отношение и постепенно, но безкомпромисно трябва да бъдат светски възпитани и интегрирани в съвременното общество чрез системата на френските училища; никога не трябва да се допуска политически превес на крайната десница; задморските департаменти трябва да се децентрализират, оставайки си френски; а партиите бездруго са на практика мъртви… Макрон казва това, което умереното (и уморено) мнозинство от предполагаемо добронамерени французи иска да чуе.

С Божията милост крал на Франция и Навара…

Първата реч на Макрон след изборите беше от Лувъра, а не от Елисейския дворец. Съпругата му скоро даде интервю, в което обяви позицията си на Първа дама за официална и обеща харта на прозрачността за всички свои публични ангажименти и разходи. В много от изказванията си президентът говори за историческото наследство на Стария режим. Книгата „Революция“ упорито повтаря монархическото „аз“, „аз“, „аз“, подходящо за владетел или поне за човек, решен да възстанови седемгодишния мандат на френските държавни глави. Семейство Макрон явно отсега се подготвя за втори престой начело на Франция, за големи жестове, предизвикателства и триумфи… и наистина се опитва да имитира поведението на кралска двойка. Не е тайна, че френските президенти по традиция са съ-принцове на малкото пиринейско княжество Андора, на границите на някогашното кралство Навара, откъдето идват Бурбоните.

На пръв поглед авторът на „Революция“ може да ни се стори донякъде смешен със своето уверено говорене за любов към Франция, за добродетели, приоритети и морални императиви. Но в Европа почти не е останал кой да говори така, поне не сред изпускащия контрола мейнстрийм. Макрон рискува да говори емоционално и с това да отнеме част от оръжията на крайната, така наречена „алтернативна“ десница (чийто популизъм в нашите объркани времена често звучи левичарски). Ходът е ловък и изведнъж представя един кариерен политик като естествен водач, искрено загрижен за нацията си… но и защитаващ конституционния ред, а това е рядка комбинация. Наистина, такава обикновено е позицията на монарсите, а не на изборните държавни глави. Пред нас стои човек, който явно желае да се хареса, да изглежда едновременно чувствителен и силен… и да остави впечатлението за Еманюел I Многообичания.

„Революция“ няма да бъде любопитна за всички и може да остарее бързо, както често става с възторжено звучащите книги на политици. У нас тя може да събуди донякъде снобския интерес на политически изкусените читатели. Но е добре написана, следва правилата на чудесни реторически образци и по-голямата част от нея може да се прочете на глас. Вероятно е съставена по чернови за речи и биографични бележки. Може би ще бъде любопитно да се върнем към нея след десетина години, когато името Макрон вече няма да е новост, а или ще бъде забравено, или ще се е превърнало в титла на триумфиращ лидер. Дотогава, надявам се, президентът няма да пише нови книги, а ще остави това занимание за следващ период от живота си. Все пак кралят трябва да отдели време и за работите на кралството.

В българския превод на Венелин Митев е допусната една забавна интерпретация. Френското подзаглавие „Notre combat pour la France” е преведено не като „Борбата ни за Франция“, а с далеч по-неловко звучащото „Битката ни за Франция“. Разбира се, преводачът се е опитал да избегне асоциация с „Моята борба“ и това е похвално. Но се е получила друга неволна връзка със злощастната Битка за Франция от 1940 г. Макрон със сигурност не би искал подобно звучене и затова е подбрал думата „combat” (борба), а не „bataille” (битка) в подзаглавието си.

„Революция. Битката ни за Франция“ от Еманюел Макрон е издание на „Слънце“.

Вижте още: СНИМКА, В КОЯТО ВСЕКИ ДЕТАЙЛ ИМА ЗНАЧЕНИЕ

СЕКСИ