„В момента, в който някой каже за държавните работи: какво ме интересува? – държавата трябва да се смята за изгубена”, казва Жан-Жак Русо. Годината е 1762-а, но и днес – 250 години по-късно – често и у нас чуваме подобни изказвания за държавното управление. При това положение да смятаме ли българската държава за изгубена?
На родния книжен пазар излиза най-новото издание на труда, смятан за основополагащ в изучаването на властта и държавата – „За обществения договор“ на Русо. Книгата е част от философската поредица на издателство „Лист”. Преводът е на Донка Меламед и е от 1970 г., когато книгата е отпечатана за първи път на български език. Следговорът на днешното издание е на преподавателя по философия в колежа „Гарно“ и Университета „Лавал“ в Квебек Емил Григоров.
Жан-Жак Русо се заема да изследва принципите на властта през 1743 г. По онова време той е на 31 години и изкарва хляба си като секретар на френския посланик във Венеция граф Дьо Монтегю. Градът-държава, наричан тогава Ла Серенисима (Святата република), се къпе в слава и мнозина сочат управлението му за пример. Русо обаче забелязва недъзите в политическата система и смята, че те са сред причините за нравствената разруха на венецианците. В крайна сметка – твърди той – всичко опира до политиката и нравственият облик на един народ се изгражда от неговите политически институции.
В „За обществения договор“ Жан-Жак Русо разглежда три форми на управление в зависимост от броя на членовете, които го съставляват: демокрация, аристокрация и монархия. Всяка форма може да бъде най-добра при определени обстоятелства и най-лоша – при други, казва философът. Според него демокрацията подхожда за малките държави, аристокрацията – за средните, а монархията – за големите. И заключава:
„Ако съществуваше народ от богове, той би се управлявал демократично. Толкова съвършено управление не е за хора”.
Предлагаме ви следговора на новото издание на „За обществения договор“.
Русо и въпросът за политическата свобода
Емил ГРИГОРОВ
Някъде през 1743 г., докато си изкарва хляба като секретар на френския посланик във Венеция граф Дьо Монтегю, Жан-Жак Русо (1712 – 1778) се впуска в интелектуалното приключение, което ще го направи един от най-големите политически мислители в историята на човечеството.
Установил известна причинно-следствена връзка между недъзите на прехваленото по онова време управление на Венецианската република и ширещата се сред венецианците нравствена разруха, гордият гражданин на Женева заключава, че всичко в крайна сметка опира до политиката и че нравственият облик на един народ се изгражда от неговите политически институции.
„Големият въпрос за възможно най-доброто управление – споделя той повече от четвърт век по-късно – ми изглеждаше сводим до ето този: Каква ще да е природата на управлението, способно да формира най-добродетелния, най-просветения, най-мъдрия и в крайна сметка най-добрия народ, ако употребим тази дума в нейния най-висок смисъл? И ми се струваше, че той върви ръка за ръка със следния, иначе различен, въпрос: Какво ще да е управлението, което по природа се придържа винаги най-строго към закона? Оттук пък: какво е законът?“
През следващите две десетилетия Русо размишлява напрегнато върху така формулираните въпроси и изпод перото му излизат страниците на ръкопис с работно заглавие „Политически институции“. „За обществения договор“ е онази част от него, която той се решава да публикува през 1762 г. и която съдържа в сравнително пълен и логически завършен вид неговата концепция за политическата свобода. Тук тя ще бъде набързо разгледана в отношението ѝ към следните три ключови за модерната политическа мисъл понятия: политическо право, политическа воля и политическо равенство.
Под политическо право Русо разбира това, което в наши дни се нарича конституционна уредба, т.е. системата от най-общи принципи и правила за организация на обществения ред, въз основа на които дадена човешка общност се конституира като политическо общество. Тези принципи и правила имат договорен произход; те не произтичат от някакъв природен или божествен закон, а се установяват и задействат в резултат на споразумение между хора. Веднъж сключили такова споразумение, като акт на свободно колективно волеизявление, всички участници в него се задължават да го спазват по най-строг и безусловен начин, като в същото време всеки един от тях се идентифицира с него в качеството си на негов родител. Така, „на мястото на частната личност, на отделния договарящ, този акт за съдружие създава едно морално и колективно тяло, съставено от толкова членове, колкото гласа има общото събрание, което със същия този акт получава своето единство, своето общо „аз”, своя живот и воля“ .
Оригиналният момент тук, в сравнение с по-ранните модерни политико-правни учения, е в субстанциалното, а не само каузално, обвързване на политическото право с политическата свобода, схваната като колективна морална автономия. Ако у Хуго Гроций (1583 – 1645), Томас Хобс (1588 – 1679) и Самуел фон Пуфендорф (1632 – 1694) свободата на обединяващите се в политическо общество индивиди се свежда до един първоначален акт, установяващ характера и обсега на властта, на която занапред ще се подчиняват, то у Русо тази свободно договорена и установена власт не е и не може да бъде нищо друго освен постоянен гарант за осъществяването на автономната воля на политическото обединение, сиреч – на политическата свобода. За него именно свободата е алфата и омегата на политиката, нейно начало, неин върховен принцип, нейна крайна цел и съответно, основна добродетел на членовете на политическото общество, а политическото право – същата тази свобода, но вече възведена в ранг на закон. Приелият доброволно да стане част от политическото тяло отделен човек се самозадължава да спазва и пази договорения с негово участие правен ред, а оттук и да бъде политически свободен, доколкото този ред го задължава да се подчинява единствено на закона, и по този начин му забранява да се подчинява на чиято и да било частна воля, в това число и на неговата собствена, когато тя е в конфликт със закона. В този смисъл политическата свобода е способността за отъждествяване на индивидуалната воля с колективната воля, извикала на живот политическото право. Или, за да се изразим с езика на Русо, установената с обществения договор гражданска свобода се изразява във волята на всеки член на политическото съдружие да вложи в него „своята личност и цялата си мощ под върховното ръководство на общата воля“.
Повече от двеста години вече това схващане за политическата свобода е предмет на ожесточена полемика между тези, които го отхвърлят, защото им се струва твърде плебейско или – от една малко по-късно изградила се гледна точка – застрашаващо индивидуалните права и свободи, и тези, които го защитават, разпознавайки в него гласа на разума.
Един от първите, които го нападат, е Жозеф дьо Местр (1753 – 1821), основоположник на френския католико-монархически консерватизъм. Ето какво пише той някъде между 1794 и 1796 г.:
„Разпоредбите, които би излъчил един така конституирал се народ, биха били правилници, а не закони. Законът е толкова малко израз на волята на всички, че колкото повече изразява тази воля, толкова по-малко е закон. Тъй че той съвсем не би бил закон, ако е дело на абсолютно всички, които би трябвало да му се подчиняват“ .
И още:
„Управлението не е […] въпрос на избор; то произтича от самата природа на нещата. Невъзможно е човек да бъде това, което е, и да не бъде управляван; едно такова обществено и лошо същество трябва да бъде държано в подчинение. Философите на този век, разклатили основите на обществото, не спират да ни говорят за вижданията, които са имали хората, обединявайки се в общество. Достатъчно е да цитираме Русо, изказващ се от името на всички тях. „Народите, заявява той, са си избрали водачи, за да защитават свободата им, а не за да ги подчиняват.“ Това е груба грешка, родила много други грешки. Човекът нищо не е избрал; той всичко е получил. Получил е водачи, защото не може без водачи. И обществото не е и не може да бъде резултат от споразумение; то е рожба на закон“ .
Намирам тази критика за не особено сполучлива – първо, защото почива на изцяло външни спрямо мисълта на Русо предпоставки и в този смисъл е предубедена; и второ, защото свидетелства за повърхностно разбиране на идеите и понятията, към които се отнася. Да отхвърлиш една рационално построена теория на политическата свобода въз основа на недоказаното вярване, че човекът не заслужава такава свобода, е колкото лесно, толкова и безсмислено. Най-краткият, но съвършено адекватен отговор, който извиква подобна реторика, е: не за това иде реч. Но нека проявим към достолепните представители на католико-монархическата реакция дължимото им уважение и вежливо ги поканим да разгледат по-внимателно аргументите на Русо.
Задачата, която си поставя той в „За обществения договор”, е не да докаже, че човекът заслужава да бъде политически свободен, а да проучи „дали в обществения ред може да има някакво законно и сигурно правило за управляване, като вземем хората такива, каквито са, и законите такива, каквито могат да бъдат“. Да „вземем хората такива, каквито са“ означава да държим сметка за техните действителни способности, добродетели и пороци. Всички те се коренят в човешката природа и се наблюдават в живота на хората. Въпросът е да се намери и формулира такъв принцип на организация на обществения ред, който да съответства на човешките способности и чисто нормативно да окуражава човешките добродетели, като същевременно потиска човешките пороци.
За да бъде трайно и ефикасно действащ, този принцип трябва да единява членовете на обществото, при това – не външно, налагайки им да живеят по начин, който не всички от тях са избрали, а морално, обвързвайки ги със свободно избрани задължения. Само така той би могъл да бъде едновременно законен и легитимен. Две години след публикуването на „За обществения договор” Русо пояснява това свое съображение по следния начин:
„Какво прави от държавата едно цяло? Само съюзът между нейните членове. И от какво се ражда този съюз? От задължението, което ги свързва. Дотук няма разногласия. Но каква е основата на това задължение? Ето върху какво спорят отделните автори. Според едни това е силата; според други – бащинският авторитет; според трети – Божествената воля. Всеки установява своя принцип и атакува тези на другите. Аз направих същото и следвайки най-здравите от изказаните преди моето мнения, поставих в основата на политическото тяло споразумението между неговите членове“ .
Може ли човек да се споразумее с други хора да търпи външни, т.е. произтичащи от чужда воля, ограничения на своята свобода? Разбира се, че може, ако в противен случай рискува да изгуби живота си, любим човек, собствеността си или нещо друго, на което много държи. Но дори да придобие формата на закон, едно такова споразумение няма как да стане легитимно, т.е. морално приемливо, в неговите очи, защото ще го е сключил под натиска на външна принуда и съответно на цената на насилие върху волята си.
1 2
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение