Политиците упорито мълчат за арменския геноцид

Политиците пренебрегват декларацията с призив българската държава да признае арменския геноцид и гоненията на тракийските бежанци, стана ясно на пресконференция, организирана от инициативен комитет от 100 интелектуалци, посветен на каузата. Преди 15 дни декларацията е била връчена на председателя на парламента Цецка Цачева, премиера Бойко Борисов, президента Росен Плевнелиев и на председатели на парламентарни групи. Днес обаче, само дни преди датата, на която светът отбелязва трагичното събитие, отговор от властта все още няма.

24 април е ден на възпоменание на трагичната съдба на около милион и половина арменци, станали жертва на антихуманна държавна политика в Османската империя. „Сега, в самото навечерие на годишнината, е време държавните мъже да излязат от своята летаргия, от унеса, от страха, от конформизма. След като и самият Свети отец папа Франциск преди 5 дни категорично осъди арменския геноцид, над половината от членките на Европейския съюз са го признали отдавна – хубаво би било и България да се присъедини към цивилизована Европа и по този въпрос“, заяви издателят Иван Гранитски, който е от инициативния комитет.

Въпреки че са получили обещания от парламентарните групи на Реформаторския блок, БСП, АБВ, Атака и Патриотичния фронт декларацията да бъде внесена за разглеждане в парламента, организаторите са уверени, че депутатите няма да я приемат. „Тогава нашите подписи ще станат 1000, после 10 000“, зарекоха се те.

Думата за кратко взе жена от арменски произход от публиката, която разказа какво е чула от режисьора Крикор Азарян: „Убедена съм, че 99% от арменците ще кажат: „Искаме морал, не ни интересува правото“, но знаете ли какво каза Крикор Азарян? Това, което искаме, е да напишем едно писмо до всеки човек под слънцето, за да не повтори това, на което ние сме били свидетели, били сме деца на тези родители, които са пострадали. Ние нищо друго не искаме“.

Композиторът Хайгашот Агасян, който също е в инициативния комитет, изрази увереност, че в последния ден – 24 април, депутатите все пак ще внесат за разглеждане декларацията. Дали обаче ще се приеме тя, е друг въпрос. „Хората казват – простете и да вървим напред. Прошка може да има само и единствено, когато има покаяние“, каза той в заключение.

Какво се е случило според историята?

През нощта на 24 април 1915 г. полиция нахлува в домовете на видни арменски интелектуалци в Константинопол и ги арестуват. Само за няколко дни над 800 души – писатели, поети, журналисти, политици, лекари, адвокати, учители, свещеници, дейци на изкуството, са изпратени в централния затвор на турската столица. Жертва на тази първа вълна на изтребление стават светилата на арменската литература, музика, драматургия, поезия, най-големите умове на арменския народ.

След разправата с цвета на арменската интелигенция в Константинопол и на други места, идва ред на арменското население и в турските провинции. Настава невиждана етническа чистка, стотици хиляди арменци са избити, а онези, които оцеляват в кошмарните дни, са прогонени от родните си места. На депортация е подложено цялото арменско население. Огромни маси от хора – предимно жени, деца, стари и немощни хора (голяма част от мъжкото население между 18 и 45 г. предварително уж е мобилизирано за война и изтребено още в казармите), биват изтласкани към сирийската пустиня. Онези, които не са убити, умират от глад, болести, изтощение, изнасилвания, издевателства…

Загиват милион и половина невинни хора. Планът на младотурските ръководители и идеолози като Таляат паша, Енвер паша, Джемал паша, Наим бей е осъществен с изключителна жестокост. По турските земи не остава и помен от присъствието на арменците. Спасяват се малцина.

Оцелелите, спасили се като по чудо от кланетата през 1915-1917 г., търсят пристан в други държави. Част от тях намират подслон и у нас, в България, която им отваря приятелски вратите си, за да ги приюти и да им даде шанс за нов, спокоен живот. Цар Фердинанд издава специален указ за приемането на арменските бежанци през 1915-1917 г., по-късно така постъпва и синът му Борис ІІІ, както и правителството на Александър Стамболийски. През 1922 г. България отваря границата си и без колебание приема измъчените и останали без дом и имущество арменци, които се опитват да намерят спасение от кървавите турски отряди. Няколко десетки хиляди бежанци преминават през този период през родината ни, някои от тях се установяват тук завинаги, а други продължават към други държави. И днес техните потомци с благодарност произнасят името на България, защото не са забравили, че в един отчаян за техните предци миг, това е страната, приютила ги по братски.

Над 25 държави признават геноцида. Не и България

Повече от 25 страни по целия свят осъдиха чрез парламентите си като престъпление срещу човечеството арменския геноцид, настояха Турция да признае извършеното варварство и да поиска извинение от арменския народ. Сред тези държави са Франция, Русия, Гърция, Кипър, Канада, Ливан, Белгия, Уругвай, Аржентина, Швеция, Уелс, Холандия, Словакия, Литва, Венецуела, Полша, Чили, Бразилия, Боливия, Шотландия, Швейцария.

Геноцидът над арменците бе признат и осъден и от влиятелни международни организации като Световният съвет на църквите и Европейския парламент. На 18 юни 1987 г. Подкомисията на ООН по правата на човека и Европарламентът приеха решение за признаването на Геноцида над арменците в Османската империя (1915-1917). Същата година Съветът на Европа прие решение, съгласно което отказът на днешна Турция да признае факта на престъпното деяние, осъществено от правителството на младотурците, е непреодолимо препятствие по пътя за членството на Турция в ЕС.

България обаче, която спасява десетки хиляди от бягащите от кланетата в Османската империя арменци, и до днес продължава да мълчи. Неколкократните опити на някои парламентарно представени политически сили да бъде приета декларация за признаването и осъждането на геноцида над арменците от 1915-1923 г., удрят на камък. Изнасяха се аргументи, които освен че са лишени от всякаква логика, поставяха дори под съмнение факта на извършеното преди 100 години престъпление. За първи и последен път през 1995 г. в българския парламент депутатите станаха на крака, за да почетат паметта на избитите през 1915 г. арменци.

През 2008 г. за първи път множество общински съвети в различни градове на страната – Варна, Пловдив, Бургас, Русе, Шумен, Бяла, Видин, Стара Загора, Кюстендил и други, общо 18, признаха и осъдиха деянието, извършено преди 100 години в Османската империя.