Полов акт за 965 млн. рубли

Гледах тази сутрин най-великия филм на 2014 г. – „Слънчев удар“ на Михалков. Впечатлен съм. Но първо няколко думи за първоизточника – разказа на Бунин „Слънчев удар“. Целият сюжет на това кратко, четиристранично разказче, се свежда до страданията на млад поручик със светли мустаци и сини очи.

Плавайки на някакво подобие на параход по Волга, той започва free love с подпийнала дама, която се връща у дома при мъжа си и тригодишното си дете от Анапа, където се е отдала на приятно курортно нищоправене. Но очевидно на дамата й е доскучало от нищоправене, а пък е нежна лятна нощ, топъл вятър, меко шумолене на вълни, шампанско и един галантен поручик, склоняващ към изневяра…

Накратко, дамата склонява. И ето че те слизат на пристанището в някакво окръжно градче и страстно се заиграват в стаята на евтин хотел. Бунин спестява подробностите, но от по-нататъшното повествование става ясно, че и на двамата им е харесало. На сутринта поручикът жадува за продължение, но отрезнялата дама го отрязва: няма нужда да разваляме всичко, миличък; вчера се разгорещих от слънцето и заради това направих нещо, което не съм правила преди и няма да правя после. Всичко беше много готино, но продължавам плаването сама…

Поручикът изпраща дамата до парахода, и сбогувайки се с нея, започва да се наслаждава на собствените си душевни терзания: „Ах, как оттук насетне ще живея без нея…“ Той се пошляйва из града, полекува се с водчица и похарчва малко пари. Но нежните страдания така и не го напускат и той се качва на следващия параход, чувствайки се дълбоко нещастен. Така свършва произведението. Който го е прочел – браво!

Както виждаме, тук няма нито кой знае какъв сюжет, нито някаква поука. Явно всичко, което е искал да покаже авторът, е каква тънка душевна организация са имали офицерите от имперската армия. Случаен секс с непозната – и после такъв слънчев удар!

Но Михалков е велик режисьор. И даже от такава дреболия е сътворил велик филм, даже супервелик. Той е направил от тези пламенни скици филм с продължителност 3 часа! Ако във филма се снимаше великата актриса Надя Михалкова, то ние щяхме да видим освен нейните прочути гърди и голото й дупе. Но тъй като татко не я е ангажирал за главната роля, ни показват само дупето на студентката от театралното училище „Щепкин“ Вика Салавьова, на която майсторът поверява ролята на фаталната съблазнителка. Защо – не питайте. Но пък дупето й не е лошо.

Как е могъл един четиристраничен разказ да се разтегне до тричасов филм? Михалков е вкарал още петнайсетина второстепенни персонажа и е изпъстрил сюжета с всякакви разклонения. В кадър влизат фокусник-загубеняк, мускетар с имитация на фалос в панталоните, оркестър, глуповат поп, психически неуравновесена хлапачка с поведение на нимфоманка, която е била омъжена за чужденец, евреин-фотограф, момче клисар и цяла белогвардейска масовка, пееща хорово религиозен химн.

Плакатът на филма „Слънчев удар“

Като всеки друг велик майстор Михалков също изящно цитира сам себе си. Ако в неговия филм „Изпепелени от слънцето 2“ на кораба ака фашистки летец, то в „Слънчев удар“ на кораба ака чайка. И уцелва точно пагона на поручика. Но на нея, за разлика от фрица, й се разминава.

Ако в Буниновия разказ поручикът се напива от отчаяние само веднъж, то във филма го прави два пъти. Веднъж с фокусника, докато закусва хайверче, и втори път – в компанията на доброто момче Егор, поразено от мисълта, че ако Дарвин е прав, то „царят е произлязъл от маймуните“.

За какво въобще тук е момчето? Ами трябвало е някак да бъдат запълнени тези епични 180 минути! И ако при Бунин поручикът страда самотен в града, то във филма той постоянно търси компания. Забърсва момчето от пристанището, разхождат се в гората, прави си снимка с него в студиото и дори плаща на фотографа 10 рубли, за да окачи снимката с момчето на витрината.

Освен това поручикът плаче пет пъти. Риданията му са с различна интензивност в диапазона от „рев на белуга“ до „славна мъжка сълза се стича по небръсната буза“ – за да не му е еднообразно на зрителя.

Та като споменахме за небръснатата буза… В първите кадри поручикът се бръсне, а след пет минути се появява пред публиката с небрежно окосмяване ала Брад Пит. Каквото и да говорим, тук Михалков е допуснал грешка. Ако толкова не е стигала фантазия с какво да бъдат запълнени тези 180 минути, нека героят да си беше лъснал ботушите или да си беше наточил сабята…

Също така не е много ясно защо той периодично опипва снимката на някакво момиче, сякаш е невестата му Лизонка. При това тази Лизонка никой така и не я разбра.

С какво още Михалков е обогатил Буниновата скица? Във филма поручикът се шляе из дамски будоар, души нещо, което мисли за тютюн, скача от кораба на пристанището, танцува лезгинка (бел. ред. – бърз кавказки танц) за утеха на публиката, къпе се в рекичката (незнайно защо облечен), философства на тема „Русия, която изгубихме“ и въобще полага всички усилия, за да изглежда като пълен глупак.

В рекламата се казва, че филмът е заснет не само по „Слънчев удар“, но и по мотиви от дневника на Бунин в периода 1918-1920 г., в който авторът изразява мнението си за разбунтувалата се тълпа. По-късно той разкарва антисъветската философия, добавя фекалии (в прекия смисъл) и го издава под заглавието „Окаяни дни“. Рядко срещан боклук, който в училище ни задължаваха да учим. Прочетох само 20 страници.

Но и с „Окаяни дни“ Михалков цинично мами всички. Там не присъства даже намек за „Окаяни дни“, в които Бунин описва впечатленията си от идването на съветската власт в Москва и Одеса. Вместо това майсторът е вплел във филма сюжетна линия, в която няколкостотин белогвардейци, които не са успели да се измъкнат от Врангел в Крим, се скитат из някакъв сюреалистичен „лагер на смъртта“ (бодлива тел, вишки с чекисти и в същото време статуи на древноримски атлети, люлки и паркове със стълби). А после порасналото момче Макарий ги дави в баржа като кученца.

Странно е това момче Макарий. През 1907-а то е на 12 години, а през 1920-а изглежда като на 45. И очевидно четенето на Дарвин се е отразило на детската му психика, защото става комисар-садист, който удавя невинните белогвардейци, включително един розовобузест глуповат юнкер, мечтаещ да избяга в Париж, където има собствена квартира. Накратко, няма как вечно преданият на всяка нова управляваща доктрина Михалков да не хвърли фекалии по „проклетия соц“.

Разбирам, естествено, че много хора мислят примерно така: „Михалков снима така, както умее; като актьор не е лош, но му се ще повече режисьорска слава и затова прави фанатичен опит да снима истинско кино…“

Не, Михалков днес действително е гений. Но не на киното, а на бизнеса – който по народному се нарича „усвояване на бюджета“. Едни го усвояват за пътно строителство, други за реконструкция на Болшой театър, а трети за „Суперджет“. Вас нали не ви учудва, че километър път в Руската Федерация струва пет пъти по-скъпо отколкото във Финландия. Колкото по-висока е разходната част на бюджета, толкова по-голяма е личната облага. Затова и целият този филм за 965 млн. рубли (около 37 млн. лева) се е получил толкова дълъг – основната мисъл, която минава през главата при гледането му.

Снимките на „парахода по Волга“ са правени в скъпарската Швейцария: понеже само там има запазени истински колесни параходи. Ама че за тези пари у нас можеше да се построи цяла флотилия колесни параходи! А можеше и по-евтино да излезе с макети. Изработват се фалшбордът и бутафорното колело с електромотор и нека се върти. Какво толкова – идеята за филма е добра, а за публиката не ни дреме: тя ще разбере всичко, на кино – като на кино!

Разбира се, този филм, ако беше сниман в Русия, нямаше да е по-малко пошъл и досаден, отколкото снимания в Швейцария, където е трябвало да бъде построено „късче от родината“. Но работата е в това, че целта е била да се похарчат с възможно най-голям патос възможно най-много пари. И в това отношение филмът, който извършва полов акт с мозъка на бедния зрител срещу 350 рубли за кинобилет, е успял. Там няма какво повече да видите.