Понякога идва в съня ни

Едва 32-годишен живот и само една оставена стихосбирка – но колко въздействаща и могъща! На днешния 7 декември се навършват 107 г. от рождението на Никола Вапцаров – закопнял по едрите звезди над Фамагуста, той дишаше, работеше и живееше. И стихове пишеше (тъй както умее).

Да си припомним части от поезията на Никола Й. Вапцаров.

Писмо

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?

И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?

Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.
Късно.

Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.

 

А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…

 

А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

 

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.

То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.

И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

 

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…

 

За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.

И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.

Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!

Не, сега не е за поезия

Не, сега не е за поезия,
ни за римите с звънкия смях,
под дебелата броня железна
ще достигнат ли будно сърце?

Ти започваш да пишеш и ето –
вместо рима избухва снаряд,
озаряват небето ракети
и пожари обхващат града.

Позатихва. Но в твоя бележник
вместо нежни, парфюмни слова
на листата в полетата снежни
се строяват ловджийски ята.

 Те се впускат далече задружни,
помирисали някъде стръв. –
И тогаз забелязваш със ужас:
не с мастило, ти писал си с кръв.

Не, сега не отива поезия,
и да искаш, не мож я изпя.
. . . . . . . . . . .

Борбата е безмилостно жестока

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

14 ч. – 23.07.1942 г.

Прощално

(на жена ми)

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.